Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (49)

XLIX. Джейсън

Джейсън бе чувал за това как животът ти минава пред очите.

Но не смяташе, че ще стане така.

Застанал в защитен кръг с приятелите си, обкръжен от гиганти и вдигнал очи към невъзможната гледка в небето — Джейсън си се представи петдесет години напред в бъдещето.

Седнал на люлеещ се стол на верандата пред дома си в Калифорния. Пайпър му сипваше лимонада. Косата й бе посивяла, кожата около очите й бе набраздена от дълбоки бръчки, но все още бе красива както винаги. Внуците на Джейсън седяха в краката му, а той се опитваше да им обясни какво се е случило на този ден в Атина.

„Не, сериозен съм — каза той. — Шестима герои на земята и още един на горящия кораб над Акропола. Обкръжени от деветметрови гиганти, които се канят да ни убият. След това небето се разтвори и боговете дойдоха.“

„Говориш глупости, дядо“ — отвърнаха внуците.

„Не се шегувам! — възрази той. — Боговете на Олимп слязоха от небето на бойните си колесници, с блеснали мечове и фанфари. А вашият прадядо, царят на боговете, поведе атаката, с копие от чисто електричество в ръка!“

Внуците се разсмяха, а Пайпър го погледна и се усмихна.

„Ти би ли повярвал, ако не беше там?“

Но Джейсън беше там. Вдигна очи, когато облаците над Акропола се разделиха, и почти се усъмни в качествата на очилата, които Асклепий му бе дал. Вместо синьото небе видя черния космос, осеян със звезди, а дворците на планината Олимп блестяха в златно и сребърно в далечината. И оттам се спусна армия богове.

Бе прекалено много, за да го възприеме. И може би бе по-здравословно, ако не види всичко. Чак по-късно щеше да успее да си спомни детайлите.

Най-отпред бе огромният Юпитер — не, Зевс, в първоначалния си вид, — яхнал златната си колесница, а в ръката му пукаше мълния с размерите на телеграфен стълб. Четири коня, направени от вятър, теглеха колесницата му. Всеки от тях се опитваше да се превърне в човек и да се измъкне от хомота. За миг единият се превърна в ледения Борей. Друг носеше димящата корона на Нот. Трети се усмихваше мързеливо като Зефир.

Зевс бе впрегнал четиримата богове на Вятъра.

Стъклените врати под корпуса на Арго II се отвориха рязко. Богинята Нике излезе навън, най-накрая освободила се от златната мрежа. Тя разпери блестящите си криле и отлетя до Зевс, като зае полагащото й се място на негов колесничар.

— УМЪТ МИ Е ВЪЗСТАНОВЕН! — изрева тя. — ПОБЕДАТА ЩЕ ОСТАНЕ ЗА БОГОВЕТЕ!

Вляво от Зевс яздеше Хера. В нейната колесница бяха впрегнати огромни пауни. Шареното им като дъга оперение бе толкова ярко, че на Джейсън му се зави свят.

Арес нададе яростен рев, докато препускаше с огнедишащия си кон. От копието му капеше кръв.

В последния момент преди да стигнат Партенона, боговете сякаш скочиха в хиперпространството. Колесниците изчезнаха. Внезапно Джейсън и приятелите му бяха обградени от боговете на Олимп, вече с размерите на хора. Бяха малки пред гигантите, но излъчваха могъщество.

Джейсън извика и нападна Порфирион.

Приятелите му се присъединиха към погрома.

Битката излезе от Партенона и се спусна към Акропола. С крайчеца на окото си Джейсън видя как Анабет се сражава с Енкелад. До нея стоеше жена с дълга тъмна коса и златна броня над бялата си роба. Богинята атакува гиганта с копието си, а после размаха щита със страховитото изображение на Медуза. Заедно, Атина и Анабет избутаха Енкелад до най-близкото скеле, което се срути върху него.

В другия край на храма Франк Занг и Арес разбиха цяла фаланга гиганти — Арес с копие и щит, а Франк — като африкански слон, размахал хобот и тъпчещ с огромните си крака. Богът на Войната се смееше и сечеше като малко дете, което събаря домино.

Хейзъл препускаше на гърба на Арион, като изчезваше в Мъглата всеки път, щом се приближеше гигант, и го намушкваше в гърба. Богинята Хеката танцуваше около нея, като подпалваше враговете си с две бляскави факли. Джейсън не видя никъде Хадес, но всеки път, щом някой гигант паднеше, земята се разтваряше да го погълне.

Пърси се бореше с близнаците Отис и Ефиалт, а до него бе брадат мъж с тризъбец и шарена хавайска риза. Двамата братя се препънаха. Тризъбецът на Посейдон се превърна във воден кон и богът буквално изми гигантите от Партенона с мощна водна струя, имаща формата на табун диви мустанги.

Пайпър обаче бе може би най-впечатляваща. Тя се дуелираше с гигантката Перибоя, меч срещу меч. И макар съперницата й да бе пет пъти по-голяма, Пайпър не отстъпваше. Богинята Афродита кръжеше около нея на малък бял облак, хвърляше розови листенца в очите на гигантката и окуражаваше дъщеря си.

— Хайде, миличка. Браво. Хайде сега я удари отново!

Всеки път, щом Перибоя опитваше да нападне, от нищото излизаха гълъби, които започваха да пърхат в лицето й.

Що се отнася до Лио, той тичаше по палубата на Арго II, стреляше с балистите, пускаше чукове върху главите на гигантите и подпалваше препаските им. Зад него на руля стоеше едър брадат мъж в униформа на механик, който се бореше с управлението на кораба така, че той да не катастрофира.

Най-странен бе старият гигант Тоон, пребит от три възрастни жени с бронзови тояжки — мойрите, тръгнали на война. Джейсън реши, че на света няма нищо по-страшно от въоръжени бабички.

Забеляза всичко това и още много повече, но най-голямо внимание запази за врага пред себе си — Порфирион, царят на гигантите — и на бога, който се биеше до него — Зевс.

Баща ми — помисли невярващ Джейсън.

Но Порфирион не го остави да се наслади на момента. Гигантът въртеше копието си във вихър от замахвания и мушкания. Джейсън трябваше да даде най-доброто от себе си, просто за да остане жив.

Въпреки това присъствието на Зевс го успокояваше. Макар никога да не бе виждал баща си, Джейсън си спомни за най-хубавите мигове, които бе изживял — рождения си ден с Пайпър в Рим, деня, в който Лупа му показа лагер „Юпитер“ за пръв път, игрите на криеница с Талия в апартамента им, когато бе още малък, следобеда, в който майка му го бе вдигнала, целунала и показала на приближаващата буря. „Никога не се страхувай от бурите, Джейсън. Те показват, че баща ти те обича.“

Зевс миришеше на дъжд и чист вятър. Въздухът около него трепереше от енергия. Отблизо светкавицата му приличаше на около метър дълъг бронзов скиптър, заострен в двата края с енергийни остриета, които излизаха от тях, за да оформят копие от електричество. Той замахна към гиганта и Порфирион се срина на импровизирания си трон, който се разпадна под тежестта му.

— Няма трон за теб — изръмжа Зевс. — Нито тук. Нито никога.

— Не можеш да ни спреш! — извика гигантът. — Сторено е! Майката Земя се пробуди!

Вместо отговор Зевс разби трона на парчета. Царят на гигантите отлетя от храма и Джейсън хукна към него. Баща му го следваше по петите.

Приклещиха Порфирион на края на скалите. Съвременна Атина се бе ширнала пред тях. Мълниите бяха стопили оръжията в косите на гиганта и разтопеният божествен бронз капеше от плитките му като карамел. Кожата му бе напукана и обгорена.

— Загубен си, Зевсе — вдигна копие Порфирион, — дори да ме победиш, Майката Земя ще ме възроди отново.

— Тогава — рече Зевс — може би не трябва да загиваш в прегръдките на Гея. Джейсън, сине…

Джейсън никога не се бе чувствал толкова добре и толкова признат, както когато Зевс изрече името му. Бе като последната зима в лагера на нечистокръвните, когато изтритите му спомени внезапно се бяха върнали. Изведнъж Джейсън осъзна друго ниво на съществуването си — част от самоличността му, която преди това бе останала забулена в мистерия.

Вече нямаше съмнение, че е синът на Юпитер, бога на Небето. Че е син на баща си.

Джейсън пристъпи напред.

Порфирион замахна на сляпо с копието си, но Джейсън го разсече със своя гладиус, а след това нападна и заби меча си през нагръдника на гиганта. Призова ветровете и блъсна Порфирион от ръба на скалите.

Зевс насочи светкавицата си срещу падащия с писък гигант. Чисто бяла мълния буквално изпари Порфирион във въздуха. Пепелта му падна в кротък облак и се приземи по върховете на маслиновите дръвчета, израсли по хълмовете около Акропола.

Зевс се обърна към Джейсън. Мълнията му угасна и богът закачи скиптъра от небесен бронз на пояса си. Очите му бяха сиви като буреносен облак. С такъв цвят бяха и косата, и брадата му. На Джейсън му се стори странно, че царят на Олимп и господар на вселената е само с няколко сантиметра по-висок от него.

— Синко — Зевс потупа Джейсън по рамото. — Имам да ти казвам толкова много неща… — Богът въздъхна тежко, от което въздухът наоколо изпука, а новите очила на Джейсън се замъглиха. — Но уви, като цар на боговете не бива да показвам пристрастие към децата си. Когато се върнем при другите олимпийци, не ще мога да те похваля както бих желал, или да ти дам такава награда, каквато заслужаваш.

— Не искам награди — потрепери гласът на Джейсън, — само да останем малко време заедно. Дори не те познавам.

Погледът на Зевс изглеждаше далечен като озоновия слой.

— Винаги съм бил до теб Джейсън, винаги съм наблюдавал израстването ти с гордост. Никога обаче няма да е възможно с теб двамата да бъдем… — Той сви пръсти, все едно се опитваше да извади правилната дума от въздуха. Близки? Нормални? Истински баща и син? — От раждането си бе обречен на Хера, да търпиш яростта й. Дори името ти бе нейн избор. Не си искал това. И аз не съм го искал. Но когато те дадох на нея… нямах идея, че ще станеш толкова добър човек. Пътуването ти те промени, направи те едновременно благ и велик. Каквото и да се случи оттук нататък, когато се върнем в Партенона, знай, че не те виня за нищо. Доказа, че си истински герой.

Джейсън усети как сърцето му се свива.

— Какво имаш предвид с това… каквото и да се случи оттук нататък?

— Лошото тепърва предстои — отрони Зевс — и някой трябва да поеме вината за случилото се. Ела.