Даниел Стийл
Победители (6)

6

Както бе обещала, Джеси се върна да прегледа Лили рано сутринта, след като закуси с децата си. Не можеше да яде, но те похапнаха малко от зърнената закуска, която остави на масата. Не беше спала цяла нощ и й личеше, когато влезе в стаята на Лили в бяла престилка, бледа, с черни кръгове под очите. Усмихна се, щом видя Лили леко упоена, за да не я боли, но будна. Реагираше добре на лекарствата.

— Как си, Лили? — попита тихо Джеси, когато застана до нея. Беше прочела всичко записано в картона й, преди да влезе. Лили бе имала няколко дребни проблема, беше се чувствала некомфортно, но иначе се възстановяваше забележително добре. Беше млада и силна. Още бе рано, за да й кажат какво се е случило в резултат на нараняванията, а и Бил не й беше споменал нищо. Тя имаше нужда от време, за да се възстанови от операцията. Не знаеше, че трябва да ходи на рехабилитация, след като я изпишат, да се научи на съвършено нов начин на живот и да се приспособи към новото си състояние. Джеси нямаше намерение да повдига въпроса известно време, въпреки че бе напълно откровена с баща й. В момента Лили имаше нужда от време, за да се излекува. Лекарката съсредоточи цялата си енергия и дисциплина над пациентката.

— Добре съм — прошепна Лили. Знаеше, че е претърпяла сериозна травма, но все още не беше наясно с истината. — Благодаря ви за всичко, което правите за мен — продължи тя и Джеси остана трогната.

— Това ми е работата. — Прегледа картона за оплаквания от болки, но в момента беше нормално момичето да усеща известен дискомфорт въпреки парализата на долните крайници.

— Кога ще мога да се прибера? — полюбопитства Лили, което Джеси прие за добър знак.

— Известно време ще останеш тук. Първо трябва да се почувстваш по-добре — заяви твърдо тя. Знаеше, че е типично за пациенти с наранявания да се чувстват така, сякаш са готови да излязат от болницата и да оставят проблемите си тук. Лили обаче щеше да отнесе проблема със себе си и той да я съпътства цял живот. Онова, което Джеси имаше намерение да й каже, щом прецени, че е готова, бе, че въпреки тежкото гръбначно нараняване тя може да води пълноценен живот във всяко отношение, както много други преди нея. Трябваше някой да й покаже какво да прави, да се остави в опитните ръце на специалистите от рехабилитационния център. Джеси щеше да препоръча тя да остане в болница „Крейг“ в Денвър в продължение на три, дори четири месеца. Знаеше, че това ще бъде тежък удар за Лили и шок за баща й, но Джеси искаше да направи най-доброто. Надяваше се момичето да остане тук месец, ако всичко върви добре.

Прекара с Лили цял час, говориха си, тя наблюдаваше внимателно и когато си тръгна, момичето задряма. Джеси тъкмо си излизаше, когато се натъкна на баща й при асансьора. Той се изненада, когато я видя, в първия момент измърмори нещо, обзет от неудобство, което бе напълно нетипично за него, след това я погледна в очите, които приличаха на две дълбоки езера от болка. Тя съвсем не бе ведра, както край леглото на пациентката, и той забеляза колко е разстроена и бледа.

— Аз… вчера сестрите ми казаха за съпруга ви… моите съболезнования… извинете ме за онова, което казах… бях много разстроен заради Лили. Все още искам да й осигуря всички възможни консултации, след като си тръгнем. Все някой някъде трябва да има отговор, да прилага нова, космическа технология, с чиято помощ тя ще проходи отново. Не можем просто да вдигнем ръце и да я оставим в инвалидна количка до края на живота й. Това ще бъде истинска трагедия за нея — заяви мрачно той, но тонът му бе коренно различен от предишния ден.

— Ще бъде трагедия, ако разглеждаме проблема по този начин — заяви твърдо Джеси. Беше по-силна, отколкото изглеждаше, дори в ужасното положение, в което се намираше. Тя бе изключително компетентен лекар и нуждите на пациентката и нейните интереси стояха на първо място в съзнанието й. — Не е нужно животът й да се превръща в трагедия, господин Томас. — Искаше и бащата да го разбере, не само Лили, защото той неминуемо щеше да повлияе на дъщеря си. Ако тя живееше в атмосфера на отчаяние, това щеше да й подейства зле, а Джеси не искаше да стане така нито при нея, нито при когото и да било от останалите й пациенти, колкото и трагични да бяха нараняванията им. Оптимистичният поглед за бъдещето бе особено важен за възстановяването й. Тъкмо затова искаше Лили да постъпи в болница „Крейг“ и животът й да продължи по най-добрия възможен начин. — Тя може да води забележителен живот и ние искаме тъкмо това, господин Томас. Има толкова много неща, с които може да се занимава — да шофира, да учи в колеж, да си има професия, да стане политик, да се омъжи, да роди деца. Единственото, което няма да може, е да използва краката си. Останалата част от нея е все още здрава. Просто трябва да пренасочим целите й. — Имаше и още, но Джеси държеше да подчертае, че чашата е наполовина пълна или почти пълна, вместо той да си мисли, че е наполовина празна, което щеше да бъде истинска трагедия, защото Лили щеше да попие това настроение.

Лицето на Бил отново се разкриви от гняв и напрежение.

— Тя няма да може да кара ски, нито да участва в олимпиадата. Сега вече никога няма да спечели златния медал, за който тренира от пет години. Никога повече няма да танцува и да ходи, няма да тръгне към олтара на сватбата си. Я ми кажете, колко мъже ще се оженят за момиче в инвалидна количка, колкото и да е красиво? — В очите му имаше сълзи. Мислеше единствено за това, откакто Лили претърпя инцидента и той научи истината от Джеси.

— Подходящият ще се ожени за нея. Аз бях на стаж в „Станфорд“ с мъж, който имаше нараняване на гръбнака, подобно на това на Лили. Беше в инвалидна количка и искаше да стане неврохирург тъкмо заради случилото се с него. Ожени се приблизително по същото време като мен и когато се чухме за последно, имаше шест деца. Взе си чудесна жена, също лекар, която е луда по него. Тя се занимава с изследвания на травми на гръбнака, най-вероятно заради него. Човек може да има чудесен живот дори след подобен инцидент.

Не ви казвам, че ще бъде лесно, няма да излъжа и Лили, но лично съм виждала какво могат да постигнат хората. С правилното отношение и обучение тя ще е в състояние да постигне велики неща. Можеше да е много по-зле. Парализирана е от кръста надолу, не е и в четирите крайника, и спокойно може да използва горната част на тялото си. Няма да й се наложи да използва инвалидна количка с дихателна тръбичка, въпреки че има хора, които го правят и са постигнали забележителни неща. Най-важното е, че е жива. Много от хората от седалковия лифт нямаха този късмет, скоро в града ще има няколко погребения. Други, дошли до Тахо отдалеч, за да се позабавляват и да покарат ски също като Лили, загинаха.

— Няма да приключа тук — тросна се решително Бил. — Започвам да търся експерти по спинални травми от цял свят. — Намекът беше ясен. Той продължаваше да приема Джеси като лекар от малък провинциален град и да подчертава, че има по-способни от нея. Никой обаче нямаше да може да възстанови Лили, поне докато медицината не измислеше нови начини. Дано се случеше, докато тя беше жива, защото бе още млада. Джеси бе направила всичко по силите си, независимо дали Бил го оценяваше или не. Той продължаваше да отрича истината и не бе готов да се откаже. Лекарката бе наясно колко трудно ще бъде на Лили, ако баща й не приеме състоянието й. Също така знаеше, че е още много рано и че някой ден той ще приеме истината.

Бил Томас беше боец и бе свикнал да получава онова, което иска. Беше постигнал забележителни успехи и не бе готов да се откаже. Освен това бе готов да направи абсолютно всичко заради Лили. Джеси му се възхищаваше, макар да бе груб и неприятен. За разлика от Бен тя разбираше мотивацията му, чувствата му и й беше мъчно за него. Той се бореше за Лили, не за себе си, и мислеше, че постъпва правилно, дори това да означаваше да обиди и нарани Джеси. Тя му беше донесла лоша вест, която той упорито отказваше да приеме. Никой не искаше подобно нещо, но някои хора приемаха истината по-зле, отколкото други. Бил бе от онези, които не се примиряваха. Искаше най-доброто за Лили. Не беше злобен човек, просто ставаше недодялан, когато нещо не се получаваше така, както той иска.

— Моите съболезнования за съпруга ви — рече отново той и Джеси кимна, опита се да не се разплаче.

Беше й по-лесно да говори за пациентката си, отколкото за себе си. Освен това бе изтощена след две безсънни нощи, от което й ставаше още по-трудно. — Изгубих съпругата си в катастрофа, когато Лили беше на три. Ужасно е — продължи тихо той. — Знам какво е. — Чувствата я притиснаха и колкото и да се стараеше, сълзите се застичаха по бузите й. Тя ги избърса и той я погледна с много съчувствие. — Разбрах, че имате четири деца. Много ми е мъчно за всички ви. Имате поне тях. Аз имам единствено Лили. Тя е целият ми свят. — Очите му овлажняха и двамата останаха загледани един в друг дълго, двама родители, потънали в мъка. Болката беше силна, Джеси не помнеше някога да е изпитвала подобно нещо. Цялото й същество беше част от Тим. Когато не работеха, двамата прекарваха всяка свободна минута заедно и бяха съвършени партньори в отглеждането на децата. Тя не можеше да си представи живота без него. Всеки път, когато се замислеше, й идваше да изпищи от ужас. Как щеше да живее без Тим?

Няколко минути по-късно остави Бил в болницата. Увери го, че Бен Стайнбърг ще наблюдава Лили и ще я повика, ако се налага. Погребението на Тим беше на следващия ден и тя трябваше да отиде при децата. Този път Бил не се оплака.

Прибра се у дома няколко минути по-късно. Четирите деца не бяха ходили на училище, съседката Сали Макфий бе останала у тях и им беше донесла храна. Всички искаха да помогнат. Крис и Хедър се бяха разположили в хола и гледаха телевизия, Адам беше в стаята си, лежеше втренчен в тавана с празно изражение, а Джими беше до Хедър, смучеше си пръста, което не бе правил от тригодишен. Изглеждаха самотни и нещастни също като Джеси. Сали й показа какво е оставила в хладилника. Цяла планина от храна, която никой не искаше, но Джеси й бе много благодарна. Целият квартал им съчувстваше. Тим бе един от най-милите хора, които познаваха, помагаше им с децата, не се грижеше единствено за своите. При нужда караше малките на училище, приемаше ги, когато се налагаше да преспят у тях, помагаше на приятелите си. Джеси погледна отчаяно Сали и тогава съседката я прегърна и двете се разплакаха. Джеси знаеше, че отсега нататък животът й никога няма да бъде същият.

Заговориха за инцидента на лифта, за да променят темата, и Джеси спомена, че има за пациентка една от пострадалите. Сали и съпругът й познаваха двама от загиналите ски инструктори. Нещо подобно се беше случило преди трийсет години. Седалковият лифт бе добре поддържан, но понякога се случваха подобни инциденти, съсипваха живота на мнозина, както се бе случило с Лили. Това бе съдба, както и смъртта на Тим преди две вечери. А сега Джеси я очакваше живот без Тим. След като Сали си тръгна, тя се качи на горния етаж, за да приготви дрехи на децата за погребението на баща им, а също и нещо за себе си. Бръкна в гардероба на Тим, за да избере нещо прилично за него, въпреки че ковчегът щеше да е затворен. Беше обещала да занесе костюм в погребалната агенция, но щом отвори вратата и видя дрехите, които той никога нямаше да облече, остана права в продължение на минута, след това се отпусна на колене и се разрида.

Същата сутрин, докато Лили спеше, както през повечето време, Бил се върна в къщата, за да се погрижи за някои неща. Обади се на Анджи, асистентката си в Денвър, и й даде списък на хора, на които да позвъни от негово име. В имейл й беше разказал за инцидента и тя остана ужасена от новината, нямаше търпение да помогне с каквото може. Обожаваше Лили и беше предана на Бил. Той й даде имената на неврохирурзи от цял свят, които тя трябваше да провери, и обясни, че няма представа кога ще се прибере. Беше още много рано.

След като Бил поговори с нея, позвъни на Пени на Сейнт Барт. Инцидентът се беше случил преди два дена, но той нямаше нито време, нито желание да говори с нея. Тя не беше част от семейния му живот и макар да познаваше Лили от две години, двете не бяха близки.

Възнамеряваше да остави съобщение на гласовата й поща, защото бе малко вероятно Пени да се обади, и остана изненадан, когато тя вдигна. Не му беше приятно да й съобщава за нещастието в есемес и за момент му се прииска да чуе гласа й. Дотогава не се беше обаждал на никого, освен на асистентката си преди няколко минути.

Щом чу гласа му, Пени усети, че нещо не е наред. Чувстваше се виновна, че не му е звъняла от Сейнт Барт, но бе много заета през последната седмица. Тя поставяше работата на първо място — бе направила този избор преди двайсет години. На четирийсет и две, не бе омъжена, нямаше деца, но и не съжаляваше. Клиентите бяха нейните деца. Работата означаваше всичко за нея и това бе добре дошло за Бил, който не бе готов да даде повече, отколкото получаваше. Лили владееше сърцето му. Така и не направи място за друга, откакто съпругата му почина.

— Да не би нещо да не е наред? — В мига, в който изрече името й, тя долови сериозния му тон.

— Нищо не е наред — отвърна той и усети как очите му се напълниха със сълзи. Прочисти гърло. Не искаше да се разчувства пред нея, само да й съобщи какво се е случило, но откри, че е истинско успокоение да чуе гласа й по телефона. Все пак двамата се познаваха сравнително добре. — Лили претърпя инцидент в Скуо.

След това й разказа какво е станало и Пени остана ужасена. Бил не й каза за прогнозата на лекарката, че момичето няма да проходи отново, защото това беше ужасно, а и той самият все още не можеше да повярва.

— Боже мой, не мога да повярвам. Искаш ли да дойда? И без това утре си заминавам. Откриването мина добре. — Този факт не интересуваше нито един от двамата на фона на казаното от него. Тя възнамеряваше да се отбие в Ню Йорк и да се види с клиент, след това и с друг в Чикаго, но бе готова да отиде в Калифорния, до езерото Тахо, и да прекара времето си с него. Той остана трогнат от предложението й, но му се стори, че не е редно. Искаше да посвети вниманието си единствено на Лили и на никого другиго. — Тя ще ходи ли отново? — Пени зададе най-очевидния въпрос и Бил положи огромно усилие, за да отговори.

— Разбира се. — Нямаше никакво намерение да споделя с нея прогнозата на Джеси. Прецени, че не е редно. Освен това не искаше Пени да си представя Лили по този начин, защото щеше да стане прекалено истинско. — Поръчах на Анджи да прегледа списък с неврохирурзи, с които ще се консултираме. Искаме най-добрите възможни грижи. Градчето е затънтено, въпреки че хирургът е доста добър, учила е в „Харвард“, но няма опита на лекарите в големите градове. Искам да заведа Лили на консултации с други веднага след като си тръгнем оттук. — Пени усети, че има нещо, което той не й казва. Бил говореше с най-убедителния си глас и тя се запита дали са му съобщили лошите новини.

— Правилно — отвърна тихо и не настоя повече. — Има късмет, че е жива. Мога ли да помогна с нещо? — попита тя и прозвуча замислена и тъжна. Щеше да й бъде приятно да е до него при подобна криза. Тя харесваше Лили, също и Бил, но бе наясно, че той никога няма да я допусне до същността на живота си, а сега това ставаше невъзможно, след като Лили имаше толкова голяма нужда от него. За Пени и преди нямаше много място в живота му, а сега щеше да е още по-малко. Просто той си беше такъв. Лили беше центърът на вселената му, а Пени можеше да ходи на гости от време на време.

Бракът или дори съжителството с мъж не бяха сред нейните цели. А и прекалено многото време с друг човек, прекалената интимност я караха да се чувства некомфортно. По-лесно се справяше с кариерата, отколкото с мъж, който може да обсеби живота й и да се опита да я контролира. И тя като Бил се беше борила, за да направи живота си по-хубав, да създаде бизнеса си. Сигурността и независимостта й бяха по-важни от личните връзки. Когато обаче долови тъгата в гласа му, съжали, че няма да е до него. Не остана изненадана. Връзката им бе изцяло за хубави времена, нищо повече.

— Ще ти кажа, ако има развитие — продължи мило той. — Засега тя трябва да укрепне и да се излекува. Операцията мина добре, но беше едва вчера. Ще ти звънна, щом мога — обеща той, но Пени се съмняваше, че ще се чуят. Долови го в гласа му. Беше изтласкана навън, както винаги освен през малкото нощи, които бяха прекарали заедно, когато Лили я нямаше или пътуваха. Бил Томас бе успял да разграфи живота си много успешно и пазеше сърцето си от всичко, освен от дъщеря си.

— Скоро ще се чуем. Предай поздрави на Лили — рече тя и двамата затвориха. Изпрати поздрави на Лили, но не и на него, а и той не ги искаше. Двамата не бяха обвързани и предпочитаха отношенията им да се запазят такива. За момент, след като приключиха разговора, на Пени й се стори, че той току-що се е сбогувал и с нея, и с връзката им. Не беше сигурна, но усети, че Бил не иска нищо да го разсейва, докато дъщеря му се възстановява. Той имаше същото чувство, докато гледаше през прозореца към долината Скуо и седалковия лифт, който се бе скъсал преди два дена и бе променил живота им. Целият район беше ограден, достъпът до значителна част от планината забранен и щеше да остане така още известно време, докато не разберат какво се беше случило и защо.

Същата нощ Лили вдигна температура, което не беше необичайно след операция, но Бен позвъни на Джеси, за да й съобщи. Тя тъкмо се беше върнала от погребалния дом, където цялата медицинска общност от долината Скуо, както и други хора бяха дошли, за да изкажат съболезнованията си. Родителите на приятелите на децата бяха там, хората, с които Тим играеше на тенис и софтбол, когато имаше време. Дойдоха и такива, които Джеси дори нямаше представа, че Тим познава, други, които бяха нейни приятели. Остана поразена, че дойдоха толкова много хора, а когато се прибра и Бен се обади, беше напълно изтощена. Децата също изглеждаха нещастни. Ковчегът с баща им беше там, но по настояване на Джеси беше затворен. Щеше да е прекалено мъчително да видят Тим положен вътре. Тя бе сигурна за себе си, че ще изгуби контрол и ще изпадне в истерия, ако е отворен, а и не искаше децата да го запомнят по този начин. Онова, което Джими бе видял след катастрофата, бе достатъчно лошо и той не спираше да говори за кръвта, която течала от ухото на баща му. Джеси знаеше, че това кръвотечение се е дължало на нараняването на главата, което го бе убило.

— Ще дойда — въздъхна Джеси, когато Бен й позвъни за температурата на Лили. Беше доста висока, трябваше да бъде непрекъснато наблюдавана, но при тези обстоятелства не беше нещо необичайно. Въпреки това тя искаше да я прегледа, за да е сигурна. Дори в този момент се държеше отговорно, макар да й беше изключително трудно.

— Няма нужда — увери я Бен. — Аз ще остана известно време. — Приятелката му Казуко беше дошла в погребалния дом, а Бен щеше да носи ковчега на следващия ден. С Казуко, медицинска сестра, се беше запознал в университета на Сан Франциско и двамата живееха заедно от години. Тя дойде в долината Скуо от Сан Франциско заедно с него и двамата бяха чудесна двойка. Бен беше две години по-млад от Джеси и на четирийсет и една все още не бе готов да се ожени. Джеси и Казуко бяха обсъждали този въпрос на няколко пъти и Казуко вече се бе отчаяла, че някога ще стане булка. Тя беше на четирийсет и шест, обожаваше го и вече й беше все едно дали ще се оженят или не. Чувстваше се твърде стара, за да има деца, и се бе отказала от тази възможност, за да бъде с него. Работеше в рентгенологията на болницата, имаше си най-различни хобита, говореше свободно японски, въпреки че бе родена в Щатите. Двамата с Бен бяха ходили няколко пъти в Япония и той също бе научил езика. Бяха запалени скиори и тъкмо това ги бе довело тук, а и Бен много харесваше живота им в долината Скуо. Той беше израсъл в Ел Ей и все повтаряше, че градът не му липсва. Животът в планината му харесваше много повече, отколкото на Джеси, на която големият град продължаваше да липсва с културните събития. Години бе живяла в Бостън и Пало Алто, близо до Сан Франциско, беше израснала в Ню Йорк, но въпреки това бе последвала Тим до езерото Тахо и не съжаляваше нито за миг.

Когато Джеси пристигна в болницата при Лили, момичето спеше, а Бил обикаляше притеснено коридорите. Джеси я прегледа и остана доволна, защото усложнението беше незначително, но често срещано след операция. Все пак двамата с Бен бяха единодушни, че самата Джеси ще бъде по-спокойна, след като я е видяла.

— Как са децата ви? — попита Бил, преди тя да си тръгне. Остана изненадан, че е дошла, но Лили бе важен случай и макар да имаше пълно доверие на Бен, тя самата нямаше да е спокойна, ако не прегледа лично момичето. Не каза на Бил, той разбра и остана силно впечатлен. Ако новините не бяха толкова лоши, щеше да я хареса много повече. В момента обаче все още я мразеше, задето му беше съобщила, че Лили няма да ходи никога повече.

— Добре — отвърна тя. — Доколкото е възможно в момента. Все още никой от нас не е приел истината. — В мига, в който го каза, разбра, че той се чувства по същия начин относно инцидента с Лили. Човек се нуждае от време, за да приеме промяната в живота си, особено след такива разтърсващи събития, каквито бяха сполетели и двамата.

— Благодаря ви, че дойдохте. — Той знаеше, че погребението е на следващия ден, и фактът, че бе дошла до болницата, за да прегледа Лили, му показа, че е прецизна и отговорна.

Джеси отново го увери, че състоянието на Лили е добро, след това си тръгна и се прибра у дома. Децата бяха болезнено притихнали, къщата бе потънала в мрачна тишина. Трудно й бе да си представи, че тук отново ще зазвучи смях. По-големите деца бяха разстроени. Джими бе дълбоко заспал в леглото на майка си, а Адам играеше на видеоигри на телевизора. Очите му изглеждаха стъклени. Всички се чувстваха така, сякаш бяха под вода, и дори се движеха забавено.

Майката на Тим беше жива, в Чикаго, но имаше деменция и нямаше да разбере какво става, затова не дойде. Джеси бе изгубила родителите си преди години, когато беше сравнително млада, така че децата нямаха баби и дядовци, с които да споделят мъката. Сега им оставаше единствено майка им.

На погребението следващия ден беше още по-зле. Свещеникът говореше за Тим, хорът изпълняваше „Аве Мария“, а Джеси и децата плачеха. Почти всички лекари, медицински сестри и лаборанти в Скуо бяха дошли. Джеси позна стотици лица, но по-късно не можеше да си спомни кои са присъствали. Колеги анестезиолози, сред които и Бен, носеха ковчега, а Крис помоли също да се включи. На Джеси едва не й се пръсна сърцето, докато го наблюдаваше. За пръв път си даде сметка, докато синът й помагаше да пренесат ковчега на баща му, че момчето й вече е мъж. Едва бе навършил осемнайсет. А това тук беше най-тежкият ритуал на съзряването.

После отидоха на гробището и погребаха Тим в замръзналата земя. Някой й беше казал, че погребението на двамата тийнейджъри от другата кола ще бъде в някой от следващите дни.

Докато се връщаха вкъщи, отново започна да вали сняг, едри снежинки, сякаш завихрени в преспапие или на коледна картичка. Джеси остана за момент при задната врата на къщата, за да подиша студен въздух и да избяга от хората, които бяха дошли от уважение. Погледна към небето и се замисли за Тим. Не можеше да повярва, че няма да го види никога вече. Не можеше да си представи света без него. По бузите й започнаха отново да се стичат сълзи, както ставаше непрекъснато през последните дни. Тя потръпна от студ и влезе вътре. Знаеше, че животът й никога няма да бъде същият.