Даниел Стийл
Победители (9)

9

Нюйоркският лекар от болницата за специална хирургия, при когото Бил заведе Лили, беше дори по-категоричен от колегите си в Лондон и Цюрих. Обясни на Бил надълго и нашироко защо Лили няма да проходи отново. Начерта диаграми, показа му модели, на рентгеновите снимки посочи къде точно се намира травмата и описа ефекта от нараняването върху краката й. Единствената добра новина, както му казаха преди, беше, че пораженията са достатъчно ниско, така че дробовете и диафрагмата не са засегнати. Отдели повече от час на Бил в кабинета си и когато посетителите си тръгнаха, Бил вече бе уверен, че срещата с неврохирурга в Бостън няма да е по-различна. Беше се надявал поне един от тези хирурзи да му каже, че тя ще се възстанови, или да предложи да я оперира отново, за да се оправят краката й. Сега вече знаеше, че няма да стане, и беше наясно защо. Ако не станеше чудо в изследванията на стволови клетки, Лили щеше да остане в инвалидна количка до края на живота си. Бил едва удържаше сълзите си, когато си тръгнаха, а Лили бе необичайно спокойна. След срещата с всеки лекар, макар да не обсъждаха положението пред нея, тя разбираше от изражението на баща си, че Джеси е била права. Лили й вярваше и бе разбрала истината още в Скуо Вали. Баща й отказваше да повярва. Трябваше да я заведе чак на другия край на света, за да започне да разбира.

— Според мен татко най-сетне стигна до истината — обърна се Лили към Дженифър, когато се върнаха в хотела. — Личеше му, че е много депресиран след срещата с хирурга.

— А ти как си? — попита Дженифър. — Държиш ли се покрай всички тези срещи с лекари?

— Добре съм — отвърна тихо Лили. — Сега единственото ми желание е да се прибера. Ти обаче много ще ми липсваш — усмихна се тя на младата медицинска сестра. Дженифър щеше да се прибере в Скуо Вали веднага след като Лили постъпи в болница „Крейг“ в Денвър в деня след завръщането им.

— И ти ще ми липсваш — отвърна искрено Дженифър. За нея пътуването беше невероятно — Лондон, Цюрих, Ню Йорк, а утре пътуваха за Бостън — отсядаха в невероятни хотели, в луксозни апартаменти, поръчваха от обслужване по стаите, имаха частен самолети нямаше значение, че не успяха да видят много от градовете, в които бяха. Тя знаеше, че подобно нещо няма да й се случи отново, и искаше да запомни всеки миг, дори някой ден щеше да разказва на децата си. Беше й мъчно, че Лили няма да чуе нищо обнадеждаващо, но нито тя, нито Джеси, нито Лили очакваха подобна новина, за разлика от Бил.

— Искаш ли да поизлезем? — предложи тя следобеда. Денят беше слънчев, въпреки това в Ню Йорк беше студено, но не колкото в Европа или в Скуо Вали, когато заминаха. Беше почти март, пролетта наближаваше, макар хората да твърдяха, че отново ще застудее. Сега обаче тя прецени, че на Лили ще й се отрази добре да излезе и да глътне малко свеж въздух, вместо да ходи на лекар, да гледа телевизия и да играе на карти по цял ден.

— Добре — отвърна Лили и Дженифър й помогна да си облече палтото. Бил й беше купил яке в Скуо Вали, тъй като онова с емблемата на олимпийския отбор беше съсипано. Беше й купил и дрехи за пътуването до Европа и Ню Йорк, защото тя имаше единствено спортно облекло за каране на ски. Сега беше с дънки и пуловер, с новото червено яке и маратонките, които беше взела за Тахо, в случай че реши да тренира във фитнеса. Не беше намерил кой знае какво на езерото, но на нея й беше все едно. И без това вкъщи имаше предостатъчно дрехи.

Дженифър вкара инвалидната количка в асансьора, обади се на бащата на Лили, че излизат, и той одобри. Предложи да пазаруват на Мадисън Авеню или да отскочат до „Барнис“ и подаде на Лили кредитната си карта. Той все още не разбираше колко трудно й е било в „Хародс“, че пробването на дрехи се бе оказало почти невъзможно. Трябваше й много време, за да се облече, въпреки че тя вече знаеше как да помогне на Дженифър, за да стане по-бързо, а и успяваше да се намести сама в стола. Ръцете й ставаха по-силни, но пазаруването вече нямаше да бъде забавно както преди злополуката.

Двете млади жени тръгнаха по Мадисън Авеню, разглеждаха витрините, но не влязоха в нито един магазин. Стигнаха почти до „Барнис“, след това се върнаха. Бяха освежени, но Лили се притесняваше, че вече е под нивото на погледите на хората, че те гледат някъде над нея. Ако говореха с някого, то това беше Дженифър, която бе висока колкото тях, и почти напълно пренебрегваха Лили.

— Все едно не съществувам. Дори не ме забелязват — оплака се тя на Дженифър на връщане към хотела. — Никой не разговаря с мен. Само с теб. — Дженифър знаеше, че е точно така, защото вече бе забелязала.

— Според мен хората се чувстват неловко, когато видят човек в инвалидна количка — обясни замислено тя. — Не знаят как да се държат. — В болницата винаги разговаряха с хората в инвалидни колички, но в истинския свят никой не се обръщаше към тях.

— Чувствам се странно, все едно най-неочаквано съм станала невидима. — На Лили й беше неловко и когато се качиха в асансьора на „Карлайл“, защото стигаше до кръста на хората. Те гледаха над нея, никога не свеждаха очи. Когато Дженифър изкара количката от асансьора, те се обърнаха настрани. Забеляза, че Лили е разстроена, когато влязоха в апартамента. Тя трябваше да се приспособи към цял един нов свят и към начина, по който хората реагират.

Когато Джо я видя в шест, едва не се разплака. Лили беше толкова млада, толкова красива, а седеше в инвалидна количка в хола на апартамента. Въпреки че Бил го беше предупредил, когато я видя, той изпадна в шок. Постара се да не показва нищо, но бе много разстроен. Та тя беше толкова жизнена преди. Нали я бе видял, когато спечели бронзовия медал на младежката олимпиада, а сега беше в инвалидна количка и щеше да остане в нея завинаги. Вече разбираше защо баща й е толкова разстроен. Двамата отидоха да си поговорят в апартамента на Бил, Дженифър се зачете в едно списание, а Лили пусна есемеси на приятелите си.

— Как мина при лекаря? — попита Джо, когато излязоха от апартамента на Лили.

— Зле — въздъхна Бил. — Тръгнахме, защото се надявах да попаднем на човек, който ще спаси краката й, ще й помогне да проходи отново, но досега ни повтарят все едно и също. Предполагам, че и утре в Бостън ще е същата работа. Вечерта летим за Денвър, а на следващия ден трябва да влезе в болница за рехабилитация. Ще остане там три или четири месеца. — Бил беше много депресиран и все пак се радваше да види стария си приятел, който му се стори много остарял за една година. Джо бе преживял огромни трудности, Бил не можеше дори да си ги представи. Ако знаеше, че приятелят му е на ръба на самоубийството, щеше да остане шокиран.

— Да дойда ли да ви видя, докато Лили е на рехабилитация? Тук нямам никаква работа. Там поне мога да ти помогна с нещо или поне да ти правя компания за няколко дена. — Бил го погледна с облекчение и идеята много му допадна. Неприятно му беше, — че Лили ще бъде в болница, вместо да си е у дома, а и знаеше, че ще е самотен без нея, макар да имаше намерение да я посещава всеки ден.

— Все още не съм мислил по въпроса за преустройването на къщата. Но ще се наложи да направя рампи, промени, за да е по-лесно на Лили, когато се прибере. Къщата ни е неподходяща за инвалидна количка. Може да инсталирам и асансьор. Надявах се да ми се размине, но май ще трябва. — Това беше най-малкият им проблем, но Бил беше наясно, че трябва да се справи и с него. Това бе началото, което показваше, че започва да приема истината. — Може да ми дадеш някоя и друга идея. — Щеше да наеме архитект, но щеше да му бъде приятно Джо да му отиде на гости, докато Лили я няма, може би дори да остане няколко седмици, тъй като дългият й престой в „Крейг“ му се виждаше безкраен. Навремето, като дете, той не я пускаше дори на лагер.

— Кажи кога искаш да дойда и ще взема самолета.

Бил се зарадва на предложението, а след това заговориха за проваления бизнес на Джо и за измамата. Обсъдиха и положението с Керън, но нямаше много за казване. Беше му съобщила, че иска развод, бе попълнила документите и си беше заминала. Той обаче бе наранен от решението й и макар все още да мислеше над него, вече го беше приел. Докато разговаряха, Джо спомена, че няма желание да търси друга. Чувстваше се твърде стар за нов брак или дори да създаде връзка. Не бе излизал на среща повече от трийсет години, а бракът му с Керън бе приключил с твърде много разочарования, за да пробва отново. Бил каза, че го разбира. И той не бе романтично настроен напоследък. Бе насочил цялото си внимание към Лили и нищо друго не го интересуваше. Джо знаеше, че не е имал сериозна връзка след смъртта на нейната майка.

Тримата вечеряха заедно в апартамента на Бил. Когато Лили тръгна към своя апартамент, тя се справи умело с инвалидната количка, а двамата мъже я наблюдаваха тъжно. След като момичето излезе, Джо погали приятеля си по рамото, докато Бил се опитваше да потисне сълзите.

Същата вечер, на тръгване, Джо обеща да отиде в Денвър след няколко седмици, веднага щом Бил му позвъни. Беше облекчен, че се е видял със стария си приятел. Двамата се познаваха от двайсет и шест години, от бизнес школата, а Бил познаваше Керън почти от същото време, защото двамата с Джо бяха женени, когато той се запозна с тях. Странно бе как животът се обръща. Сега Бил беше вдовец, а Керън живееше в Непал и Индия с гуруто си, бизнесът на Джо бе приключил, въпреки че беше най-умният в „Харвард“, а Лили беше парализирана. Кой можеше да си представи, че подобни неща могат да се случат? Нищо не бе станало както Бил си го беше представял. Същата вечер, когато си легна, той се почувства напълно изтощен най-вече от дългата среща с неврохирурга сутринта. На следващия ден им предстоеше нова консултация. Щяха да летят рано сутринта за Бостън, а след това да се приберат. Бил се надяваше лекарят от „Мас Дженерал“ да им каже нещо обнадеждаващо. В противен случай, трябваше да приеме, че седалковият лифт бе съсипал живота на Лили. Не можеше да възприеме случилото се по друг начин.