Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (42)

XLII. Пайпър

Бащата на Пайпър обичаше да казва, че да посетиш летището не е като да си бил наистина в града. Тя смяташе същото и за канализациите.

От пристанището насам не бе видяла нищо от Атина, освен тъмните, вонящи тунели. Змийските хора ги изведоха от доковете през една желязна шахта право към подземното си леговище, което вонеше на развалена риба и плесен.

Атмосферата не я улесняваше да пее за лятното време, вълната и лекия живот, но Пайпър не спря. Ако млъкнеше за повече от минута-две, Кекропс и стражите му започваха да съскат гневно.

— Това място не ми хареса — промърмори Анабет. — Напомня ми на подземията в Рим.

— Нашето царство е толкова по-старо — изсмя се Кекропс със съсък. — Много по-старо.

Анабет хвана Пърси за ръка, което накара Пайпър да съжали, че Джейсън не е с нея. Щеше да се радва дори на Лио, макар че нямаше да го хване за ръката. Най-вече защото ръцете му пламваха, когато е притеснен.

Гласът на Пайпър отекна в тунелите. Докато напредваха през леговището, още змийски хора се събраха, за да ги чуят. Скоро ги следваше цяла процесия — десетки гемини, които се клатушкаха и пълзяха.

Пайпър доживя да изпълни предсказанието на дядо си. Бе научила песента на змиите, която се оказа измислена от Джордж Гершуин през 1935 година. Засега бе удържала змийския цар да не я ухапе, точно като в старата приказка на чероките. За нещастие, легендата споменаваше за проблем — воинът, научил песента на змиите, бе жертвал жена си, за да я усвои. А Пайпър не искаше да жертва никого.

Стъкленицата с лека на изцерителя бе увита в кожената торбичка на колана й. Не бе имала време да разговаря с Джейсън и Лио, преди да тръгнат. Можеше само да се надява, че ще се съберат на хълма, преди някой наистина да има нужда от лекарството. Ако някой загинеше и тя не успееше да го стигне…

Просто не спирай да пееш — каза си.

Минаха през грубо издълбани каменни зали, осеяни с кости. Изкатериха се по издатини толкова стръмни и хлъзгави, че бе чудо как не паднаха. По едно време минаха през топла пещера с размерите на спортна зала, пълна със змийски яйца. Върховете им бяха покрити със сребърни нишки и напомняха слузести коледни топки.

Все повече и повече от змийските хора се присъединяваха към процесията. Докато се плъзгаха зад нея, звучаха като армия футболисти, скърцащи с бутонките си.

Пайпър се запита колко ли гемини живеят тук. Стотици, може би хиляди.

Помисли си, че чува по коридорите ехото от ударите на собственото си сърце. То сякаш биеше все по-шумно и по-шумно, колкото по-надълбоко слизаха. После осъзна, че постоянният трясък идва около тях и отеква в камъка и въздуха.

Будя се. Гласът на жена, ясен колкото песента на Пайпър.

— Това не е на хубаво — замръзна Анабет.

— Като Тартара — отвърна Пърси настръхнал. — Помниш ли… как биеше сърцето му. Когато се появи…

— Недей — каза Анабет, — не ми напомняй.

— Извинявай. — Осветено от сиянието на меча, лицето на Пърси напомняше огромна светулка, която кръжи в тъмното.

Гласът на Гея проговори отново, този път по-високо.

Най-после.

А този на Пайпър потрепери.

Заляха я вълни на ужас, както и в спартанския храм. Но сега боговете Деймос и Фобос й бяха приятели. Тя остави страха да бушува в нея като гориво и го използва, за да подсили песента си. Пееше за змийските хора, за безопасността на приятелите си. Защо не попееше и за Гея?

Най-после стигнаха върха на каменния хълм, където пътеката се разделяше от завеси зелена слуз.

— Зад този камуфлаж е Акрополът — обърна се Кекропс към героите. — Трябва да останете тук. Ще проверя дали пътят е чист.

— Чакай. — Пайпър се обърна към гемините. — Над вас има само смърт. Ще е по-безопасно да сте в тунелите. Върнете се бързо назад. Забравете, че сте ни виждали. Защитете се.

Страхът в гласа й се сля перфектно с очарователната магия. Змийските хора, дори стражите, се обърнаха и запълзяха обратно към мрака, като оставиха царя си сам.

— Кекропс — каза Пайпър, — ти възнамеряваш да ни предадеш веднага след като минеш през слузта.

— Да — не отрече той, — ще предупредя гигантите и те ще ви унищожат. — После изсъска. — Защо ти казах това?

— Чу сърцето на Гея — настоя Пайпър. — Не усещаш ли яростта й?

Кекропс потръпна. Върхът на жезъла му засия с мътен блясък.

— Да, чувствам я. Ядосана е.

— Тя ще унищожи всичко — каза Пайпър. — Ще остави от Акропола само един кратер. Твоят град Атина ще бъде унищожен, заедно с народа ти. Не ми ли вярваш?

— Аз… вярвам ти.

— Каквато и омраза да таиш към хората и героите, ние сме единственият шанс за Атина. Само ние можем да спрем Гея. Затова няма да ни предадеш. Заради себе си и своя народ ще огледаш пътя и ще провериш дали е чисто. Няма да кажеш нищо на гигантите. След това ще се върнеш.

— Това е… така ще направя. — Кекропс мина през слузестата мембрана.

— Това беше невероятно, Пайпър — поклати удивена глава Анабет.

— Ще видим дали ще стане. — Пайпър седна на студения каменен под. Предположи, че е добре да си почине, докато може.

Другите седнаха до нея. Пърси й подаде манерка с вода. Докато не отпи, Пайпър не бе осъзнала колко е ожадняла.

— Благодаря.

— Смяташ ли, че очарователната магия ще проработи? — попита Пърси.

— Не зная — призна тя. — Ако след две минути Кекропс се върне с армия гиганти, явно няма да е проработила.

Тътенът от сърцето на Гея отекна в пода. На Пайпър й се стори странно, но й напомни за морето, за вълните, които се разбиваха у дома по бреговете на Санта Моника.

Запита се какво ли прави баща й сега. В Калифорния бе нощ. Може би спеше или даваше късно телевизионно интервю. Пайпър се надяваше, че е на любимото си място — на дивана в спалнята, загледан в луната, грейнала над Тихия океан и намерил малко спокойствие. Пайпър искаше да вярва, че е щастлив и доволен…

В случай че се проваляха.

Спомни си приятелите си от хижата на Афродита в лагера на нечистокръвните. Замисли се за братовчедите си в Оклахома, което бе странно, тъй като не бе прекарвала много време с тях. Дори не ги познаваше. Сега съжаляваше за това.

Искаше й се да бе рискувала повече в живота си. Да бе оценявала по-добре нещата, които има. Винаги щеше да е благодарна на семейството си на борда на Арго II, но имаше и други приятели и роднини, които й се искаше да може да види за последно.

— Вие мислите ли понякога за семействата си? — попита тя.

Бе глупав въпрос, особено преди битка. Пайпър трябваше да остане съсредоточена в подвига, а не да разсейва приятелите си. Те обаче не й се скараха.

Погледът на Пърси стана разсеян. Долната му устна се разтрепера.

— Мама… не съм я виждал откакто Хера ме отвлече. Обадих й се от Аляска. Пратих няколко писма по тренер Хедж. Аз… — Внезапно проплака. — Имам си само нея. И пастрока си Пол.

— И Тайсън — напомни му Анабет. — И Гроувър. И…

— Да, разбира се — отвърна Пърси. — Сега се почувствах по-добре.

Вероятно Пайпър трябваше да се разсмее, но бе прекалено нервна и обхваната от меланхолия за това.

— Ами ти, Анабет?

— Татко… мащехата ми и доведените ми братя. — Тя завъртя меча от драконова кост в скута си. — След всичко, което преживях последната година, ми се струва глупаво, че съм ги мразила толкова дълго. А роднините на баща ми… не съм се сещала за тях от години. Имам чичо и братовчед в Бостън.

— Въпреки шапката на „Янкис“ имаш роднини на територията на „Ред Сокс“^[1]? — Пърси изглеждаше шокиран.

— Не се срещам с тях — усмихна се немощно Анабет. — Татко и чичо не се разбират много. Някаква стара вражда, не знам каква. Невероятно глупаво е за какви неща се карат хората.

Пайпър кимна. Искаше й се да има дарбата на Асклепий. Да погледне към хората и да разбере какво ги наранява, след това да им изпише рецепта и всичко да се оправи. Но се досети, че вероятно именно затова Зевс държи Асклепий затворен в подземния храм.

Имаше болка, която не биваше да се отмива твърде лесно. Трябваше да се изправиш срещу нея, дори да я приемеш. Без агонията от последните няколко месеца, Пайпър нямаше да намери най-добрите си приятелки Хейзъл и Анабет. Нямаше да открие собствената си смелост. Със сигурност нямаше да пее на змийските хора от подземията на Атина.

Зелената мембрана на върха на тунела потръпна.

Пайпър грабна меча си и се изправи, готова за орда чудовища. Кекропс обаче дойде сам.

— Пътят е чист — каза той, — но трябва да побързате. Церемонията е почти завършена.

 

Да си проправи път през завеса от слуз, бе почти толкова забавно за Пайпър, колкото си бе представяла.

Бе като да излезеш през носа на гигант. За радост, нито една част от лепкавото вещество не остана по нея, но въпреки това кожата й настръхна от погнуса.

Заедно с Пърси и Анабет се озоваха в хладна влажна пещера, която напомняше основите на храм. Неравната земя около тях се простираше към нисък каменен таван нагоре в мрака. Точно над главите им имаше правоъгълен отвор към небето. Пайпър можеше да види очертания на стени и върхове на колони, но не и чудовища.

Маскировъчната мембрана се затвори зад тях и се сля със земята. Пайпър опря ръка в нея. Мястото изглеждаше като направено от здрав камък. Нямаше да се връщат по пътя, по който бяха дошли.

Анабет прокара длан по земята, върху която имаше следа с големина на човешко тяло — бе с назъбена форма сякаш от крак на гарван. Бялата повърхност, като дялан камък, бе цялата на бабуни.

— Това е мястото — каза тя. — Пърси, това е следата от тризъбеца на Посейдон.

Пърси с нежелание докосна белезите.

— Явно е използвал особено големия си тризъбец.

— Тук е ударил земята — рече Анабет — и е направил извор солена вода, когато се е състезавал с майка ми Атина за покровител на града.

— Значи оттук е започнала враждата — каза Пърси.

— Да.

Той придърпа Анабет към себе си и я целуна… за толкова дълго, че на Пайпър й стана неудобно, макар да не каза нищо. Спомни си старото правило от хижата на Афродита. За да бъдеш истинска дъщеря на богинята, трябва да разбиеш нечие сърце. Но Пайпър отдавна бе решила да промени това правило. Пърси и Анабет бяха съвършеният пример. Трябваше да изцериш нечие сърце. Това бе много по-добро изпитание.

Когато Пърси се отдръпна, Анабет гледаше като риба на сухо.

— До тук с враждата — отсече той. — Обичам те, умницата ми.

Анабет въздъхна, все едно нещо в гърдите й се бе разтопило.

— Съжалявам — обърна се Пърси към Пайпър, — трябваше да го направя.

— И как може една дъщеря на Афродита да се обиди от това? — ухили се Пайпър. — Ти си готино гадже.

— Ъм… както и да е — изсумтя Анабет, — в момента сме под Ерехтайона. Храм, посветен едновременно на Атина и Посейдон. Партенонът е на югозапад. Трябва да се промъкнем и да обезвредим колкото се може повече обсадни оръжия, за да проправим път за Арго II.

— На дневна светлина — каза Пайпър. — Как ще останем незабелязани?

Анабет погледна към небето.

— Точно затова измислих плана с Франк и Хейзъл. Надявам се, че… О! Виж!

Над тях избръмча пчела, последвана от цяло ято. Те се завъртяха около колоната и увиснаха над входа на пещерата.

— Кажете „здрасти“ на Франк — рече Анабет.

Пайпър махна на пчелите и те отлетяха.

— Как става тоя номер? — попита Пърси. — Като… един пръст е пчела, а две пчели са очите му?

— Не знам — призна Анабет, — но той ни е връзката. Когато каже на Хейзъл, че сме готови, тя ще…

— Олеле! — извика внезапно Пърси.

Анабет запуши устата му.

Което бе странно, понеже внезапно всички те се бяха превърнали в огромни шесторъки земеродни.

— Мъглата на Хейзъл — каза Пайпър с дълбок боботещ глас.

Погледна надолу и осъзна, че тя също прилича на неандерталец — космата, кривокрака, с огромни стъпала и по препаска. Ако се съсредоточеше, можеше да види нормалните си ръце, но когато ги раздвижеше, те потръпваха като мираж и се превръщаха в шест лапи на земероден.

Пърси направи гримаса, която изглеждаше ужасно на внезапно погрознялото му лице.

— Анабет, какъв късмет, че те целунах преди промяната!

— Много благодаря — отвърна тя. — А сега да вървим. Аз ще тръгна по посока на часовниковата стрелка през периметъра. Пайпър, ти тръгни обратно на часовниковата стрелка. Пърси, ти — по средата.

— Чакай — каза Пърси. — Отиваме право при психарията с жертвоприношението върху камъните и ти искаш да ни разделиш още повече?

— Така ще покрием повече разстояние — обясни Анабет. — Трябва да побързаме. Тези наричания…

Пайпър не се бе заслушала досега, но сега чу ужасен тътен в далечината — като жуженето на сто мотокара. Тя погледна към земята и я видя как трепери, а камъчетата се търкаляха на югозапад, все едно теглени към Партенона.

— Добре — каза Пайпър, — ще се видим пред трона на гиганта.

 

Отначало беше лесно.

Чудовищата бяха навсякъде — стотици човекоядни великани, земеродни и циклопи, повечето от които се бяха събрали пред Партенона и гледаха церемонията. Пайпър стигна скалите на Акропола, без някой да я спре.

До първата онагра имаше три земеродни, които се печаха на слънце, легнали на скалите. Пайпър отиде до тях и се усмихна.

— Здравейте!

Преди да могат да отговорят, ги посече с меча си. И тримата се превърнаха в купчини шлака. Тя сряза кордата на онаграта, за да не може да се стреля с нея, и продължи напред.

Вече знаеше какво да направи. Щеше да причини колкото се може повече щети, преди саботажът да бъде разкрит.

Забеляза патрул циклопи. Втората онагра бе обкръжена от татуирани лестригонски великани, но Пайпър успя да стигне машината, без да предизвика подозрения, и пусна стъкленица гръцки огън в прашката. Ако имаше късмет, катапултът щеше да гръмне, докато се опитваха да го заредят.

Продължи напред. Грифони бяха свили гнезда в колонадата на стария храм. Група емпуси се криеха в сенчест проход и сякаш дремеха. Огнените им коси и бронзовите им крака проблясваха. Надяваше се слънчевата светлина да ги направи тромави, ако се стигнеше до битка.

Когато успееше, Пайпър убиваше самотните чудовища, а големите групи заобикаляше. В това време край Партенона се събираше все по-голяма тълпа. Заклинателските наричания вече бяха оглушителни. Пайпър не виждаше какво става в руините — подаваха се само главите на двайсетина гиганта, които стояха в кръг, ломотеха и се клатеха, като че пеят чудовищна пародия на детска песничка.

Обезвреди трета обсадна машина, като преряза въжетата й. Това щеше да даде на Арго II чист път от север.

Надяваше се Франк да следи напредъка й. Запита се колко ли време ще трябва на кораба, за да пристигне.

Внезапно наричанията секнаха. На хълма отекна едно страхотно БУМ! Гигантите извикаха триумфално край Партенона, а навсякъде около Пайпър чудовищата хукнаха към звука на празненствата.

Това не беше на хубаво. Пайпър се присъедини към група вонящи земеродни и стигна главните стъпала на храма, след което се покатери на едно метално скеле, за да надникне над главите на великаните и циклопите.

Сцената сред руините едва не я накара да извика.

Десетки гиганти стояха в полукръг пред трона на Порфирион и крещяха и размахваха оръжията си, а двама от тях обикаляха с перчене кръга и показваха какво са хванали. Принцеса Перибоя държеше Анабет за врата, все едно бе дива котка. Гигантът Енкелад бе стиснал Пърси в огромния си юмрук.

Анабет и Пърси се бореха, но бе безнадеждно. Похитителите им ги показаха на тържествуващата орда чудовища, след което се обърнаха към Порфирион, който стоеше доволен на импровизирания си трон. Белите му очи блестяха от злоба.

— Точно навреме! — кресна царят на гигантите. — Кръвта на Олимп ще пробуди Майката Земя!