Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (9)

IX. Лио

Лио не искаше да излезе от стената.

Имаше още три скоби, които трябваше да окачи, а никой друг не бе достатъчно слабичък, за да се побере в тясното пространство. Това бе едно от многото предимства да си мършав.

Закрепен между слоевете на корпуса с тръби и жици, Лио можеше да остане насаме с мислите си. Когато се ядосаше, което ставаше веднъж на всеки пет секунди, можеше да удря разни неща с чука си, а останалите на борда смятаха, че се труди, а не че нервничи.

Единственият проблем с убежището му бе това, че се вместваше в него само до кръста. Дупето и краката му все още бяха видими за публиката и това затрудняваше играта на криеница.

— Лио! — долетя гласът на Пайпър иззад гърба му. — Трябваш ни.

Гайката от божествен бронз се изплъзна от клещите на Лио и падна в недрата на машината под него.

— Ще трябва да поговориш с шортите ми, Пайпър! Ръцете ми са заети!

— Няма да си говоря с шортите ти. Среща в столовата. Почти стигнахме Олимпия.

— Оф, добре. Ще дойда след секунда.

— Какво точно правиш, всъщност? Човъркаш корпуса вече дни наред.

Лио прокара лампата си през плочките и буталата от божествен бронз, които бавно, но сигурно инсталираше.

— Профилактика.

Настъпи тишина. Пайпър винаги усещаше, когато той лъже.

— Лио…

— Хей, така и така си дошла, може ли да ме почешеш под…

— Добре де, тръгвам си.

Лио си позволи още няколко минути, в които затегна скобата. Не бе свършил работата си. Съвсем не. Но напредваше.

Разбира се, той бе скицирал тайния си проект още докато строеше Арго II, но не каза нищо за това на останалите. Едвам бе събрал смелост да го признае и на себе си.

„Нищо не е вечно — бе му казал някога Хефест. — Дори най-добрите машини се развалят.“

Това може и да бе вярно, но баща му бе казал още: „Всяко нещо може да се поправи отново“. Лио смяташе да изпробва тази теория.

Рискът бе огромен. Ако се провалеше, щеше да бъде смачкан — и то не само морално, а и физически.

Тази мисъл му докара пристъп на клаустрофобия.

Измъкна се от скривалището си и се озова обратно в каютата си.

Ами… това технически бе каютата му, макар да не спеше в нея. Матракът бе заринат с жици, гвоздеи и вътрешностите на няколко бронзови машини. Трите му огромни въртящи се шкафове за инструменти — Чико, Харпо и Граучо — вършеха по-голямата част от работата. Десетки електрически инструменти висяха от стените. Работната маса бе покрита с фотокопия на чертежи на Архимедовите сфери, които Лио бе намерил в подземията на Рим.

Дори да искаше да спи в каютата си, щеше да е прекалено опасно. Затова си лягаше в двигателния отсек, където жуженето на машините го приспиваше. Освен това, след престоя си в Огигия се бе привързал към лагеруването. Един спален чувал на пода му стигаше.

Каютата му служеше за склад… и за работа върху най-трудните проекти.

Измъкна ключовете от колана си. Нямаше време, но отключи средното чекмедже на Граучо и загледа двата безценни предмета вътре — бронзовата астролабия, която бе взел в Болоня, и кристала с размер на юмрук от Огигия. Лио не знаеше как да сглоби двете неща и това го подлудяваше.

Надяваше се да намери повече отговори на въпросите си в Итака. Все пак това бе домът на Одисей, създателят на астролабията. Предвид казаното от Джейсън обаче, в руините не можеше да се открият никакви отговори. Само глутница зли духове и оживели мъртъвци.

Във всеки случай, Одисей никога не бе успял да накара астролабията да заработи. Не бе имал кристал, който да използва за компас. Лио го имаше. И сега трябваше да успее там, където най-мъдрият измежду героите се бе провалил.

Такъв му бе късметът. Най-хубавото безсмъртно момиче го чакаше в Огигия, а той не можеше да напъха глупаво парче скала в механизъм, измислен преди три хиляди години. Някои проблеми бяха нерешими дори с много тиксо.

Лио затвори чекмеджето и го заключи.

Очите му се стрелнаха към таблото над работната масичка. На него бяха окачени две скици. Първата бе на стар чертеж с молив, който той бе направил на седем — диаграма на кораба, явил му се насън. Втората бе нарисувана с въглен от Хейзъл за него.

Хейзъл Левеск… това момиче бе доста умно. Веднага щом Лио се присъедини отново към екипажа в Малта, тя бе разбрала, че нещо не е наред. При първата възможност след суматохата в Дома на Хадес, бе нахлула в каютата му с думите:

— Изплюй камъчето!

Освен това умееше и да слуша. Така че Лио й разказа всичко. По-късно Хейзъл бе дошла със скицника и моливите си.

— Опиши ми я — настоя тя. — Всеки детайл.

Бе малко странно да помага на Хейзъл за портрета на Калипсо. Все едно да каже на някой следовател, скициращ престъпниците в полицията: „Да, господин офицер, това момиче открадна сърцето ми!“. Звучеше като сюжет за кънтри песен.

На Лио обаче му бе лесно да опише Калипсо. Виждаше я всеки път, щом затвореше очи.

Сега нейният лик грееше от таблото — очите с формата на бадеми, нацупените устни, дългата права коса, преметната през рамо, роклята й без ръкави. Почти надушваше карамеления й аромат. Смръщените й вежди и сърдитото изражение сякаш казваха: „Толкова си нагъл, Лио Валдес!“.

Богове! Обичаше тази жена!

Лио постави портрета до скицата на Арго II, за да си напомня, че понякога сънищата се сбъдват. Като малко дете бе сънувал летящия кораб и после го бе построил. Сега щеше да намери начин да се върне при Калипсо.

Жуженето на корабния двигател премина на по-ниски обороти, а от високоговорителя в каютата се чу скърцащият и писукащият глас на Фестус.

— Да, благодаря, приятелче — отвърна Лио. — Идвам.

Корабът се спускаше, което означаваше, че проектите на Лио ще трябва да почакат.

— Спокойно, слънце — обеща той на портрета на Калипсо, — ще се върна при теб, както ти обещах.

Представи си отговора й: „Спокойна съм, Лио Валдес. Нито те чакам, нито съм влюбена в теб, а най-малкото вярвам в празните ти обещания!“.

Мисълта го накара да се усмихне. Постави ключовете на колана си и се отправи към столовата.

 

Останалите шестима герои закусваха.

Някога Лио щеше да се страхува от това, че горе на палубата няма никой, но след като Пайпър бе успяла да събуди Фестус с очарователния си глас — подвиг, който Лио все още не проумяваше как бе извършен — драконовата глава започна да управлява Арго II самичка. Фестус можеше да управлява кораба, да проверява радара, да приготвя смучещи бонбони с вкус на боровинка и да бълва огън към нападателите, при това едновременно. Без да дори да прегрее.

Освен това на помощ им идваше и Бъфорд.

След като тренер Хедж бе тръгнал по пътя през сенките, Лио бе решил, че трикраката масичка може да го замести като техен „възрастен придружител“. Той бе покрил повърхността й с вълшебен свитък, който прожектираше холоизображение на тренер Хедж. Малкият Хедж тропаше по масата и от време на време се провикваше: СПРИ ДА СЕ ЗАНИМАВАШ ТОВА!, ЩЕ ТЕ УБИЯ, БУХТИЧКЕ!, а също и радващото се на неугасваща популярност: ОБЛЕЧИ СЕ, БЕ!.

Днес Бъфорд патрулираше на носа. Дори огънят на Фестус да не прогонеше чудовищата, холоизображението на Хедж със сигурност щеше да успее.

Лио застана на прага на столовата и огледа масата. Рядко виждаше всичките си приятели заедно.

Пърси нагъваше купчина сини палачинки (Лио така и не разбра манията му по синята храна), а Анабет го гълчеше за това, че е сложил прекалено много сладко.

— Ще ги удавиш в тоя сироп! — оплака се тя.

— Аз съм син на Посейдон — гордо отвърна той. — Не мога да се удавя. Палачинките ми също не могат.

Вляво от тях Франк и Хейзъл правеха карта на Гърция от зърнената си закуска. Бяха привели глави един към друг, а от време на време ръката на Франк се оказваше върху тази на Хейзъл, така естествено, сякаш бяха женени от години. Хейзъл дори не се притесняваше, което бе невероятен прогрес за едно момиче, излязло от 40-те години на миналия век. До скоро тя почти припадаше и при най-невинната ругатня.

На края на масата Джейсън стоеше притеснен с вдигната риза, докато Пайпър превързваше ребрата му, досущ като медицинска сестра.

— Не мърдай — каза тя. — Знам, че те боли.

— Просто е студено — отвърна той.

Но Лио чу болката в гласа му. Онзи глупав гладиус го бе промушил като шиш. Прорезът на гърба му бе в отвратителен пурпурен цвят и пушеше. Това не беше добър знак.

Пайпър се опита да остане спокойна, но насаме бе разкрила страховете си пред Лио. Амброзията, нектарът и лекарствата на смъртните имаха ограничен ефект. Толкова тежък удар с божествен бронз или имперско злато можеше буквално да унищожи същността на героя отвътре навън. Джейсън можеше да се оправи. Дори твърдеше, че се чувства по-добре. Ала Пайпър не му вярваше.

Колко жалко, че Джейсън не бе автоматон! Тогава Лио щеше да знае как да го поправи. С хората бе безпомощен. Те се повреждаха прекалено лесно.

Обожаваше приятелите си. Бе готов да направи всичко за тях. Но когато видя трите двойки, всяка от които потънала един в друг, си спомни предупреждението на богиня Немезида, покровителката на отмъщението: „Не ще намериш място сред събратята си. Винаги ще бъдеш седмо колело“.

Започваше да мисли, че Немезида е права. Дори Лио да оживееше и откаченият му план да проработеше, съдбата го чакаше на остров, който никой не бе откривал повече от веднъж.

Засега обаче можеше само да следва златното правило: не се предавай. Не се отказвай. Не мисли лоши неща. Усмихвай се, дори когато не ти е до смях. Всъщност особено когато не ти е до смях.

— Какво става, момчета и момичета? — влезе той в столовата. — О-хо, има кексчета!

Взе последното — приготвено по специална морска рецепта, дадена им от рибния кентавър Афрос на дъното на Атлантика.

В този момент интеркомът изпука и масата Бъфорд изрева:

— ОБЛЕЧИ СЕ, БЕ!

Всички подскочиха, като Хейзъл се озова на около метър и половина от Франк. Пърси разля сладкото по оранжевата си блуза. Джейсън непохватно свали ризата си, а Франк се превърна в булдог.

— Мислех, че си се отървал от тази тъпа холограма — изгледа го кръвнишки Пайпър.

— Бъфорд само ни казва добро утро. Той обожава холограмата! Освен това тренерът липсва на всички ни. А и Франк е сладко булдогче.

Франк отново се превърна в сърдит канадец от китайски произход.

— Просто седни, Лио. Трябва да поговорим за нещо.

Лио се намести между Джейсън и Хейзъл. Досети се, че те най-малко вероятно ще му ударят шамар, ако каже някоя тъпа шега. Отхапа от кексчето си и взе пакетче италиански зрънчо. В него имаше сирене и бе евтин — две от любимите му качества.

— Та — направи гримаса Джейсън, когато се приведе напред, — трябва да останем във въздуха и да приближим Олимпия. Тя е по-навътре в Гърция, отколкото бих искал, на близо десет километра от морето, но нямаме избор. Според Юнона трябва да намерим богинята на Победата и… хм, да я победим.

Настъпи неловка тишина.

Заради новите тапети, които покриваха холографските стени, столовата бе станала по-тъмна, отколкото преди, но нямаше какво да се направи. Откакто керкопите бяха повредили стените, видеото от лагера на нечистокръвните прекъсваше и показваше много едри планове на джуджетата — червени мустаци, широки ноздри и развалени зъби. Това не помагаше нито докато се храниш, нито докато обсъждаш съдбините на света.

Пърси отпи от любимия си портокалов сок. Реши, че става за пиене, въпреки сладкото в него.

— Свикнал съм да се боря с богове, но Нике не е ли от добрите? Поне аз харесвам победите. Никога не ми стигат.

— Странно е — потропа Анабет с пръсти по масата. — Разбирам защо Нике е в Олимпия. Това е родината на олимпийските игри, все пак, правели са жертвоприношения в нейно име. Гърците и римляните са я почитали около дванайсет века, нали?

— Почти до края на съществуването на Римската империя — съгласи се Франк. — Римляните са я наричали Виктория, но няма разлика. Всички са я обожавали. Кой не би искал да е на негова страна? Не знам защо ни трябва да я побеждаваме.

Джейсън се намръщи. От раната изпод ризата му се процеди струя пушек.

— Знам само, че според мъртвия Антиной Виктория вилнее в Олимпия. Юнона ни предупреди, че няма как да помирим гърци и римляни, ако не я победим.

— Но как може да победиш победата? — запита се Пайпър. — Това звучи като невъзможна гатанка!

— Като да накараш камъните да литнат — отвърна Лио — или да изядеш само едно зрънчо.

Той натика цяла шепа от зрънчото в устата си.

— Тази гадост ще те убие — сбърчи нос Хейзъл.

— Шегуваш ли се? С толкова много консерванти ще живея вечно. Но, хей, относно тази толкова обичана богиня… хора, не помните ли хлапетата й от лагера на нечистокръвните?

Хейзъл и Франк никога не бяха стъпвали там, но останалите закимаха.

— Прав е — отвърна Пърси, — децата от хижа седемнайсет не се отказват никога. В игрите за знамето бяха почти по-лоши от хлапетата на Арес. Не се засягай, Франк.

— Значи Нике има тъмна страна? — сви рамене Франк.

— Нейните деца със сигурност — отвърна Анабет. — Няма предизвикателство, на което да не отвърнат. Трябва да са номер едно навсякъде. Ако и майка им е същата…

— Олеле. — Корабът се разклати и Пайпър постави ръце върху масата. — Хора, нали всички богове са раздвоени между гръцките и римските си същности? Ако Нике е така, като богиня на Победата…

— Наистина ще се измъчва — довърши Анабет. — Ще иска едната от двете страни да спечели, за да има победител. Буквално ще се бори със себе си.

Хейзъл постави купата със закуската си върху картата на Гърция.

— Но ние не искаме никой да печели. Гърците и римляните трябва да бъдат един отбор.

— Може би в това е проблемът — отвърна Джейсън. — Ако богинята на Победата държи някой да спечели във войната между гърци и римляни, мирът между двата лагера става невъзможен.

— Но какво може да направи? — попита Лио. — Да започнем война в социалните мрежи?

Пърси заби вилица в палачинките си.

— Може да е като Арес. Онзи тип е способен да разпали битка само с присъствието си. Ако Нике изпраща вълни съперничество, може сериозно да ожесточи враждата между двата лагера.

Франк посочи Пърси:

— Помниш ли стария морски бог от Атланта, Форкис? Каза, че плановете на Гея винаги са многопластови. Това може да е част от стратегията на гигантите. Двата лагера да са разделени, както и боговете. Ако случаят е такъв, не бива да се оставяме на Нике да ни скара. Трябва да изпратим група от четирима — двама гърци и двама римляни. Балансът може да уравновеси и нея.

Заслушан в Занг, Лио за пореден път се удиви колко се е променило момчето през последните няколко седмици.

Не само бе заякнал, но бе много по-самоуверен и готов да поведе останалите в битка. Може би защото вълшебното дърво, крепящо живота му, бе скрито в огнеупорна торбичка, а може би и заради това, че бе командвал легион зомбита и го бяха направили претор. Какъвто и да бе случаят, Лио вече не можеше да го види като непохватното хлапе, измъкнало се от китайски капан, превръщайки се в игуана.

— Мисля, че Франк е прав — рече Анабет. — Група от четирима. Трябва внимателно да изберем кой да отиде. Не искаме да пратим някой, който да ядоса богинята.

— Аз ще ида — рече Пайпър. — Ще се опитам да я очаровам.

— Не и този път, Пайпър — смръщи се Анабет. — Нике иска победата, Афродита също, макар и по друг начин. Мисля, че Нике ще те сметне за заплаха.

Някога Лио щеше да се изсмее на това. Пайпър — заплаха? Момичето му бе като сестра, но ако трябваше да ступаш група хулигани или да победиш богинята на Победата, Пайпър не изглеждаше като да е точният човек.

До скоро. Пайпър не се бе променила така явно като Франк, но и тя не бе същата. Бе намушкала богинята на Снега Хиона в гърдите. Бе сразила Бореадите. Бе прогонила сама ято харпии. Ако му кажеше да яде плодове и зеленчуци, можеше и да я послуша.

Думите на Анабет не я ядосаха. Пайпър просто кимна и огледа групата.

— Кой тогава да иде?

— Джейсън и Пърси не трябва да са заедно — отсече Анабет. — Юпитер и Посейдон са много лоша комбинация. Нике лесно ще ви накара да се сбиете.

— И тогава ще стане като в Канзас — подсмихна се Пърси. — Току-виж моят приятел Джейсън си замине.

— Или моят приятел Пърси — топло отвърна Джейсън.

— Точно за това говорех — продължи Анабет. — Франк и аз заедно също твърдо не. Марс и Атина е още по-лош вариант.

— Хубаво — отвърна Лио, — значи аз и Пърси за гърците. Франк и Хейзъл за римляните. Това е съвършеният отбор, който не иска да победи.

Анабет и Франк си размениха стратегически погледи.

— Може и да стане — отвърна Франк. — То няма перфектна комбинация, но Посейдон, Хефест, Плутон и Марс… не виждам някаква голяма вражда тук.

Хейзъл прокара пръст по гръцката карта.

— Искаше ми се да минем покрай Коринт. Надявах се да посетим Делфи, да получим някакъв съвет. Освен това пътят покрай Пелопонес е страшно дълъг.

— Аха. — Сърцето на Лио се сви, когато видяха колко много път имат да минат по бреговата ивица. — Вече е двайсет и втори юли. Значи ни остават десет дни, като броим и днешния.

— Знам — каза Джейсън, — но Юнона бе категорична. Прекият път е самоубийствен.

— Що се отнася до Делфи… — Пайпър се наведе към картата. Синьото перо от харпия се разклати като махало в косата й. — Кой знае какво става там. Ако Аполон вече не контролира оракула си…

Пърси изсумтя.

— Пак тази гадинка Октавиан е направил нещо. Може би е толкова некадърен в пророкуването, че е повредил и силата на Аполон.

Джейсън успя да се усмихне, въпреки че очите му бяха замъглени от болка.

— Дано намерим Аполон и Артемида. Тогава ще можеш да ги питаш лично. Юнона каза, че е възможно близнаците да ни помогнат.

— Колко много въпроси без отговор — промърмори Франк — и колко километри до Атина!

— Едно по едно — отвърна Анабет. — Вие трябва да откриете Нике и да намерите начин да я победите, каквото и да е имала предвид Юнона. Все още не ми хрумва как може да победиш богинята на Победата. Звучи ми невъзможно.

Лио се ухили. Не можа да се въздържи. Наистина имаха десет дни, за да попречат на гигантите да пробудят Гея. Наистина можеше да умре преди вечеря. Но обожаваше да му казват, че нещо е невъзможно. Все едно да му подхвърлят лимонов пай и да му кажат да не цели хората с него. Просто нямаше как да устои на предизвикателството.

— Ще я проверим тази работа — стана той на крака. — Нека си взема гранатите. Ще се видим на борда.