Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (21)

XXI. Рейна

Поне не се бяха озовали на борда на още един круизен кораб. Скокът от Португалия ги бе приземил в средата на Атлантика, където Рейна изкара цял ден на палубата на „Азорската кралица“, пъдейки от Атина Партенос децата, които явно я възприемаха като водна пързалка.

Уви, следващият скок ги отведе до дома й.

Появиха се три метра над земята, увиснали над ресторант с двор, който Рейна разпозна. С Нико паднаха върху една огромна клетка за птици, която, естествено, се счупи. От нея се приземиха върху купчина саксии с папрат и три много разтревожени папагала. Тренер Хедж улучи навеса на бара. Атина Партенос се приземи на крака с шумно ТУП!, смачка една масичка и обърна един тъмнозелен чадър, който се озова до статуята на Нике в ръката на Атина. Така богинята на мъдростта изглеждаше все едно държи плажен коктейл.

— Ах! — извика тренер Хедж. Навесът се скъса и той падна зад бара. Чу се трясък на бутилки и чаши. Бързо обаче стана на крака, макар да имаше дузина пластмасови мечове в косата си. Взе машината за безалкохолни напитки и си сипа една чаша.

— Харесва ми! — каза той и подхвърли парче ананас към устата си, — но следващия път, хлапе, ще е добре да се приземим на пода, а не три метра над него!

Нико се измъкна от саксиите, след което се просна на най-близкия стол и отпъди с ръка синия папагал, опитал се да се приземи на главата му. След битката с Ликаон бе захвърлил парцаливото си авиаторско яке. Черната му фланелка с черепи не бе в много по-добро състояние. Рейна бе зашила раните по бицепсите му и така Нико напомняше леко чудовището на Франкенщайн. Раните обаче още бяха подути и червени. За разлика от ухапванията, одраскванията от върколак не те превръщаха в такъв. Рейна обаче знаеше от личен опит, че зарастват бавно и болят, все едно са те залели с киселина.

— Трябва да поспя — огледа се замаян Нико. — В безопасност ли сме?

Рейна огледа двора. Мястото имаше вид на изоставено, но тя не разбираше защо. Над тях небето блестеше с мрачен керемиден цвят, същият като на стените на околните сгради. Атриумът бе заобиколен с двуетажни балкони, които бяха празни, с изключение на висящите от перилата азалии. Зад двойна стъклена врата ресторантът също бе празен. Единственият звук бе тъмното гъргорене на фонтана и сърдитите крясъци на папагалите.

— Това е „Барачина“ — каза Рейна.

— Баракуда ли? — Хедж отвори кутия пияни вишни и ги излапа.

— Известен ресторант в центъра на стария Сан Хуан — обясни тя. — Тук са измислили пиня коладата, мисля, че през 60-те.

Нико приглади косата си, сви се на пода и захърка.

— Ех — изблея тренер Хедж, — като гледам, ще поостанем тук. Ако не са измислили нови напитки от 60-те насам, значи не работят добре. Захващам се за работа!

Хедж започна да рови зад бара, а Рейна подсвирна на Аурум и Аргентум. Кучетата не изглеждаха в най-доброто си състояние след битката с върколаците, но тя ги остави на пост и провери уличния вход към атриума. Декоративните железни врати бяха заключени. Надпис на испански и английски съобщаваше, че ресторантът е затворен за частно парти. Това изглеждаше странно, тъй като мястото бе изоставено. В края на надписа имаше оставени и четири букви — ХУДП. Те притесниха Рейна, макар да не бе сигурна точно защо.

Надникна през вратата. Кале Форталеза изглеждаше необичайно притихнала. По синия калдъръм нямаше нито коли, нито пешеходци. Шарените магазини бяха затворени и потъмнели. Дали не бе неделя или някакъв празник?

Рейна се притесни още повече.

Зад нея тренер Хедж си свирукаше, докато подреждаше няколко шейкъра. Папагалите кацнаха върху раменете на Атина Партенос. Рейна се запита дали гърците ще се обидят, ако свещената им статуя пристигне обсипана с птичи курешки.

Как можа от всички възможни места да се озове точно в Сан Хуан!

Може би ставаше дума за съвпадение, но се опасяваше, че не е така. Пуерто Рико не бе на пътя между Европа и Ню Йорк. Бе прекалено на юг.

Освен това Рейна даваше на Нико сили вече дни наред. Може да бе повлияла на подсъзнанието му. Болезнените спомени, страховете и мрака го привличаха. А най-мрачните спомени на Рейна бяха от Сан Хуан. Най-големият й страх? Да се върне отново тук.

Кучетата усетиха тревожността й. Те обиколиха двора, като ръмжаха към сенките. Горкият Аргентум се въртеше в кръг, като се опитваше да се нагласи така, че да вижда с единственото си рубинено око.

Рейна се опита да помисли за щастливите си спомени. Липсваше й звукът на малките жабки коки, които квакаха в квартала като хор от отварящи се капачки. Липсваше й мирисът на океана, цъфналите магнолии и цитрусови дървета, печеният хляб от местната панадейра. Дори влажността бе позната и приятна — като аромата от сушилня.

Част от нея искаше да отвори портите и да се разходи из града. Искаше да посети Плаца де Армас, където старците играеха на домино, а кафенетата продаваха толкова силно еспресо, че ушите ти пукаха от него. Искаше да мине по старата улица „Кале Сан Хосе“, да преброи уличните котки и да им даде имена, да си измисли история за всяка от тях, както правеха навремето със сестра й. Искаше да нахлуе в кухнята на „Барачина“ и да си сготви истинско мофонго с печени хрупкави хлебчета, бекон и чесън — вкус, който винаги й напомняше за неделните следобеди, в които двете с Хила успяваха да се измъкнат от вкъщи и, ако имаха късмет, да хапнат в кухнята, където готвачите ги познаваха и съжаляваха.

От друга страна, Рейна искаше да си тръгне незабавно. Да събуди Нико, все едно колко е уморен, и да го принуди да скочи в сенките и да ги изведе оттук. Където и да е. Само да не в Сан Хуан.

Близостта на старата й къща караше Рейна да се чувства като зареден катапулт.

Погледна към Нико. Въпреки топлата нощ, той трепереше на покрития с плочки под. Тя извади една завивка от раницата си и го уви с нея.

Рейна беше спряла да се смущава от това, че иска да го защити. За добро или зло, между тях вече съществуваше връзка. Всеки път, когато скачаха през сенките, неговите мъка и умора я заливаха и тя го разбираше малко по-добре.

Нико бе сам, напълно, ужасяващо сам. Бе изгубил голямата си сестра Бианка. Бе пропъдил другите герои, които искаха да се сближат с него. Преживяванията му в лагера на нечистокръвните, Лабиринта и Тартара го бяха оставили белязан до живот. Не смееше да се довери на никого.

Рейна се съмняваше, че може да промени чувствата му, но искаше да го подкрепи някак. Всички герои го заслужаваха. Това бе смисълът на Дванайсетия легион. Бориш се за висша кауза и не си сам. Намираш приятели, печелиш уважението им. Дори след като свършиш годините служба, оставаш част от общността. Никой герой не заслужаваше да страда като Нико.

Тази нощ бе двадесет и пети юли. До първи август оставаха седем дни. На теория имаха достатъчно време, за да стигнат Лонг Айлънд. Веднъж щом завършеха мисията си, стига, разбира се, да успееха, Рейна щеше да направи така, че Нико да получи признание за храбростта си.

Свали раницата си и се опита да я подпъхне като възглавница под главата му. Пръстите й обаче минаха през него, все едно е призрак.

Ръката й се отдръпна рязко, все едно са я плеснали. Заля я вълна на ужас, но опита отново. Този път успя да повдигне врата му и да пъхне импровизираната възглавница под него. Кожата му бе хладна, но не прекалено.

Дали не халюцинираше?

Нико бе изхабил толкова много енергия в тези скокове през сенките. Може би започваше да избледнява. Ако продължеше с това темпо следващите седем дни…

Звукът на шейкъра я извади от мислите й.

— Искаш ли фреш? — попита тренерът. — Този е ананас, манго, портокал и банан, заляти с кокос. Наричам го коктейл „Херкулес“!

— Ами… благодаря. — Тя погледна към балконите, които обикаляха атриума. Не й се виждаше нормално, че ресторантът е празен. Какво ли бе това частно парти… — Тренер, мисля да огледам втория етаж. Не ми харесва…

В този момент някакво движение привлече погледа й. На балкона вдясно имаше тъмна сянка. Над тях, върху покрива, на фона на оранжевите облаци се появиха още няколко силуета.

Рейна изтегли меча си, но бе твърде късно.

Проблесна нещо сребристо, чу се фучене и върхът на игличка се забоде във врата й. Погледът й се замъгли, а крайниците й увиснаха като спагети. Просна се до Нико.

Докато й причерняваше видя как кучетата й тичат към нея, след което замръзнаха насред лая си и паднаха.

— Хей! — извика тренер Хедж от бара.

Още веднъж фучене. Сатирът падна със сребърна стреличка във врата. Рейна се опита да събуди Нико, но гласът не я слушаше. Тялото й се вцепени като това на металните кучета.

Тъмните фигури се наредиха на покрива, а половин дузина скочиха в двора, тихи и грациозни.

Една от тях се приведе над Рейна. Виждаше само неясни сиви оттенъци.

— Отведете я — заповяда приглушен глас.

Нахлупиха торба на главата й. Рейна се запита дали ще загине така, без дори да успее да се съпротивлява.

Но вече нямаше значение. Няколко чифта груби ръце я вдигнаха като мебел и тя потъна в несвяст.