Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (15)

XV. Нико

— Вълци? — попита Рейна.

Двамата закусваха в близкото кафене. Въпреки предупреждението на Хадес, че трябва да побърза, Нико бе установил, че нищо в бивака им не се е променило. Рейна току-що се бе събудила.

Атина Партенос стоеше полегнала настрани върху храма. Тренер Хедж забавляваше няколко души от местните, като танцуваше и демонстрираше хватки, като понякога и викваше в мегафона си. Никой не разбираше какво казва.

Нико съжаляваше, че сатирът е взел мегафона. Не само бе ужасно шумен и просташки, но освен това без видима причина казваше, че КРАВАТА КАЗВА МУУ или цитираше Дарт Вейдър от „Междузвездни войни“.

Когато тримата седнаха на ливадата да хапнат, Рейна изглеждаше отпочинала и нащрек. С тренер Хедж изслушаха как Нико им описа сънищата си, а после и срещата му с Хадес в Параклиса на костите. Не сподели някои от личните неща, които си бяха казали с баща му, но почувства, че Рейна разбира какво е да се бориш със собствените си чувства.

Когато спомена Орион и вълците, които приближаваха, Рейна се намръщи.

— Повечето вълци са добре настроени към римляните — каза тя. — Никога не съм чувала мит за глутница, която да ловува за Орион.

Нико довърши сандвича си. Погледна платото със сладкиши и с изненада установи, че още е гладен.

— Може да ги е използвал като метафора. „Малко остава, докато дойдат вълците“. Може би Хадес не е имал предвид истински вълци. Така или иначе, скоро ще напуснем. Веднага щом се стъмни достатъчно, за да скочим в сенките.

Тренер Хедж напъха едно военно списание в чантата си.

— Единственият проблем е, че Атина Партенос още си виси на шест метра във въздуха. Ще е забавно да ви подритвам към върха на храма.

Нико опита сладкишчето. Дамата в кафенето ги бе нарекла фартури. Изглеждаха като навити донъти и имаха страхотен вкус — едновременно хрупкав, сладък и сочен. Когато обаче Нико чу името им, веднага си помисли, че Пърси би се подиграл.

„Фарсури — щеше да каже той. — Малки сладки фарсове.“

Колкото по-голям ставаше Нико, толкова по-инфантилен му се виждаше Пърси, макар да продължаваше да е с три години по-малък от него. Нико намираше чувството му за хумор едновременно за трогателно и дразнещо. Реши да се съсредоточи върху дразнещата част.

Разбира се, имаше моменти, в които Пърси бе сериозен като смъртта. Както например когато бе погледнал към Нико от бездната, отворила се в Рим.

„Ще се видим от другата страна! Отведи ги там! Обещай ми!“

И Нико бе обещал. Нямаше значение колко много се сърдеше на Пърси Джаксън. Бе готов да направи всичко за него. Мразеше се за това.

— Та — извади го от мислите му Рейна, — дали от лагера на нечистокръвните ще изчакат първи август, или ще нападнат?

— Да се надяваме, че ще почакат — отвърна Нико. — Не можем да върнем статуята по-рано.

Съжали, че Хейзъл не е с него. Заедно бяха измъкнали целия екипаж на Арго II от Дома на Хадес, скачайки в сенките. Когато призоваваха силите си заедно, на Нико му се струваше, че всичко е възможно. Пътуването до лагера на нечистокръвните щеше да мине много по-лесно и бързо.

Освен това думите на Хадес за това, че някой от екипажа ще умре, го бяха накарали да замръзне. Не можеше да изгуби Хейзъл. Не и другата си сестра. Не отново.

Тренер Хедж вдигна очи от шапката, в която бе преброил монетите.

— Сигурен си, че Клариса и Мели са добре?

— Да, тренер. Клариса се грижи за нея.

— Това е чудесно. Но не ми харесва какво е казал Гроувър за това, че Гея шепти на нимфите и дриадите. Ако духовете на природата минат от тъмната страна… нищо хубаво няма да излезе.

Нико не бе чувал за подобно нещо. Но пък Гея не се бе будила от доисторическите времена на човечеството.

Рейна отхапа от сладкишчето си. Ризницата й блестеше на следобедното слънце.

— Чудя се за тези вълци… дали е възможно да не сме разбрали правилно съобщението? Богиня Лупа не се е показвала скоро. Може би ни изпраща помощ. Може би вълците са нейни пратеници, които да ни защитят от глутницата на Орион.

Нико долови такава надежда в гласа й, че реши да не я погасява.

— Може би — каза той, — но няма ли Лупа да е много заета с войната между лагерите? Мислех, че ще прати вълци да помогнат на твоя легион.

— Вълците не са войници — поклати глава Рейна. — Не мисля, че ще помогне на Октавиан. Вълците й може би обикалят лагер „Юпитер“ и пазят в отсъствието на легиона, но не знам…

Скръсти крака и железните върхове на ботушите й блеснаха. Нико си отбеляза, че не трябва да допуска да бъде ритан от легионер.

— Има и нещо друго — призна тя. — Така и не успях да се свържа със сестра си Хила. Не е нормално вълците и амазонките да притихнат едновременно. Ако нещо е станало по западния бряг… тогава последната надежда на двата лагера сме ние. Трябва да върнем статуята скоро. Това означава, че най-голямата тежест пада върху теб, сине на Хадес.

Нико се опита да преглътне. Не се сърдеше на Рейна, дори донякъде му бе симпатична. Толкова често обаче го караха да прави невъзможни неща. И веднага щом ги постигнеше, го забравяха.

Спомни си колко мило се бяха държали децата от лагера на нечистокръвните след войната с Кронос.

„Браво, Нико! Благодаря, че доведе армиите на мъртвите от Подземното царство, за да ни спасиш!“

Всички се усмихваха и го канеха на масите си.

След около седмица усети, че присъствието му става нежелано. Лагерниците подскачаха, когато се озовеше зад тях. Излизаше от сенките край пламъците, стряскаше някой и прочиташе незададения въпрос в очите им.

„Ама ти още ли си тук? Защо си тук?“

На всичко отгоре, веднага след войната с Кронос Анабет и Пърси станаха гаджета.

Нико остави фартурата си. Внезапно му се стори, че не е толкова вкусна.

Спомни си разговора си с Анабет в Епир, точно преди да го остави с Атина Партенос. Бе го дръпнала настрана с думите:

„Хей, трябва да поговорим.“

Беше се паникьосал. Бе помислил, че тя знае.

„Искам да поговоря с теб — продължи тя. — Титанът… Боб… той ни помогна в Тартара, защото си бил мил с него. Казал си му, че си струва да ни спаси. Това е единствената причина да сме живи.“

Изрече „ние“ толкова лесно, все едно с Пърси са взаимозаменяеми и като кажеш името на единия, се подразбира и други.

Веднъж Нико бе чел една история на Платон, според която в древни времена всички хора били комбинация от мъже и жени. Всеки човек имал две глави, четири ръце и четири крака. Според легендата тези комбинирани човеци били толкова силни, че Зевс ги разделил на две — на мъже и на жени. Оттогава хората се бяха чувствали непълни. Прекарваха цялото време в търсене на половинките си.

Къде е моето място в тази легенда? — бе се запитал Нико.

Тя не бе любимата му история.

Искаше да мрази Анабет, но не можеше. Тя му бе благодарила лично в Епир. Бе искрена, истинска. Никога не го бе отбягвала като другите хора. Ех, защо не бе гаднярка? Така щеше да му е по-лесно.

Фавоний, богът на Вятъра го бе предупредил в Хърватия: „Ако допуснеш гневът да те овладее отново, участта ти ще бъде дори по-тежка от моята“.

Но как можеше участта му да не е тежка? Дори ако преживееше този подвиг, щеше да напусне и двата лагера. Завинаги. Само така можеше да намери спокойствие. Искаше му се да има и друга възможност, която да не е болезнена като водите на Флегетон, но не се сети за такава.

Рейна го изучаваше. Вероятно се опитваше да разчете какво мисли. Погледна към ръцете му и Нико осъзна, че върти сребърния си пръстен с череп — последния дар, който бе получил от Бианка.

— Нико, как можем да ти помогнем? — попита Рейна.

Още един въпрос, който го изненада.

— Не знам — призна той. — Вече ми отпуснахте голяма почивка, което бе важно. Може би отново може да ми заемеш от силата си. Следващият скок ще е най-дългият. Трябва да събера достатъчно енергия, за да прекося Атлантическия океан.

— Ще успееш — обеща Рейна. — Стигнем ли Щатите, на пътя ни ще има по-малко чудовища. Може дори да си спечеля помощ от пенсиониралите се легионери по източния бряг. Те са длъжни да помагат на всеки легионер, изпаднал в беда.

— Освен ако Октавиан не ги е спечелил на своя страна, в който случай ще те арестуват за измяна.

— Тренер — скара му се Рейна, — не помагаш.

— Само казвам. От мен да зависи, бихме останали в Евора завинаги. Добра храна, добър живот, пък и никаква следа от онези вълци…

Точно тогава кучетата на Рейна скочиха на крака.

От далечината се разнесе вой. Преди Нико да успее да се изправи, вълците се появиха от всички посоки — огромни черни зверове, които скочиха от покривите и ги обградиха.

Най-големият от тях пристъпи напред. Водачът се изправи на задните си крака и започна да се променя. Предните му лапи се превърнаха в ръце. Муцуната му се сви до остър нос. Сивата му козина се превърна в плащ от животински кожи. Преобрази се във висок, мършав мъж с грубо лице и светещи червени очи. Корона от кости опасваше мазната му черна коса.

— Желанието ти е заповед за мен, сатире — ухили се мъжът и разкри острите си зъби. — Ще останеш в Евора завинаги, защото, за ваше съжаление, моите вълци не са никаква метафора, а са си съвсем истински.