Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (5)

V. Рейна

Да се спуснеш на сляпо във вулкан, не бе представата на Рейна за идеално кацане.

Но пък така първата й гледка към Южна Италия бе от височина хиляда и петстотин метра. На запад по протежение на Неаполитанския залив светлините на спящите градове блестяха в сумрака преди настъпването на зората. На триста метра под нея имаше широк около километър кратер, от чийто център излизаше пушек.

На Рейна й трябваше известно време, за да преодолее чувството за дезориентация. Пътуването през сенките я изтощаваше напълно, все едно я бяха извадили от студената вода на фригидаруима и я бяха пуснали в сауната на римска баня.

Точно когато си събра мислите, установи, че е във въздуха. Веднага след това усети силата на гравитацията и започна да пада.

— Нико! — извика тя.

— Свети Пан! — изруга тренер Хедж.

— Аааа! — извика просто Нико и размаха ръце, като едва не се отскубна от ръката на Рейна. Тя не го пусна и хвана Хедж за яката на ризата, когато той започна да се отдалечава. Ако не останеха заедно, щяха да умрат.

Заедно с тях към вулкана летеше и най-голямата част от багажа — високата дванайсет метра статуя на Атина Партенос, вързана с презрамка за гърба на Нико като твърде неефективен парашут.

— Вулканът под нас е Везувий! — надвика вятъра Рейна. — Нико, телепортирай ни далеч от тук!

Очите му бяха изцъклени и невиждащи. Тъмната му подобна на перушина коса се рееше около лицето му като застрелян гарван.

— Аз… не мога! Нямам сила!

— Хлапе — изблея тренер Хедж, — имам новина за теб! Козите не летят! Разкарай ни от тук, иначе ще станем на атински омлет!

Рейна се опита да помисли. Бе готова да приеме смъртта в изпълнение на воинския си дълг, но ако Атина Партенос бе унищожена, мисията им щеше да претърпи провал. А това Рейна нямаше да приеме никога.

— Потъваме в сенките, Нико — заповяда тя. — Ще ти дам от моята сила.

— Как? — погледна я объркан той.

— Направи го!

Тя го стисна по-силно. Символът на Белона върху ръката й, представляващ факла и меч, се загря, все едно го дамгосват в кожата й за пръв път.

Нико изпъшка. Лицето му изгуби малко от смъртната си бледност. Точно преди да паднат във вулкана, тримата потънаха в сенките.

Въздухът застина. Звукът на вятъра бе заменен от какафония гласове, шептящи на хиляди езици. Рейна почувства как вътрешностите й стават на огромна пирагуа — любимият й студен десерт от детството във Виехо Сан Хуан^[1].

Запита се дали спомените ще се появят точно сега, когато бе на ръба на смъртта. След това погледът й се проясни и краката й стъпиха здраво на земята.

На изток небето просветля. За миг Рейна реши, че се е върнала в Нов Рим. Дорийски колони опасваха атриум с размерите на бейзболно игрище. Пред нея бронзов фавн бе застанал в центъра на украсен с мозайка порутен фонтан.

Близката градина бе обрасла с избуяли миртови и розови храсти. Палмови и маслинови дървета се протягаха нагоре. Калдъръмените пътища извеждаха от двора в различни посоки — към равни римски пътища, стигащи до ниски каменни къщи с подпрени на колони портици.

Рейна се обърна. Атина Партенос стоеше здрава и изправена зад нея и засенчваше целия двор като огромна и недобре измислена украса. Малкият бронзов фавн на фонтана бе вдигнал и двете си ръце и изглеждаше сякаш е изпаднал в паника от появата им.

А на хоризонта се издигаше Везувий — огромна мрачна сянка, в момента на няколко километра от тях. Гъсти струи пушек излизаха от вулкана.

— Намираме се в Помпей — осъзна Рейна.

— Лоша новина — отвърна Нико и рухна веднага след това.

— Хей! — Тренер Хедж го хвана, преди да се е ударил в земята. Сатирът го постави в краката на Атина и разхлаби презрамката, която свързваше Нико със статуята.

Коленете на Рейна също се огънаха. Знаеше си, че няма да е лесно. След като даваше от силата си, винаги бе омаломощена. Но не бе очаквала такава жестока болка от Нико ди Анджело. Седна на земята и едвам успя да остане в съзнание.

Богове на Рим! Това бе само част от болката, която Нико изпитваше… как успяваше да издържи?

Опита се да успокои дишането си, докато тренер Хедж ровеше сред запасите им. Камъните около ботушите на Нико се напукаха. Тъмни струи закапаха като от разлята мастилница, все едно тялото на момчето се опитваше да изхвърли сенките, през които бе пътувало.

А вчера денят им бе още по-лош. Цяла ливада бе увехнала, а от земята се бяха надигнали скелети. Рейна не искаше това да се повтори.

— Пийни нещо. — Тя му предложи манерка с еднорогова отвара — стрит на прах рог, смесен със светена вода от Малък Тибър. Бяха установили, че той действа на Нико по-добре от нектара и успява да изчисти умората и мрака от организма му при по-малък риск от това да го запали.

Нико я изпи, но все още изглеждаше ужасно. Кожата му бе посиняла. Бузите му бяха хлътнали, а скиптърът на Диоклециан до него блестеше с мрачно пурпурно сияние, все едно е радиоактивен.

— Как направи това… как успя да ми предадеш от силите си? — погледна той към Рейна.

Тя обърна ръката си. Татуировката още я болеше, все едно покапана с горещ восък — символът на Белона, буквите SPQR и четирите линии за службата й в легиона.

— Не обичам да говоря за това — каза тя, — но тази способност идва от майка ми. Мога да давам сила на другите.

— Сериозно? — вдигна поглед от раницата си тренер Хедж. — Защо не ми каза, римлянче? Искам супермускули!

— Не става така, тренер — намръщи се Рейна. — Мога да го правя само в животозастрашаващи ситуации и е по-полезно при големи групи. Когато съм начело на боен отряд, мога да им предам качествата си — сила, кураж, издръжливост, — умножени по броя на воините.

— Полезно качество за един претор — повдигна вежда Нико.

Рейна не отговори. Точно затова не обичаше да обсъжда силите си. Не искаше героите да мислят, че тя ги контролира или че е станала водач, защото има някаква специална магия. Можеше единствено да им предаде качествата, които самата тя вече притежава и освен това беше неспособна да помогне на някой, недостоен да е герой.

— Жалко — изсумтя тренер Хедж. — Мускулите щяха да свършат работа.

След това отново се зае с раницата си, която изглежда съдържаше безкрайно количество готварски принадлежности, екипировка за оцеляване, а също и такава за спорт.

Нико отпи още една глътка от отварата. Очите му бяха уморени и Рейна видя, че се бори да остане буден.

— Видях, че се олюля — отбеляза той. — Когато използваш силите си… получаваш ли, хм, някаква информация за мен?

— Не ти чета мислите — каза тя, — нямам дори емпатийна връзка. Просто… вълна на изтощение. Основни чувства. Болката ти ме заля. Поех част от страданието ти.

Нико я погледна подозрително и завъртя пръстена с череп на ръката си. Рейна правеше същото със своя сребърен пръстен, когато се замислеше. Това, че имаше същия навик като един син на Хадес, я изнерви.

За онзи миг, в който бе дала от силите си на Нико, бе почувствала повече болка в него, отколкото в целия легион по време на битката им с гиганта Полибот. Това я бе изцедило дори повече, отколкото последния път, когато бе използвала дарбата си, за да даде сила на пегаса Сципион по време на полета им над Атлантическия океан.

Опита се да потисне този спомен. Храбрият й крилат приятел бе загинал отровен, с муцунка в скута й, загледан в нея с големите си доверчиви очи, докато тя надигаше кинжала си, за да го избави от мъките му… Богове, не. Не биваше да мисли за това или щеше да се пречупи.

Но болката, която бе усетила от Нико, бе дори по-силна.

— Трябва да си починеш — каза му тя. — След два последователни скока, пък било и с моя помощ… имаш късмет, че изобщо си жив. А трябва да сме готови до довечера.

Стана й съвестно, че иска от него невъзможното. За нещастие, имаше опит в това да пришпорва героите до предела на силите им.

Нико стисна зъби, но кимна.

— Засега сме заседнали тук. — Той огледа руините. — Помпей обаче е последното място, което бих избрал за почивка. Тук гъмжи от лемури.

— Лемури ли? — Тренер Хедж изглежда правеше някаква мрежа от въже за хвърчило, ракета за тенис и ловен нож. — За маймунките ли става дума?

— Не. — Нико прозвуча подразнен, все едно често го питаха за това. — Лемурите са враждебно настроени духове. Във всички римски градове ги има, но в Помпей…

— Целият град е бил унищожен — спомни си Рейна. — 79 година преди новата ера Везувий изригнал и покрил града с пепел.

— Такава трагедия създава много враждебни духове — кимна Нико.

— А и самият вулкан пуши — погледна Хедж към планината. — Това дали е на лошо?

— Аз… не знам. — Нико бръкна в една дупка на прокъсаните си черни панталони. — Планинските богове оураи могат да усетят децата на Хадес. Сигурно затова ни откъснаха от маршрута. Духът на Везувий може би се опитва да ни убие. Съмнявам се обаче, че планината може да ни нарани от такова разстояние. Да изригне отново, ще отнеме твърде много време. Заплахата е тук, между нас.

Рейна усети как я полазват тръпки.

Тя бе свикнала с ларите, дружелюбните духове от лагер „Юпитер“, но дори те понякога я изнервяха. Нямаха особено правилно разбиране за лично пространство. Понякога минаваха право през нея и от това й призляваше. В Помпей изпита същото чувство, все едно целият град бе гигантски призрак, който я е погълнал.

Разбира се, не можеше да каже на приятелите си нито колко много се бои от духовете, нито защо. Причината да избяга със сестра си от Сан Хуан преди толкова години…

Това бе тайна, която трябваше да си остане погребана.

— Можеш ли да ги задържиш настрана?

Нико обърна длани нагоре.

— Пратих им съобщение да стоят настрана. Заспя ли обаче, то няма да помогне.

Тренер Хедж стисна ракетата, към която бе вързал нож.

— Не бери грижа, хлапе. Ще заградя периметъра с капани и аларми. Освен това ще бдя над теб с бухалка в ръка!

Това не успокои особено Нико, но очите му вече се затваряха.

— Добре. Но… внимавайте. Не искаме нова Албания.

— Не — съгласи се Рейна.

Първото им пътуване през сенките преди два дни се бе превърнало в пълно фиаско — може би най-унизителният спомен на Рейна. Някой ден можеше и да се посмее, ако оцелееха, но не и сега. Тримата се бяха съгласили да не го обсъждат повече. Каквото се беше случило в Албания, си оставаше в Албания.

— Хубаво де. — Тренер Хедж изглеждаше обиден. — Въпросът бе ти да поспиш. Прикриваме те.

— Добре — предаде се Нико. — Може би мъничко… — Той успя да свали авиаторското си яке и да го сгъне на възглавничка, преди да се свие и да захърка.

Рейна се изуми от това колко умиротворен изглежда. Бръчките от тревога бяха изчезнали. Лицето му бе наистина ангелско, също като фамилията му ди Анджело. Почти можеше да повярва, че той е обикновено четиринайсетгодишно момче, а не син на Хадес, измъкнат от 40-те години и принуден да преживее повече мъка и опасности, отколкото много от другите герои за цял живот.

Когато Нико бе пристигнал в лагер „Юпитер“, Рейна не му бе повярвала. Бе почувствала, че той не е просто посланик на баща си Плутон. Сега вече знаеше истината. Той бе гръцки герой — първият човек от много време насам, може би и изобщо, който бе минавал от римския в гръцкия лагер, без да разкрива на някоя от групите за съществуването на другата.

И макар да бе странно, това караше Рейна да му вярва още повече.

Да, наистина не бе римлянин — никога не бе ловувал с Лупа и не бе минавал през тежкото обучение на легиона. Нико обаче се бе доказал по много други начини. Бе опазил тайната на двата лагера, само и само да предотврати войната. Бе слязъл в Тартара сам и доброволно, за да намери Портите на Смъртта. Бе пленен и измъчван от гигантите. Накрая бе повел екипажа на Арго II през Дома на Хадес… а сега бе приел още една ужасна мисия — да рискува живота си в опит да върне статуята на Атина Партенос в лагера на нечистокръвните.

Пътешествието им напредваше влудяващо бавно. Не можеха да преминат повече от няколкостотин километра през сенките и денем трябваше да почиват, за да може Нико да си отдъхне. Дори така обаче от момчето се изискваше повече издръжливост, отколкото Рейна смяташе за възможна.

Носеше в себе си толкова много скръб и самота, такава ужасна болка. Но за него мисията бе на първо място. Не се предаваше. Рейна уважаваше това. И го разбираше.

Никога не е била сантиментална, но сега изпитваше странния порив да завие Нико с наметалото си. Скара се сама на себе си. Той бе боен другар, а не нейно малко братче. Нямаше да се зарадва на жеста.

— Хей — прекъсна мислите й тренер Хедж, — и ти трябва да поспиш. Ще поема първата смяна и ще сготвя нещо. Тия духове няма да създават проблеми сега, когато слънцето изгря.

Рейна не бе забелязала колко светло е станало. Облаци в тюркоазено и розово бяха покрили източния хоризонт. Малкият бронзов фавн хвърляше сянка върху сухия фонтан.

— Чела съм за това място — осъзна Рейна. — Това е една от най-добре запазените вили в Помпей. Наричат я Дома на Фавна.

Глийсън погледна с неприязън към статуята.

— От днес ще е Домът на Сатира.

Рейна успя да се усмихне. Започваше да оценява разликите между фавните и сатирите. Ако някога заспеше с фавн на пост, щеше да се събуди обрана, с нарисуван мустак и без никакъв фавн наоколо. Тренер Хедж бе напълно различен — като цяло за добро, макар да имаше нездраво увлечение към бойните изкуства и бухалките.

— Хубаво — съгласи се тя, — поеми първа смяна. Аз ще сложа Аурум и Аргентум на пост.

Хедж изглеждаше, все едно иска да възрази, но Рейна подсвирна рязко. Металните хрътки се материализираха от руините и дойдоха при нея от две различни посоки. Въпреки всички години, които бе изкарала с тях, Рейна нямаше представа откъде идват или къде отиват, след като ги освободи. Видът им обаче я окуражи.

— Сигурна ли си, че тези не са далматинци? — прокашля се Хедж. — Много приличат на далматинци!

— Хрътки са, тренер. — Рейна нямаше представа защо Хедж се бои от далматинците, но бе прекалено уморена, за да го пита. — Аурум, Аргентум, пазете, докато съм на пост, и слушайте Глийсън Хедж.

Кучетата обиколиха двора, като останаха на разстояние от Атина Партенос — тя излъчваше омраза към всичко римско.

Самата Рейна едва започваше да свиква с нея и бе сигурна, че на статуята не й харесва, че се намира в центъра на римски град.

Легна и придърпа пурпурния си плащ нагоре. Пръстите й се свиха около кесийката на колана й. В нея държеше сребърната монета, която Анабет й бе дала, преди да се разделят в Епир.

„Тя е знак, че нещата могат да се променят — бе казала Анабет. — Знакът на Атина сега е твой. Може би монетата ще ти донесе късмет.“

Но Рейна не беше сигурна дали този късмет ще е хубав или лош.

Погледна за последно бронзовия фавн, свил се пред изгрева и пред статуята на Атина. След това затвори очи и потъна в сън.