Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (58)

LVIII. Лио

Лио бе мъртъв.

Знаеше го с абсолютна сигурност. Само не разбираше защо трябва и да го боли толкова много. Чувстваше, че всяка клетка в тялото му е избухнала. Сега, когато съзнанието му бе пленено в овъглен геройски тостер, гаденето бе по-лошо отколкото при возене в кола. Не можеше да мръдне. Не чуваше нищо. Не виждаше нищо. Чувстваше само болката.

Започна да се паникьосва. Уплаши се, че това ще бъде неговото вечно наказание.

След това някой постави кабели в мозъка му и го рестартира. Изпъшка и се изправи.

Първото нещо, което усети, бе вятърът по лицето си, а после — болката в дясната ръка. Все още бе на гърба на Фестус, все още бе във въздуха. Очите му отново заработиха и той забеляза огромната инжекция, която излизаше от ръката му. Тя зажужа, завъртя се и се прибра отново в панела на врата на Фестус.

— Благодаря ти, приятелче — простена Лио. — Да знаеш, че е много тъпо да си мъртъв. Но лекът на изцерителя е още по-скапан.

Фестус изцъка съчувствено с морзовата азбука.

— Не бе, майтапя се — отвърна Лио. — Просто се радвам, че съм жив. И да, аз също те обичам. Справи се страхотно!

Металическо мъркане разтърси цялото тяло на дракона.

Лио започна да решава задачите си една по една. Първо провери дали драконът е повреден. Крилете му работеха както трябва, макар по лявата мембрана да имаше дупки. Плочките на врата му се бяха стопили малко, но нямаше опасност да катастрофира в скоро време.

Лио се опита да си спомни какво точно се е случило. Бе сигурен, че е победил Гея, но нямаше представа какво правят приятелите му в лагера на нечистокръвните. Надяваше се Джейсън и Пайпър да са се измъкнали от взрива. Лио имаше и друг странен спомен как някаква ракета профучава покрай него, пищейки като малко момиче… Нямаше представа какво е било това.

Щом се приземи, провери корема на Фестус. Най-сериозните щети трябваше да са там, тъй като драконът борбено бе задържал Гея, докато я тупаха във въздуха. Лио нямаше представа колко време бе летял Фестус. Скоро трябваше да му направи профилактика.

Което от своя страна повдигна друг въпрос. Къде се намираха?

Под тях имаше плътно одеяло от облаци. Слънцето светеше в ясното синьо небе. Явно бе някъде по обяд, но кой ден? Колко ли време бе прекарал мъртъв?

Отвори панела за достъп на врата на Фестус. Астролабията жужеше, а кристалът пулсираше като неоново сърце. Лио провери компаса и GPS-а, след което се ухили.

— Добри новини, Фестус! — викна той. — Навигацията тотално не работи!

— Скръц? — отвърна Фестус.

— Скръц, я! Спускай се веднага! Минем ли през тези облаци, може…

Драконът се стрелна надолу толкова бързо, че дъхът на Лио секна. Излязоха от бялото одеяло и под тях се появи малко зелено островче в голямото синьо море.

Лио извика с такава сила, че вероятно го чуха и в Китай:

— КОЙ УМРЯ СЕГА! А ПОСЛЕ КОЙ ВЪЗКРЪСНА? КОЙ СЕГА Е НОМЕР ЕДНООООО?

Спуснаха се към Огигия, а топлият вятър развя косите на Лио. Осъзна, че дрехите му са станали на парцали въпреки магията, с която бяха ушити. Ръцете му бяха целите в сажди, все едно бе умрял в пожар… както и се бе случило.

Но не можеше да се тревожи за тези неща.

Тя бе застанала на плажа, облечена с джинси и бяла блуза. Кехлибарената й коса бе прибрана назад.

Фестус разпери криле и се приземи със залитане. Очевидно една от лапите му бе счупена. Драконът се олюля, Лио се катапултира и се оказа заровил нос в пясъка.

До тук с геройската поява.

Лио изплю едно водорасло. Фестус запълзя по плажа към него, като скърцаше разтревожено: „Ох, ох, ох…“

Лио погледна нагоре. Калипсо стоеше над него, скръстила ръце и повдигнала вежди.

— Закъсня — обяви тя, но очите й светнаха.

— Съжалявам, слънце — отвърна Лио, — попаднах в задръстване.

— Покрит си със сажди — отбеляза тя — и си успял да съсипеш дрехите, които направих специално за теб. А ги уших нарочно така, че да не могат да бъдат съсипани.

— Сама знаеш — сви рамене Лио, който се чувстваше все едно има стотина топки за игра в гърдите си, — за мен няма невъзможни неща.

Тя му подаде ръка и му помогна да се изправи. Застанаха опрели носове, докато тя го оглеждаше от глава до пети. Ухаеше на канела. Винаги ли бе имала тази малка луничка до лявото око? Лио искаше да я докосне.

— Вониш — сбърчи нос тя.

— Аха. Все едно съм умрял. Ама аз наистина бях умрял. Нали се сещаш — „клетва трябва да се спази със сетен дъх…“

Тя го накара да млъкне с целувка.

Топките заудряха гърдите му. Почувства се толкова щастлив, че трябваше да се постарае, за да не избухне в пламъци.

Когато накрая го пусна, лицето й бе покрито със сажди. Явно не й пукаше. Прокара палец по бузата му.

— Лио Валдес — каза накрая.

Нищо повече. Само името му, все едно е вълшебно.

— Това съм аз — отвърна той с дрезгав глас. — Искаш ли… какво ще кажеш да се разкараме от тоя остров?

Калипсо отстъпи назад. Вдигна ръка и ветровете се завъртяха. Невидимите й слуги донесоха два куфара и ги оставиха в краката й.

— Как пък ти хрумна това?

— За дълъг път си се подготвила, а? — ухили се Лио.

— Не мисля да се връщам. — Калипсо погледна през рамо назад, към пътеката, която водеше до градината и пещерата й. — Къде смяташ да ме отведеш, Лио?

— На първо време някъде, където да ремонтирам дракона — реши той. — После… където си поискаме. Колко време ме е нямало? Сериозно?

— Времето в Огигия тече по различен начин — отвърна Калипсо. — Нямаше те сякаш вечно.

Лио се почувства виновен. Надяваше се приятелите му да са добре. Надяваше се да не са минали сто години, в които той е летял мъртъв, а Фестус е търсил острова.

Трябваше да разбере. И да каже на Джейсън, Пайпър и останалите, че всичко е наред. Но… едно по едно.

Калипсо бе най-важна.

— Като се махнем от Огигия — попита той, — ти оставаш ли си безсмъртна?

— Представа си нямам.

— И не ти пречи?

— Никак.

— Хубаво тогава! — Той се обърна към дракона. — Братле, ще можеш ли да литнеш още веднъж към нищото?

Фестус блъвна струя пламък и закуцука ентусиазирано.

— Значи излитаме, без да знаем накъде — каза Калипсо, — без да сме наясно колко далеч може да стигнем и какво ни чака отвъд този остров. С много въпроси и точно нула отговори, а?

— Добре дошла в света на Лио, слънце — вдигна ръце той. — Да взема куфарите?

— Естествено.

Пет минути по-късно, Лио пришпори Фестус в небето, а Калипсо седеше зад него, прегърнала го през кръста. Бронзовият дракон разпери криле и те полетяха към неизвестното.