Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (13)

XIII. Нико

Последното нещо, което Нико чу, бе как тренер Хедж изръмжава.

— Това не е на добре.

Запита се какво ли се е объркало този път. Може би ги бе телепортирал в бърлога на циклопи или пък на няколкостотин метра над друг вулкан. Не можеше обаче да направи нищо по въпроса. Зрението му си беше отишло. Другите му сетива също отказаха. Коленете му се огънаха и той припадна.

Опита се да се възползва от безсъзнанието си.

Сънищата и смъртта му бяха стари приятели. Знаеше как да пътува през тъмните им владения. Отпрати мислите си в търсене на Талия Грейс.

Мина през познатите болезнени спомени — усмивката на майка му, начина, по който слънцето осветяваше венецианския Гранд Канал, смехът на сестра му Бианка, която го разхождаше из мол във Вашингтон със зелена шапка на главата, засенчваща очите и луничките по носа й. Видя Пърси Джаксън, застанал на заснежен хълм над „Уестовър Хол“ в опит да предпази Нико и Бианка, а самият той стисна играчката си „Митомеджик“ и прошепна:

— Страх ме е.

Видя Минос — старият му наставник, който го поведе през Лабиринта. Призракът изрече със студена и жестока усмивка:

— Не се безпокой, сине на Хадес. Ще получиш своето отмъщение.

Нико не можеше да спре спомените. Те влизаха в сънищата му като духовете от Полята на Асфодел — безцелни, скръбни, изискващи вниманието му.

„Спаси ме — шепнеше всеки един от тях. — Не ме забравяй. Помогни ми. Успокой ме.“

Но той не посмя да мисли за тях. Само щяха да го смачкат с желанията и тегобите си. Най-доброто, което можеше да направи, бе да остане съсредоточен и да продължи напред.

Аз съм синът на Хадес — помисли си той. — Ще отида, където пожелая. Мракът ми принадлежи по рождение.

Продължи напред през сиво-черна местност, като търсеше сънищата на Талия Грейс, дъщерята на Зевс. Вместо това обаче земята се разсея в краката му и той се озова на познато място — хижата на Хипнос в лагера на нечистокръвните.

Скрити под купчини възглавници, хъркаха дузина полубогове. Над камината, в която весело пукаше огън, имаше дървен клон, от който в купа капеше млечнобялата вода на река Лета. Пред нея, на кожен стол дремеше отговорникът на хижа петнайсет — пълничко момче с непослушна руса коса и кротко, почти телешко изражение на лицето.

— Кловис — изръмжа Нико, — престани да сънуваш толкова могъщо, да те вземат боговете!

Кловис отвори очи. Обърна се и погледна към Нико, макар самият той да знаеше, че това е само част от съня на сина на Хипнос. Истинският все още си спеше на стола пред камината.

— Здрасти — прозя се Кловис толкова широко, че може да глътне някой низш бог. — Съжалявам. Пак ли те отклоних от курса?

Нико стисна зъби. Нямаше смисъл да се ядосва. Хижата на Хипнос бе като главната метростанция в Ню Йорк, но за сънища. Не може да пътуваш и да не минеш през нея.

— Така и така съм дошъл — рече Нико, — искам да предадеш нещо на Хирон. Кажи му, че идвам с двама приятели. Носим Атина Партенос.

— Значи е вярно — потърка очи Кловис. — Как точно я носите? Камион ли си наехте?

Нико обясни, доколкото можеше. Съобщенията, предавани в сънища, имаха навика да избледняват, особено ако трябваше да ги предава Кловис. Колкото по-просто кажеше нещо, толкова по-добре.

— Следва ни ловец на глави — добави Нико. — Мисля, че е от гигантите на Гея. Можеш ли да предадеш това на Талия Грейс? Ти намираш по-лесно хората от сънищата от мен. Трябва ми съветът й.

— Ще пробвам. — Кловис се протегна към чаша горещ шоколад на нощната си масичка. — Можеш ли да ми отделиш секунда, преди да тръгнеш?

— Това е сън, Кловис — напомни му Нико. — Времето е относително.

Но още докато го изричаше, се притесни какво ли става в истинския свят. Физическото му тяло можеше да лети към смъртта си или да е обкръжено от чудовища. Не можеше обаче да си наложи да се събуди, не и след енергията, която бе изхабил в пътуването през сенките.

— Мисля, че трябва да видиш какво стана на военния съвет днес — кимна Кловис. — Аз го проспах, но…

— Покажи ми — отвърна Нико.

Сцената се промени. Нико се озова в спортната зала на Голямата къща, а всичките лидери на лагера се бяха събрали около масата за пинг-понг.

В единия край седеше кентавърът Хирон. Конската част от тялото му бе скрита във вълшебна инвалидна количка, затова приличаше на обикновен човек. Къдравата му кафява коса и брада бяха по-посивели отколкото допреди само няколко месеца. Лицето му бе набръчкано от грижи.

— … неща, които са извън нашия контрол — казваше той. — Нека видим защитите си. Какво е положението?

Клариса, дъщеря на Арес, се изправи. Бе облечена в пълно бойно снаряжение — типично за нея. Вероятно спеше в него. Докато говореше, размахваше кинжала си, което накара останалите да се отдръпнат от нея.

— Защитата ни е добра — каза тя, — лагерниците са напълно готови за битката. Плажът е наш. Триремите ни кръстосват необезпокоявано водите около Лонг Айлънд, но нелепите орли на врага контролират въздуха. Варварите са успели да ни откъснат напълно от останалата част от света по суша.

— Те са римляни — каза Рейчъл Деър, докато драскаше с маркер по коляното на дънките си, — не варвари.

— Какво ще кажеш за съюзниците им тогава? — посочи я Клариса с кинжала си. — Видя ли племето двуглави, което пристигна вчера? Или ръмжащите хора-кучета с огромни брадви? Мен ми изглеждат като варвари. За съжаление, ти не предвиди това, тъй като оракулските ти сили изчезнаха точно сега, когато ни трябват най-много!

Лицето на Рейчъл поаленя като косата й.

— Вината не е моя. Нещо не е наред с пророчествата на Аполон. Ако знаех какво да направя…

— Тя е права — каза Уил Солас, водачът на хижата на Аполон. Той постави внимателно ръка на китката на Клариса. Малцина от лагера биха могли да направят това, без да бъдат намушкани, но Уил имаше умението да успокоява хората и я накара да свали кинжала. — Всички в нашата хижа са засегнати. Не е само Рейчъл.

Рошавата руса коса и светлосините очи на Уил напомняха на Нико за Джейсън Грейс, но приликите свършваха до тук.

Джейсън бе боец. Личеше си от погледа, от стойката, от това, че винаги бе нащрек. Уил Солас бе като котарак, изтегнал се на слънце. Движеше се спокойно, погледът му бе винаги благ. С избледнялата си лятна риза и протритите си шорти и сандали изглеждаше като най-миролюбивия полубог на света. Нико обаче знаеше, че когато се наложи, беше наистина храбър. Не бе забравил как действаше по време на битката за Манхатън — най-добрият боен медик на лагера, който рискуваше живота си, за да спаси ранените.

— Нямаме представа какво е станало в Делфи — продължи Уил. — Татко не отговаря на молитвите ми и не се явява в сънищата ми. Наистина всички богове са притихнали, а това не е в стила на Аполон. Нещо не е наред.

Джейк Мейсън изсумтя от другия край на масата.

— Вероятно онзи римски гад, който води атака, е виновен — Октавиан ли се казваше? Ако бях на мястото на Аполон и мой потомък се държеше така, щях да потъна в земята от срам.

— Не мога да не се съглася — отвърна Уил. — Съжалявам само, че не съм по-добър стрелец. Бих свалил моя римски роднина от коня. Всъщност бих използвал коя да е от силите на баща си, за да спра войната. — Той погледна с неприязън към ръцете си. — За съжаление обаче, съм само лечител.

— Твоите дарби са жизненоважни — напомни му Хирон — и се страхувам, че скоро ще имаме нужда от тях. Що се отнася до бъдещето, какво казва харпията Ела? Няма ли някакъв полезен съвет в Сибилските книги?

— Горката е изгубила ума и дума от страх — поклати глава Рейчъл. — Харпиите мразят да ги затварят. Откакто римляните ни обградиха, се чувства като в капан. Знае, че Октавиан иска да я плени. Аз и Тайсън сме единствените, които я задържат да не отлети.

— Което би било самоубийствено — скръсти ръце Буч Уокър, синът на Ирида. — Тези римски орли не си поплюват. Вече изгубих цели два пегаса.

— Поне Тайсън извика приятелите си циклопи на помощ — каза Рейчъл. — Една добра новина.

Конър Стол, който бе седнал до масата с храна и напитки, се разсмя. Държеше шепа крекери в едната си ръка и парче сирене в другата.

— Дузина циклопи! Това не е една, а дузина добри новини! Освен това Лу Елън и хлапетата на Хеката вдигат магически бариери, а цялата хижа на Хермес е заложила примки, капани и всевъзможни изненади за римляните.

— Да — намръщи се Джейк Менсън, — капани, които откраднахте от бункер номер девет и хижата на Хефест!

— Взеха дори няколко мини от хижата на Арес — изръмжа Клариса. — Как успяхте да откраднете заредени мини, в името на боговете?

— Командировахме ги на война. — Конър натъпка сиренето в устата си. — Пък и не е като да си нямате играчки. Трябва да споделяте.

Хирон се обърна наляво, където сатирът Гроувър Ъндърууд стоеше притихнал и си играеше със свирката си.

— Гроувър? Някакви новини от духовете на природата?

— Дори в мирно време не е лесно да организираш нимфи и дриади — въздъхна Гроувър. — С размърдването на Гея те са почти толкова объркани, колкото и боговете. Кати и Миранда от хижата на Деметра се опитват да помогнат, но ако Майката Земя се пробуди…

Той погледна притеснено към останалите около масата.

— Не обещавам, че горите ще са безопасни. Или хълмовете. Или храстите с боровинки. Или…

— Супер. — Джейк Мейсън сръчка Кловис, който бе задрямал. — И какво да правим сега?

— Нападаме. — Клариса заби юмрук в масата за пинг-понг и накара останалите да подскочат. — С всеки следващ ден римляните събират все по-голяма армия. Знаем, че искат да нападнат на първи август. Защо да ги оставяме да ни подреждат графика? Предполагам, че само чакат да съберат повече сили. Вече са по-многобройни от нас. Трябва да нападнем сега, преди да се засилят, да отведем битката към тях!

Малкълм, който заместваше Анабет в хижата на Атина, се прокашля.

— Клариса, разбирам гледната ти точка, но ти не си учила римско инженерно дело. Техният временен лагер е по-добре защитен от нашия постоянен. Ако ги нападнем в базата им, ще бъдем изклани.

— Значи да чакаме? — извика Клариса. — Да ги оставим да съберат всичките си сили и да нападнат точно, когато Гея се събуди? Вижте, бременната жена на тренер Хедж е под моя защита. Няма да позволя да й се случи нищо. Дължа живота си на Хедж. Освен това съм тренирала лагерниците по-дълго от теб, Малкълм. Уплашени са. Всички сме уплашени. Ако обсадата продължи още девет дни…

— Трябва да се придържаме към плана на Анабет. — Конър Стол изглеждаше по-сериозен отвсякога, въпреки трошиците сирене около устата си. — Трябва да изчакаме вълшебната статуя на Атина.

— Стига римският претор да успее да я донесе — завъртя очи Клариса. — Не знам какво си е мислила Анабет, като се съюзи с врага. Дори ако римляните успеят да ни донесат статуята, което е невъзможно, как това ще доведе до мир? Статуята пристига и внезапно всички римляни свалят оръжия и почват да танцуват, като хвърлят цветя във въздуха?

Рейчъл остави маркера си.

— Анабет знае какво прави. Трябва да опитаме да решим нещата мирно. Ако не обединим гърците и римляните, боговете няма да се изцерят. Ако те не се изцерят, няма начин, по който да убием гигантите. А ако не убием гигантите…

— Гея ще се пробуди — каза Конър — и играта свършва. Клариса, виж, Анабет ми изпрати съобщение от Тартара. От проклетата Тартара! Бих послушал всеки, който е способен да направи това.

Клариса отвори уста да отговори, но вместо нейния глас, се чу този на тренер Хедж.

— Събуди се, Нико. Имаме проблем.