Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (54)

LIV. Нико

На следващия ден нямаше много отговори.

След експлозията Пайпър и Джейсън бяха изпаднали в несвяст. Спасиха ги орлите, които ги хванаха в небето. Лио обаче така и не се появи. Цялата хижа на Хефест претърси долината, като намери части от счупения корпус на Арго II, но от дракона Фестус и неговия господар нямаше и следа.

Всички чудовища бяха разпръснати или унищожени. Гърците и римляните бяха понесли тежки загуби, но не толкова фатални, колкото можеха да бъдат.

През нощта сатирите и нимфите се скриха в гората, за да призоват Старейшините. На сутринта Гроувър Ъндървуд се появи, за да каже, че те не чувстват присъствието на Майката Земя. Малко или много, природата се бе успокоила. Явно планът на Джейсън, Пайпър и Лио бе проработил. Гея бе отделена от елемента на своята сила, очарована да заспи отново и взривена в комбинираната експлозия от огъня на Лио и човешката комета на Октавиан.

Един безсмъртен никога не можеше да умре, ала сега Гея щеше да бъде като своя съпруг Уран. Земята щеше да продължи да функционира, както и небето, но самата Гея бе толкова разпръсната и безсилна, че никога повече нямаше да оформи собствено съзнание.

Или поне така се надяваха…

Октавиан щеше да бъде запомнен като спасител на Рим, хвърлил се сам в огъня на небето. Но всъщност истинската саможертва бе на Лио Валдес.

Празненствата по случай победата в лагера бяха тихи, най-вече заради скръбта. Не само за Лио, но и за многото герои, паднали в битката. Покрити със савани герои, и гърци, и римляни, бяха изгорени в лагерните огньове, а Хирон помоли Нико да ръководи погребалните ритуали.

Той се съгласи веднага. Радваше се на възможността да почете мъртвите. Дори стотиците зрители не го притесняваха.

Най-трудното дойде после, когато Нико и шестимата герои от Арго II се срещнаха на верандата на Голямата къща.

Джейсън бе свел глава и дори очилата му бяха потънали в сенките.

— Трябваше да сме с него до края. Можехме да помогнем.

— Не е честно — съгласи се Пайпър, докато бършеше сълзите си. — Толкова работа, за да вземем този скапан лек на изцерителя, и за какво? За нищо.

Хейзъл се разплака.

— Къде е лекът, Пайпър? Извади го!

Пайпър озадачена бръкна в колана си. Извади платнената торбичка, но когато я разви, видя, че е празна.

Всички погледнаха към Хейзъл.

— Как? — попита Анабет.

Франк прегърна Хейзъл.

— Лио ни извика настрана в Делос. Помоли ни за помощ.

През сълзи Хейзъл им разказа как е разменила лека на изцерителя с илюзия на Мъглата, така че Лио да задържи истинското лекарство. Франк им обясни за плана му да унищожи отслабената Гея с една мощна огнена експлозия. След като бе разговорял с Нике и Аполон, Лио бе сигурен, че подобен взрив би убил всеки смъртен в радиус от половин километър, затова бе решил да се отдалечи от останалите.

— Искаше да го направи сам — каза Франк. — Смяташе, че има малка възможност той, синът на Хефест, да оцелее в пожара, но никой друг. Каза че аз и Хейзъл като римляни единствени можем да разберем саможертвата му. Знаеше, че никой от останалите няма да го разреши.

Първоначално другите изглеждаха ядосани, все едно искаха да хвърлят предмети по тях. Но докато Франк и Хейзъл разказваха за станалото, гневът на останалите премина. Бе трудно да им се ядосваш, когато и двамата плачеха. Освен това планът звучеше като типичния усукан, коварен, дразнещ и абсурдно благороден подвиг, който Лио Валдес би извършил.

Най-накрая Пайпър отрони през нещо средно между смях и плач:

— Щях да го убия лично, ако беше тук. Как е смятал да вземе лека на изцерителя? Та той беше сам, в името на боговете!

— Може да е намерил начин — каза Пърси. — Все пак говорим за Лио. Може да се появи всеки момент. Тогава всички ще се редуваме да го душим.

Нико и Хейзъл се спогледаха. И двамата знаеха истината, но не казаха нищо.

На следващия ден, втори след битката, гърците и римляните заедно изчистиха бойното поле и се погрижиха за ранените. Пегасът Блекджак се възстановяваше от раната от стрелата. Гуидо бе решил да си вземе Рейна за човек. Лу Елън с нежелание се съгласи да превърне новите си прасенца обратно в римляни.

Уил Солас не бе говорил с Нико след срещата им при онаграта. Синът на Аполон прекарваше по-голямата част от времето си в лечебницата, но всеки път, щом го видеше как тича из лагера за още лекарства или посещава хижата на някой ранен, Нико чувстваше странна меланхолия. Несъмнено Уил Солас вече го смяташе за чудовище, задето бе оставил Октавиан да се самоубие.

Римляните си направиха бивак до ягодовите поля и настояха да построят стандартния си лагер. Гърците им помогнаха да изкопаят рововете и да издигнат стените. Нико никога не бе виждал нещо по-странно или симпатично. Дакота почерпи с енергийни напитки децата от хижата на Дионис. Децата на Хермес и Меркурий се смееха, разказваха небивалици и крадяха от когото каквото намерят. Рейна, Анабет и Пайпър бяха неразделни и обикаляха лагера като трио, за да проверяват как вървят ремонтните дейности.

Хирон, придружен от Франк и Хейзъл, огледа римския лагер и похвали героите им за смелостта.

До вечерта настроението до известна степен се бе подобрило. Столовата никога не бе била толкова пълна. Римляните бяха посрещнати като стари приятели. Тренер Хедж обикаляше сред героите и показваше грейнал бебето си с думите:

— Запознайте се с Чък! Това е моят син Чък!

Момичета, както от хижата на Афродита, така и на Атина, ахкаха при вида на малкото сатирче, което размахваше пълнички юмручета, риташе с малки копитца и блееше:

— Беее! Беее!

Клариса, която стана кръстница на бебето, вървеше след тренера като телохранител и от време на време промърморваше:

— Хайде сега освободете малко място на детето!

Когато настъпи моментът за вечеря, Хирон пристъпи напред и вдигна бокала си.

— Дори в трагедията — каза той — намираме нова сила. Днес благодарим на боговете за победата. За боговете!

Всички героите се присъединиха към тоста, но без особен ентусиазъм. Нико ги разбираше чудесно. Пак ние спасихме боговете, а сега трябва да им благодарим?

Но тогава Хирон каза:

— И за новите приятели!

— ЗА НОВИТЕ ПРИЯТЕЛИ!

Ехото от стотици гласове отекна по хълмовете.

Всички край лагерния огън гледаха към звездите, все едно очакваха Лио да се върне с една последна драматична изненада. Да кацне, да скочи от гърба на Фестус и да ги залее с майтапите си. Но не се случи.

След няколко песни Рейна и Франк бяха извикани най-отпред. Както гърци, така и римляни им ръкопляскаха искрено. Застанала на Хълма на нечистокръвните, Атина Партенос грееше по-ярко на лунната светлина, все едно да казваше: „Децата си ги бива.“

— Утре — заяви Рейна — римляните ще се върнем у дома. Благодарни сме за гостоприемството ви, макар едва да не ви убихме…

— Ние едва не ви убихме — поправи я Анабет.

— Както и да е, Чейс.

— Оооох! — изригна тълпата. След това всички се разсмяха и започнаха да се бутат. Дори Нико не успя да потисне усмивката си.

— Така или иначе — намеси се Франк, — с Рейна се съгласихме, че това отбелязва нова ера на приятелство между двата лагера.

— Точно така — потупа го по гърба Рейна. — Стотици години боговете се опитваха да ни попречат да се бием. Но има по-добър начин да постигнем мир. Като си помагаме.

— Ти сигурна ли си, че майка ти е богиня на Войната? — изправи се сред публиката Пайпър.

— Определено, Маклийн — отвърна Рейна. — Възнамерявам да проведа още много битки. Но отсега нататък ще се бием рамо до рамо!

Това предизвика взрив от аплодисменти.

— Всички сте добре дошли в лагер „Юпитер“. С Хирон се разбрахме да си гостуваме през уикендите, да тренираме на разменни начала и, разбира се, да си помагаме в случай на нужда…

— А купони? — попита Дакота.

— И аз това питам! — добави Конър Стол.

— Е то се подразбира — разпери ръце Рейна. — Нали ние, римляните, сме измислили купоните.

— Ооооох! — отново се разнесе из лагера.

— Затова ви благодаря — завърши Рейна — на всички. Можехме да изберем омразата и войната. Вместо това намерихме приятелство и разбирателство.

След това направи нещо толкова неочаквано, че Нико по-късно се чудеше дали не си го е въобразил. Той бе застанал в сенките, както обикновено, но тя отиде при него, хвана го за ръката и нежно го издърпа на светлината на пламъците.

— Имахме един дом — каза тя, — а сега имаме два.

След това прегърна Нико. Тълпата изрева одобрително и този път той не я отблъсна. Зарови лице в рамото й, след което преглътна сълзите, избили в очите му.