Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (3)

III. Джейсън

Някак я позна. Позна роклята й в червено и зелено, напомняща украсата на коледно дърво. Шарените пластмасови гривни на китките й, които се бяха опрели в гърба му, когато го прегърна на сбогуване във Вълчия дом. Косата, напомняща корона от руси къдрици, лимонения аромат от парфюма й.

Очите й бяха сини като неговите, но светлината, блещукаща в тях, бе някак пречупена, все едно бе излязла от бункер след края на ядрена война и отчаяно се мъчеше да намери нещо познато в един променил се свят.

— Миличкият ми — протегна ръце тя.

Джейсън се почувства като в тунел. Вече не го интересуваха нито призраците, нито мъртъвците.

Маскировката на Мъглата изчезна и той се изправи. Ставите вече не го боляха. Бастунът му отново се превърна в гладиус — римски меч, изкован от имперско злато.

Но болката остана. Той се почувства все едно целият му живот се е обезсмислил — месеците в лагера на нечистокръвните, годините в лагер „Юпитер“, обучението с Лупа, богинята вълчица. Отново бе уплашено малко момченце. Дори белегът на устната му, останал след несполучлив опит да лапне телбот, го заболя като прясна рана.

— Мамо? — попита само той.

— Да, миличък. — Образът й потръпна. — Ела да те прегърна.

— Но ти… не си истинска.

— Разбира се, че е истинска — долетя някак отдалече гласът на Майкъл Варус. — Нали не смяташе, че Гея ще остави толкова важен дух да ридае в Подземното царство? Това е майка ти, Берил Грейс, телевизионна звезда, любима на господаря на Олимп, отхвърлена от него не веднъж, а два пъти, от двете му лица. Тя заслужава възмездието не по-малко от нас.

Сърцето на Джейсън го заболя. Женихите го наобиколиха. Той осъзна, че се забавляват с него, че намират това, което му се случва за по-забавно дори от битката до смърт между двамата просяци.

И тогава чу гласът на Пайпър, който проби жуженето в ума му.

— Джейсън, погледни ме.

Стоеше на около шест метра от него, с керамична амфора в ръка. Усмивката й бе угаснала, а погледът й изглеждаше страшен и заканителен. Бе невъзможно да го пропуснеш. Все едно да не забележиш синьото перо от харпия в косата й.

— Това не е майка ти. В гласа й има някаква магия, подобна на очарователната, но далеч по-отвратителна. Не я ли усещаш?

— Права е — съгласи се Анабет и се покатери на най-близката маса, след което изрита една чиния и стресна гуляещите женихи около себе си.

— Джейсън! Това е само сянка на майка ти, подобна на аура или…

— Сянка! — изхлипа призракът на Берил Грейс. — Да, само това остана от мен. След като Юпитер ни изостави. Вината е негова. Той отказа да ми помогне. Не исках да те оставям в Сонома, миличък, но Юпитер и Юнона не разрешиха да бъдем заедно. Защо се биеш на тяхна страна сега? Присъедини се към женихите. Поведи ги. Така отново можем да бъдем семейство!

Джейсън усети стотици очи върху себе си.

Така бе минал целият му живот, помисли си той с горчивина. Всички го зяпаха и очакваха да ги поведе нанякъде. От мига, в който стъпи в лагер „Юпитер“, римските герои се отнасяха с него като с принц. Той опита да промени съдбата си — присъедини се към най-слабата кохорта, пробва да промени традициите на лагера, взимаше най-безславните мисии, ставаше приятел на аутсайдерите… и все пак те го направиха претор. Като син на Юпитер това бе съдбата му.

Спомни си думите на Херкулес от Гибралтар: „Това, което правиш, никога не е достатъчно. Накрая човек се пречупва“.

И ето че сега Джейсън бе тук, опънат като струна.

— Ти ме изостави! — каза той на майка си. — Не Юпитер, не Юнона! Ти ми обърна гръб!

Берил Грейс пристъпи напред. Начинът, по който сбръчкваше очите си, изопнатата й уста — всичко това напомни на Джейсън за сестра му Талия.

— Но миличък, аз ти казах, че ще се върна. Това бяха последните ми думи. Не си ли спомняш?

Джейсън започна да трепери. В останките на Вълчия дом майка му го бе прегърнала на сбогуване и се бе усмихнала, макар очите й да плуваха в сълзи.

„Всичко ще е наред“ — бе обещала тя. Но дори като малко момче Джейсън бе разбрал, че няма да е наред. — „Чакай тук. Ще се върна за теб, миличък. Пак ще се видим.“

Обаче не се бе върнала. Вместо това Джейсън се бе лутал из руините, сам и облян в сълзи, викащ ту майка си, ту Талия. Докато не бяха дошли вълците.

Неспазеното обещание на майка му го бе направило такъв, какъвто е. Бе изградил целия си живот около гнева от лъжата й, като песъчинка в центъра на перла.

Хората лъжат. Обещанията не се спазват.

Затова Джейсън спазваше правилата, дори когато не ги харесваше. Затова винаги изпълняваше обещанията си. Защото не искаше никога да изостави някого по начина, по който бяха изоставили него. По който го бяха излъгали.

Но сега майка му се бе върнала, за да заличи единственото нещо, за което Джейсън бе сигурен — че го е оставила завинаги.

От другата страна на масата Антиной вдигна бокала в наздравица.

— За мен е чест, сине на Юпитер. Послушай майка си. Боговете те излъгаха. Защо не се присъединиш към нас? Предполагам, че двете сервитьорки са дошли с теб? Не се безпокой. Ще ги пощадим. Искаш ли майка ти да остане на този свят? Може да се уреди. Искаш ли да станеш цар…

— Не. — Джейсън усети как му се завива свят. — Не. Мястото ми не е при вас…

— Защо си толкова сигурен, преторе? — погледна го Майкъл Варус с ледените си очи. — Дори ако победиш гигантите и Гея, ще можеш ли да се завърнеш у дома, както направи Одисей? Къде е твоят дом сега? При гърците? При римляните? Никой няма да те приеме. Какво ще стане, ако се върнеш при руини, подобни на тези, които виждаш сега, далечно ехо от живота, по който си копнял?

Джейсън огледа двореца. Без призрачните балкони и колонади тук нямаше нищо. Само купчина камъни на един оголен хълм. Единствено фонтанът, който плюеше пясък, изглеждаше истински, за да напомня за безкрайната сила на Гея.

— Ти си бил офицер от легиона! — каза той на Варус. — Водач на Рим!

— Както и ти — отвърна Варус. — Нещата се променят.

— Мислиш, че мястото ми е сред тази паплач? — попита Джейсън. — Група вонящи мъртъвци, които чакат безплатни подаръци от Гея, докато пискат, че светът им дължи нещо?

Навсякъде около тях духовете и мъртъвците станаха на крака и извадиха оръжие.

— Внимавайте! — провикна се обаче Пайпър. — Всички на това място са ваши врагове! Не биха се поколебали да ви забият нож в гърба!

Последните няколко седмици очарователната магия на Пайпър бе станала истински могъща. Сега тя говореше истината и тълпата й повярва. Мъртвите се спогледаха едни други, стиснали дръжките на мечовете си.

— Миличък — пристъпи майката на Джейсън напред, — бъди разумен. Откажи се от този нелеп подвиг. Арго II никога няма да стигне Атина. А и какво, ако успее? Проблемът със статуята на Атина Партенос ще остане нерешен…

Полазиха го ледени тръпки.

— Как така?

— Не се прави на невеж, момчето ми. Гея знае за приятелката ти Рейна, за хлапето на Хадес, дори за сатира Хедж. Майката Земя прати подир тях най-опасния си син, ловеца, който никога не почива. Ти обаче не трябва да умираш с тях…

Мъртвите и призраците приближиха. Двеста гледаха към Джейсън с нетърпение, все едно щеше да ги поведе на световно първенство.

Кой бе този ловец, който никога не почива? Джейсън нямаше представа, ала трябваше да предупреди Рейна и Нико.

Което означаваше, че трябва да излезе жив от това място.

Погледна към Пайпър и Анабет. И двете бяха готови. Само чакаха да даде знак.

Той се принуди да погледне майка си в очите. Изглеждаше като същата жена, която го бе изоставила в горите на Сонома преди четиринайсет години. Джейсън обаче вече не бе на две години. Той бе римски ветеран, герой, изсмял се на смъртта безброй пъти.

А това, което стоеше пред него, не бе истинската му майка. Или просто не бе истинска майка — готова да го защити, да го обича, да се грижи за него.

„Сянка“ — бе казала Анабет.

Майкъл Варус бе разкрил, че духовете идват на това място заради несбъднатите си копнежи. Духът на Берил Грейс буквално гореше от мъка. Очите й приковаха вниманието на Джейсън. Тя протегна ръце.

Искаше да го притежава.

— Какво искаш? — попита той. — Какво те доведе тук?

— Искам да живея! — извика тя. — Да бъда млада! Хубава! Баща ти можеше да ме направи безсмъртна и да ме отведе в Олимп, но ме предаде! Ти можеш да поправиш грешката му, Джейсън! Ти си моят син! Моят велик воин!

Лимоненият аромат от парфюма й стана киселинен, все едно бе пламнала.

Джейсън си спомни нещо, което му бе казала Талия. Майка им бе загубила досег с реалността, отчаянието я бе подлудило. Бе загинала в автомобилна катастрофа, след като се бе качила зад волана пияна.

Разреденото вино в стомаха му се обърна. Той реши, че ако преживее днешния ден, повече никога няма да близне алкохол.

— Ти си мания — отсече накрая, спомняйки си думата от уроците в лагер „Юпитер“, — дух на безумието. Дотам си се докарала.

— Това е всичко, което ми е останало — съгласи се Берил Грейс и образът й потръпна в целия спектър на цветовете. — Всичко, което ти е останало. Ела и ме прегърни.

Спомни си думите на Южния вятър: „Не можеш да си избереш родителите, но можеш да избереш какво да оставиш след себе си“.

Джейсън се почувства все едно се събира отново, част по част. Сърцето му се успокои. Призрачният хлад напусна костите му. Следобедното слънце сгря кожата му.

— Не — въздъхна той и погледна към Пайпър и Анабет. — Нещата при мен не се променят толкова лесно. Вече имам ново семейство. Аз съм дете и на Гърция, и на Рим. — Той погледна към майка си за последно. — Не съм твое дете.

А след това вдигна три пръста от сърцето си — древният знак за прогонване на злото. Духът на Берил Грейс изчезна с тиха въздишка, все едно облекчен от безкрайна тегоба.

Антиной хвърли бокала си настрана и погледна отвратено към Джейсън.

— Това, предполагам, означава — измърка той, — че просто трябва да те убием.

Враговете около Джейсън го приближиха.