Кери Уилкинсън
Жената в черно (23)

23.

Джесика импулсивно го попита най-близкото до ума, макар да знаеше, че той няма как да знае отговора.

— Чий е? Не сме намирали друга ръка.

— Не знаем. Криминалистите дойдоха и вече дори си тръгнаха. Пликът беше абсолютно същият и веднага се обадили на Коул.

— Защо никой не ми каза? — извика Джесика.

— Коул реши така — отговори той необичайно меко. — Вероятно е сметнал, че и без това нищо не можеш да направиш. Никой от нас не можеше, защото веднага извикаха криминалистите. Взеха пръста, плика и всичко останало за анализ.

Джесика затвори. Беше ядосана, че не са я извикали, макар да знаеше, че с нищо не може да помогне. Близо до участъка седна на един зид и поседя няколко минути, за да се успокои. Осъзна, че е бясна не на колегите си, а на човека, който пращаше човешки крайници. Чувстваше се като мишена, но единственият начин да се освободи от това чувство, беше да разбере какво се опитва да каже човекът.

Извървя останалия път до участъка и се опита да се държи спокойно, докато Коул разказваше онова, което тя вече знаеше. Той сложи ръка на рамото и я попита добре ли е. Джесика кимна.

Вече беше решила какво да прави.

— Знам, че ще ни коства много работа, но с Роуландс и Дайъмънд ще прегледаме записите от камерите от последните няколко дни. Досега първо намирахме ръка и после получавахме пръст. Ръката може още да лежи подхвърлена някъде.

— За какво точно ще гледаш? — попита Коул.

— Ами за жената в черно — или за някой, който оставя ръка. Ако човекът следва една и съща схема, може да намерим нещо. Възможните места са много, а и не знаем кога е била оставена ръката, така че ще трябва да прегледаме записите от няколко поредни дни.

Коул кимна в знак на съгласие.

— Трябва да ти кажа още нещо. От лабораторията казаха, че на пръста била татуирана буквата „А“, точно над кокалчето.

Джесика присви изненадано очи.

— Нещо като ЛЮБОВ — ОМРАЗА, което си татуират някои затворници?

— Възможно е. И този пръст е безименен, но при другите беше от дясната ръка, така че hate се пада на дясната ръка, а love на лявата^[1]. Обикновено е обратното.

— Да, прав си, и все пак си струва да проверим. Можеш ли да ми дадеш няколко полицаи?

— Не много — поклати глава Коул. — Колко искаш?

— Трябва ми някой да провери дали не е изчезнал още някой от последния път, когато гледахме списъка. След това искам да разберат дали някой от изчезналите не е лежал в затвора. Може да се окаже напразно, но ако буквата наистина е от затворническа татуировка, ще сме подготвени.

— Добре, върви да вършиш каквото трябва, а аз ще назнача някой да ти помага и ще му дам телефонния ти номер.

Джесика се обади на охранителната фирма, за да разбере дали имат място за трима полицаи, които се канят да нахлуят в офисите им, после закара Роуландс и Дайъмънд до сградата им в центъра на града. Понеже колегите явно се забавляваха със способностите, шофираше много внимателно, но това развесели Роуландс още повече.

— Някой ни е свил шефката и е сложил на нейно място баба ми — подметна той.

По пътя, когато двамата не бяха заети да я дразнят, Джесика им обясни какво трябва да свършат. От фирмата бяха казали, че ще им предоставят три отделни терминала, така че да могат да работят отделно. Тримата избраха от кои обществени места да гледат записи. Като за начало изключиха онези, където вече бяха намерили крайници.

Планът беше да прегледат записите от всяко място в периода от съмване до осем часа през последните четири дни. Ако не намереха нищо, щяха да проверят други места, други часови пояси или предходните дни. Джесика се опасяваше, че ще си загубят времето, но като пристигнаха, се пообнадежди. Тя щеше да прегледа записите от влаковите и автобусните спирки, Дайъмънд — от кината, театрите и градските площади, а Роуландс — тези от камерите на фасадите на търговските центрове. Сигурно щяха да намерят нещо — това, че разполагаха с пръст, но не и с ръка, не отговаряше на досегашната схема на действие на престъпника.

Понеже нямаше нужда да се съобразява с друг, Джесика пусна записа на двойна скорост и наблюдаваше два различни екрана. Дайъмънд гледаше други два в дъното на същата малка стая, а Роуландс беше в съседната. Макар че бяха с гръб една към друга, двете жени си говореха.

— Как мина днес в училище? — попита Изи.

— Не беше зле. Децата искаха да говорим само за това, как да се изпозастрелят едни други.

Изи се засмя тихо.

— Брат ми се интересуваше само от пистолети и футбол — каза, — докато не навлезе в пубертета; тогава взе да се затваря в стаята си да играе компютърни игри. През останалото време хленчеше, че момичетата не му обръщат внимание.

— Ами след като си е стоял в стаята.

— Точно това му казваше и татко.

Джесика беше поела по-тежката задача, защото рано сутринта по спирките имаше повече хора. По едно време спря и върна малко записа, но се оказа, че човекът, в когото се беше усъмнила, носи тъмно яке, не наметало.

— Как върви с Мал? Когато ви видях в събота, ми се стори приятен човек.

— Не спира да говори за деца. Онзи ден в парка игра мач — импровизираните татковци срещу нехранимайковците. Май искаше да ми отправи послание с това.

— Не знам какво да ти кажа. Аз умирам от ужас при мисълта, че другия месец ще съм шаферка с две хлапета.

— Не е само това — отвърна Изи. — Той иска да продължи да работи, а аз да се откажа. Не знам дали въобще бих се съгласила на това, а в момента определено не.

— Казвала ли си му го?

— Намеквала съм; не е лесно. Всичките ни приятели очакват всеки момент да забременея. Изглежда, си върви с женитбата. — Последва кратка пауза. — Ти намери ли нещо?

— Не. Само един чистач, който си бърка в носа и си яде сополите, но това не е престъпление.

— А би трябвало, по дяволите! До всички театри, които гледах, или на прага им спеше по някой бездомник, дори след като стана светло. Може би се чувстват в безопасност, защото хората ги виждат. Във всеки случай мисля, че си губя времето.

— Искаш ли да се захванеш с друг запис? Може после да се върнем на театрите, нямаме много време.

— Да, къде каза онзи техник, че са другите записи?

Джесика сложи своите видеофайлове на пауза и отиде при колежката си. Отвори нов прозорец със списък на всички налични записи.

— Благодаря — каза Изи.

— С какво ще се захванеш? — попита Джесика, след като се върна на мястото си.

— Следващи в списъка са хотелите.

Знаеше, че Изи няма предвид всеки хотел, а някои стари сгради в центъра, които бяха превърнати в хотели. На мястото на някогашната „Фрийтрейд Хол“ на Питър Стрийт през деветнайсети век беше станало клане; някога известни музиканти изнасяха там концерти, а политици държаха речи. Сега сградата беше хотел. Другите бяха част от културното и историческото наследство, а най-високата постройка беше собственост на хотелска верига. В крайна сметка някои хотели бяха известни колкото с името на веригата, толкова и със сградата, в която се помещаваха.

Джесика приключи със записите от камерата на гара „Пикадили“ и премина на тези от гара „Виктория“.

— Чу ли, че съдът днес е решил Ерика Томлинсън и Джордан Бенсън да останат в ареста? — попита Изи Дайъмънд.

— Да, точно преди да тръгна към училището. Ако продължават да си прехвърлят вината, накрая и двамата ще ги осъдят за грабеж. Надявам се, че прокуратурата няма да намали тежестта на обвиненията.

— Прочете ли в показанията как всъщност са я заловили? — попита Изи.

— Донякъде, онзи ден беше лудница. Доколкото разбрах, някакъв човек се криел в тоалетната?

— Нещо такова. Аз взех показанията на собственика на магазина. Онзи, който ни се е обадил, е негов приятел. Отишъл там да използва тоалетната и на излизане видял жената с ножа. Първо ни звъннал, после връхлетял и я блъснал с рамото.

— Много смело от негова страна предвид това, че Ерика е имала нож — отбеляза Джесика.

— Казва се Франк някой си. Интересното е, че няколко пъти повтори, че никога преди не е удрял момиче. Аз му казах, че никой няма да го обвини, но той настояваше, че има нова приятелка и не знае какво ще си помисли тя, като разбере, че бие жени.

— Да, но обстоятелствата са били малко особени — каза със смях Джесика.

— Казах му го, но той не престана да се притеснява, а момчето от магазина се вайкаше, че баща му ще се ядоса, задето е пуснал външен човек да използва тоалетната.

Джесика натисна някакъв бутон на арматурното табло.

— Не ти ли се струват странни хората? — попита. — Това момче се чувства виновно, защото е нападнало жена, заплашила приятеля му с нож, а в същото време някакъв откачалник не се притеснява да реже човешки ръце.

— Такава ни е работата.

— Да, такава е.

Опитваше се да не звучи обезверена, но не можеше просто да махне с ръка — нали онзи, който подхвърляше ръцете, знаеше коя е тя.

— Какво мислиш за слуховете за депутата? — попита Изи.

Джесика се зачуди какво да отговори.

— Трябва да гледаме да не се разчува.

— Съжалявам, нямах намерение да…

— Да, знам. Наложи ли се да пазим нещо в тайна, всички веднага започват да говорят за него. — Изи не каза нищо и тя въздъхна. — Нямах предвид, че трябва да престанеш, просто бъди дискретна, ако стане въпрос в участъка. Споделих това с Дейв и с теб, защото ви имам доверие, но не трябва да стига до ушите на другите.

— Кажи какво става тогава.

Джесика си спомни как преди няколко години самата тя се опитваше да измъкне информация и да разбере вътрешната политика в участъка.

— Какво си чула?

— Че сега проучваме самия Джордж Джонсън — отвърна Изи.

— Кой ти го каза?

— Всички знаят.

— Трябваше да е тайна — въздъхна Джесика. — Тази сутрин получихме разрешително да му проверим банковите сметки. Искаме да прегледаме и електронната му поща, но без да разбере. С имейлите е по-сложно, защото той е депутат и те може да съдържат поверителна информация. Коул май се надява да намерим нещо нередно с финансите му, понеже ще е трудно да скрием от него, че го разследваме. В момента шефът на участъка проучва как стоят нещата от законова гледна точка. Някои споменават дори МИ5, но според мен това е защото никой не познава закона.

— А ти какво смяташ?

— Знае ли човек? Хората автоматично решават, че виновникът е съпругът, съпругата, гаджето. Мога да кажа само, че според мен той не е знаел за камерата. Отначало изтълкувах изражението му като изненада, но вероятно е било паника, защото си е дал сметка какво може да има на записа. — Джесика остави за друг ден видеофайла, който преглеждаше, и се прозя. — Отегчи ли се вече?

— Да. Чудя се какво прави Дейв.

— Сигурно увеличава образите, за да огледа бюстовете на жените.

— Ха! Всъщност той е доста добър, знаеш ли?

— Да, знам. Защо мислиш избирам да работя с мъже? Само не му казвай.

— Ей, виж! — извика неочаквано Изи.

Джесика спря своя запис, завъртя се на стола и отиде при колежката си.

— Мисля, че е тя — каза Изи.

На записа, в далечен план, се виждаше фигура, но образът беше неясен.

— Кой запис гледаш? — попита Джесика.

— От камера на улицата, която води към гарата на Окфорд Роуд. Качена е отстрани на хотел „Палас“.

— Онзи с огромната часовникова кула?

— Точно.

— Има ли запис от друг ъгъл?

Детектив Дайъмънд превключи между няколко прозореца, пусна друг запис и отиде на същия час като на първия.

— Тази камера е насочена в другата посока — обясни тя.

Двете гледаха мълчаливо как в кадъра се появява фигура с дълга черна наметка. Макар да не каза нищо, Джесика знаеше, че това е техният човек. Сякаш прочела мислите, Изи забави скоростта на записа и увеличи образа — точно както искаше Джесика.

— И тук знае къде са разположени камерите — каза Изи.

— Знам. Само че къде отива?

Изи веднага превключи на друг ъгъл — бързо беше научила как се работи със системата. Фигурата присъстваше на три записа от три различни ъгъла, но на никоя не се виждаше откъде идва — възможните улички бяха много.

След като видяха, че няма как да разберат, Изи превъртя записа напред и видяха как човекът минава покрай старинната сграда, навежда се и оставя ръката под платнения навес на страничния вход. Всеки ден оттам минаваха толкова много хора, че беше смайващо как никой не се беше обадил в полицията. Записът беше отпреди два дни. Джесика погледна часа в дъното на екрана — малко след пет сутринта. Улиците бяха почти празни, но все някой трябваше да е минал оттам.

— Дали да се обадим и да пратим някого там? — попита Изи.

— Дай първо да го изгледаме до края.

На другия монитор Изи пусна записа, на който се виждаше най-ясно как фигурата се отдалечава. Отначало човекът пое натам, откъдето беше дошъл, но после прекоси улицата и тръгна в друга посока, различна от онази, от която се беше появил в кадър.

През цялото време се движеше по същия начин като при предишните случаи — държеше главата си извърната от камерите, пелерината стигаше малко над глезените, така че разкриваше част от краката и черните обувки на нисък ток.

Човекът излезе от кадъра.

— Има ли друга камера, насочена към мястото? — попита Джесика.

Колежката вече беше спряла записа и преглеждаше списъка с видеофайлове. Пусна някои, но на тях нямаше онова, което търсеха.

— Знаеш ли как се казва улицата?

— Нямам представа — отвърна Джесика.

Можеха да потърсят името, но щеше да е по-бързо да действат на принципа „проба — грешка“. Изи продължи да отваря и затваря файловете, докато най-накрая попаднаха на търсения. Тя бавно превъртя записа напред. Човекът вървеше уверено по улицата, подмина няколко магазина и продължи към камерата, която, съдейки по ъгъла на изображенията, беше качена високо на ъгъла на някоя сграда. Човекът спря в началото на една уличка и вдигна палци към камерата в знак на поздрав, без обаче да извръща лице към нея.

Изи се изсмя невярващо.

— Това не го очаквах.

— Невероятно — каза Джесика. — Добре, ще трябва да дадем записа на някого, да го изчисти и да увеличи кадъра. Само че първо дай да видим какво е станало с ръката.

Посочи към първия монитор и каза на Изи да ускори записа.

Петнайсет минути след оставянето на ръката някакъв човек мина покрай нея, без да види какво има на земята. След това двете полицайки видяха защо крайникът не е бил намерен. Дотича улично куче, подуши ръката и я взе в уста. После забърза по улицата, по която беше дошла фигурата, и изчезна в пресечката зад хотела.