Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (27)

XXVII. Джейсън

Джейсън мразеше базилиските.

Малките гадинки обожаваха да се заравят под храмовете в Нов Рим. Когато бе центурион, на кохортата му винаги се падаше неприятната задача да прочиства гнездата им.

Базилискът не изглеждаше кой знае колко страшен — дълга колкото ръката ти змия с бели очи и бяла качулка, — но се движеше бързо и можеше да убие всичко, което докосне. Джейсън никога не се бе изправял срещу повече от два наведнъж. Единствената добра новина бе, че под водата базилиските нямаше да могат да бълват огън. Дори така обаче си оставаха смъртоносни.

Две от змиите се стрелнаха към Пърси. Той ги посече. Другите десет го обкръжиха, като се пазеха на разстояние от меча му. Гънеха се напред-назад в хипнотичен ритъм, търсеха пролука в защитата му. Трябваше им само едно докосване или ухапване.

— Хей! — извика Джейсън. — Мен не ме ли обичате?

Змиите не му обърнаха внимание.

Нито пък гигантът, който наблюдаваше случващото се със самодоволна усмивка. Явно бе доволен, че домашните любимци ще убият жертвата му.

— Кимополея — Джейсън се постара да произнесе името й правилно, — трябва да спреш това.

— Че защо? — погледна го тя със сияйните си бели очи. — За какво ми е? Майката Земя ми обеща неограничена сила. Ти можеш ли да ми предложиш нещо по-добро?

По-добро…

Усети възможност да преговаря. Какво обаче би искала една богиня на Бурите?

Базилиските приближиха Пърси. Той ги прогони с водни течения, но те продължаваха да кръжат около него.

— Хей, базилиски! — извика Джейсън.

Отговор не последва. Можеше да се втурне напред и да помогне, но дори заедно с Пърси нямаше да успее да победи десет базилиска едновременно. Трябваше му нещо по-добро.

Той погледна нагоре. Над главите им трещеше гръмотевична буря, но те бяха на десетки метри дълбочина. Не можеше да призове мълния до морското дъно, а дори да съумееше, водата бе отличен проводник на електричество. Щеше да изпържи Пърси.

Но нищо по-добро не му идваше наум. Той вдигна меча си и острието веднага почервеня от горещината.

Облак жълта светлина озари дълбините, все едно някой бе изхвърлил течен неон във водата. Светлината удари меча на Джейсън и се разпростря на отделни светкавици, които удариха базилиските.

Очите им потъмняха. Качулките им се разпаднаха. И десетте змии обърнаха кореми и заплаваха мъртви във водата.

— Следващия път — каза Джейсън — ми обърнете внимание, като ви питам нещо.

Усмивката на Полибот угасна.

— Толкова ли бързаш да умреш, римлянино?

Пърси вдигна меча си и се хвърли към гиганта. Той обаче махна с ръка във водата и описа дъга от мазна черна отрова. Пърси се гмурна в нея по-бързо, отколкото Джейсън можа да извика.

— Глупчо, ти мислиш ли, преди да действаш понякога?

Пърси изпусна Въртоп, след което се задави и се хвана за гърлото. Гигантът хвърли мрежата си и Пърси падна безнадеждно оплетен на дъното, докато отровата около него се сгъстяваше.

— Пусни го! — Гласът на Джейсън потрепера в паника.

— Не се безпокой, сине на Юпитер — изсмя се гигантът. — Приятелят ти ще умира бавно. Няма как да го убия бързо след всички неприятности, които ми създаде.

Отровни облаци обкръжиха гиганта и изпълниха руините като гъст дим от пура. Джейсън отстъпи назад. Не бе достатъчно бърз, но вентусът му се оказа полезен филтър. Когато отровата го обкръжи, миниатюрното торнадо се завъртя още по-бързо и отблъсна облаците. Кимополея сбърчи нос и отпрати тъмната отрова с едно махване на ръката, но иначе не й направи впечатление.

Пърси започна да се гърчи в мрежата, а лицето му позеленя. Джейсън тръгна да му помага, но гигантът препречи пътя му с огромния си тризъбец.

— О, не мога да ти позволя да развалиш всичко — скара му се Полибот. — Отровата ще го убие накрая, но първо ще дойде парализата, придружена от вълни изгаряща болка… и така часове наред. Искам да изпита пълната ми програма. Дори ще може да гледа как те убивам, Джейсън Грейс!

Полибот приближи бавно, като позволи на Джейсън да огледа внимателно бронята и грамадата от мускули, която напредваше към него.

Той избегна тризъбеца, използва вентуса, за да се изстреля напред и заби меч в драконовия крак на гиганта. Полибот изрева и се олюля, а от раната потече златен Икор.

— Ким! — извика Джейсън. — Това ли искаш наистина?

Докато въртеше металния си диск, богинята на Бурите изглеждаше отегчена.

— Безгранична сила ли? Защо не?

— Това забавно ли ти е? — попита Джейсън. — Ще унищожиш кораба. Ще унищожиш бреговата ивица на целия свят. Но когато Гея избие всички хора, кой ще остане да се страхува от теб? Пак ще си неизвестна.

— Много си досаден, сине на Юпитер — обърна се към него Полибот. — Ще те смачкам!

Джейсън опита да призове още мълнии, но нищо не се получи. Ако някой ден срещнеше баща си, щеше да го помоли за по-висока дневна доза светкавици.

Успя да избегне остриетата на тризъбеца, но гигантът замахна с другия край на оръжието си. Дръжката го удари в гърдите.

Джейсън отстъпи назад, замаян от болка. Полибот понечи да нанесе последен удар. Точно преди тризъбецът да го намушка, вентусът се задейства сам и се завъртя, като отнесе Джейсън на десет метра встрани в двора.

Благодаря, приятелче — помисли си Джейсън. — Дължа ти един освежител за въздух.

Вентусът не отговори дали харесва идеята.

— Сега като го спомена, Джейсън Грейс — рече Ким, докато гледаше към ноктите си, — наистина ми е приятно смъртните да се боят от мен. Но не се страхуват достатъчно.

— Мога да помогна! — Джейсън избегна още едно махване на тризъбеца, след което превърна гладиуса си в копие и промуши Полибот в окото.

— АХ! — Гигантът се олюля.

Пърси продължаваше да се гърчи в мрежата, но вече по-немощно. Джейсън трябваше да побърза, да го отнесе в лечебницата… но ако бурята продължеше със същата сила, скоро нямаше да има лечебница!

— Знаеш, че боговете зависят от смъртните — отлетя той до Ким. — Колкото повече те почитаме, толкова по-силна ще станеш!

— Не мога да знам, никога не съм била почитана!

Тя не обърна внимание на Полибот, който се тътреше около нея и се мъчеше да извади Джейсън от вихъра му. Джейсън направи всичко възможно да задържи богинята между двамата.

— Мога да променя това — обеща той. — Лично ще уредя да имаш храм в Нов Рим! Първото ти римско светилище! Ще вдигна едно и в лагера на нечистокръвните в Лонг Айлънд! Представи си да те почитат…

— И да се страхуват.

— … както гърци, така и римляни! Ще станеш известна!

— МЛЪКНИ! — Полибот замахна с тризъбеца си като с бейзболна бухалка.

Джейсън отскочи. Ким — не. Гигантът я фрасна в ребрата толкова силно, че няколко от кичурите на медузестата й коса се откачиха и заплаваха в отровните води.

— Съжалявам, Кимополея — ококори се Полибот, — не трябваше да заставаш на пътя ми!

— НА ПЪТЯ ТИ? — изправи се богинята. — Значи отново преча, а?

— Чу го — каза Джейсън. — Гигантите те възприемат като инструмент, нищо повече. Ще те захвърлят веднага щом унищожат смъртните. Тогава няма да има нито герои, нито светилища. Никой няма нито да те почита, нито да се страхува от теб.

— ЛЪЖИ! — Полибот се опита да го намушка, но Джейсън се скри зад роклята й. — Кимополея, когато Гея завладее света, бурите ти ще бушуват, без да има кой да ги възпира!

— А ще има ли смъртни, които да се давят в тях? — попита Ким.

— Ами… не.

— Кораби, които да потопя? Герои, които да треперят пред яростта ми?

— Ъъъ…

— Помогни ми — помоли Джейсън. — Заедно, богиня и герой могат да убият гигант.

— Не! — внезапно се изнерви Полибот. — Това е ужасна идея! Гея ще бъде много разочарована!

— Ако се събуди — каза Джейсън. — Но могъщата Кимополея може да предотврати това. Тогава всички герои ще те почитат завинаги.

— А ще треперят ли? — попита Ким.

— И още как! Името ти ще влезе в лятната програма, ще имаш специално знаме, хижа в лагер „Юпитер“, две светилища, ще се помъча да уредя и играчка.

— Само не и играчка! — изстена Полибот.

Кимополея се обърна към гиганта.

— Опасявам се, че офертата е по-добра от онази на Гея.

— Невероятно! — ревна гигантът. — Не може да вярваш на този гнусен римлянин!

— Ако не спазя обещанията си — каза Джейсън, — Ким винаги може да ме убие. Ако Гея не го спази…

— Вярно си е — съгласи се Ким.

Полибот се опита да намери отговор на това, но Джейсън се стрелна напред и заби копието си в стомаха му.

Ким вдигна бронзовия диск от пиедестала си.

— Кажи сбогом, Полибот.

След което хвърли диска към врата на гиганта. Беше остър.

Полибот така и не намери отговор, тъй като се оказа с една глава по-нисък.