Даниел Стийл
Победители (11)

11

На следващата сутрин Дженифър помогна на Лили да се приготви и това се оказа истински подвиг, тъй като банята не бе приспособена за инвалидна количка. Нямаше специална седалка под душа. Анджи беше забравила да поръча, затова Дженифър държа Лили права и двете се намокриха до кости. Банята беше в ужасен вид, когато приключиха. Лили обаче прие нещата спокойно.

Баща й я пренесе на долния етаж за закуска, а двете с Дженифър бяха приготвили багажа й предишната вечер. Сестрата прибра дрехите за ски, без да каже и дума. Те изпълваха цял гардероб — якета и униформи за олимпийския отбор. Тя знаеше колко разстроена е Лили, когато ги вижда. Вместо това й извади дънки и пуловери, топли връхни дрехи и три чифта „Найки“. Беше се постарала да подбере дрехи, които момичето ще облича лесно.

Лили хапна за закуска, а после пристигна таксито, което щеше да откара Дженифър на летището за полета до Сан Франциско. Там щеше да се прекачи на друг полет за Рино, където щеше да я чака приятелка и да я прибере в Скуо Вали. Тя прегърна топло Лили, преди да тръгне, и благодари на Бил за всичко. След като сестрата си тръгна, той погледна Лили. Сърцето му се беше свило, а дъщеря му не каза нищо, но и на нея й беше тежко. Нямаше никакво желание да ходи на рехабилитация, но бе наясно, че се налага.

Баща й я пренесе до колата и сложи инвалидната количка в багажника заедно с куфара й. Тя си беше приготвила голям сак с айпод, дивидита и сидита, лаптоп, списания и книги. Баща й я увери, че ще има самостоятелна стая. Бяха му обяснили, че очакват семействата да участват в процеса на възстановяване, че има условия, ако той реши да се установи в болницата, но тъй като живееха наблизо, двамата с Лили се разбраха, че няма смисъл той да остава там като хората, които идват отдалече. Въпреки всичко, което беше прочела за „Крейг“ в интернет и от литературата, която им бяха изпратили, Лили не знаеше какво да очаква и беше уплашена.

Повечето хора постъпваха в „Крейг“ между един и четири месеца след получаване на нараняванията си, а тя щеше да е там два месеца след инцидента. В материалите, които й изпратиха, пишеше, че средната възраст на пациентите е трийсет и осем години, почти два пъти колкото нейната, седемдесет и пет процента са мъже най-често между осемнайсет и двайсет и пет. Половината от нараняванията на пациентите тук били свързани с пътни инциденти, единствено десет процента били спортни травми, а пациенти под шестнайсет не приемали. Значи тя щеше да бъде на долната граница. Щеше да си има частен учител, за да не изостава с учението. Беше в трети курс, важна година, а бе изпуснала почти два месеца. Надяваше се да приключи в „Крейг“ до края на май, за да може да се върне на училище през последните седмици от годината. Всичко зависеше от това как ще се справи на рехабилитацията.

Щеше да претърпи натоварена физиотерапия, имаше дълъг списък с часове за обучение, които щяха да й помогнат да се справя добре в живота. Също така прочете, че половината от пациентите са с непълни гръбначни увреждания, което означаваше, че състоянието им не е тежко като нейното, но тя щеше да бъде включена в групи и часове с други. Според написаното трябваше да се старае много, ако иска да постигне независимост и да води добър живот въпреки нараняването си. Джеси я беше препоръчала и всичките й изследвания бяха отдавна изпратени. Въпреки че обстановката беше наистина приятелска, все пак тук си беше болница.

Целта на по-голямата част от терапията бе да заякнат онези части от тялото й, които щеше да използва. Щяха да я научат как да пътува сама в самолет, как да се справя, когато се върне на училище и ако иска да получи шофьорска книжка за специален автомобил. Предстоеше й терапия в плувен басейн, невероятни възстановителни дейности, някои от които й допаднаха, например специалният курс по дълбоководно гмуркане. Онова, което привлече вниманието й в списъка, бяха ските. Тя нямаше представа как ще ги сложи, но информацията силно я заинтересува. Освен това бяха предвидени излети и пикници, посещения на културни събития, но някои й се сториха за възрастни. Предпочиташе да се види с приятелите си, да се помотае с тях, да слуша музика като останалите деца на нейната възраст. Искрено се надяваше приятелите й да идват да я виждат колкото често могат и колкото искат.

Лили мълча през целия път дотам. Болница „Крейг“ се намираше в Ингълуд, на пет минути от центъра на Денвър, съвсем близо до Чери Хилс Вилидж, където живееха. Стори й се, че пристигнаха прекалено бързо. Баща й извади инвалидната количка от багажника и й помогна да седне в нея, а минута по-късно я вкара във фоайето, стиснал в едната ръка куфара. Имаше надпис, който ги насочи към залата за приемане. Баща й подаде картата за застраховка и кредитната си карта и я записа. Казаха им номера на стаята и как да я намерят. Тя имаше самостоятелна стая, както Бил й бе обещал, и й подадоха ключ. Жената зад бюрото беше много любезна и каза на Лили откъде да вземе графика си, след като се настани. Когато Лили вдигна поглед, забеляза, че баща й е не по-малко нервен от нея. Никак не му беше приятно да я остави тук. Нямаше сили да се раздели с нея дори за няколко седмици, а сега и това. Добре поне, че щеше да е наблизо и можеше да я посещава по всяко време, макар по всичко да личеше, че тя ще бъде много заета. Нали беше тук, за да научи нови умения. Бил разбираше, че има много работа вкъщи, ако иска тя да живее спокойно, когато се върне. За няколко часа снощи бе разбрал, че стъпалата пред входа, кухнята, банята й и дори спалнята са много трудно достъпни.

Стаята на Лили беше на втория етаж в западната част на болницата, където имаше няколко кафенета, включително едно голямо на приземния етаж. Имаше много места и възможности за хранене, което бе последната й грижа. Тя се притесняваше от срещите с други пациенти и с терапевтите, които щяха да работят с нея. Неочаквано всичко й се стори много по-трудно, отколкото тренировките за олимпиадата.

Баща й остана няколко минути, помогна й да си оправи багажа, забеляза, че всичко е инсталирано на височина, удобна за човек в инвалидна количка. Гардеробът се отваряше лесно, в банята имаше всичко, от което тя се нуждаеше. Това му напомни, че трябва да преправи гардеробите у дома, тъй като тя нямаше да може да стигне до закачалките, а и полиците бяха на високо.

След като оправиха багажа, Лили отиде в канцеларията, за да си вземе графика, и видя, че още същия следобед я чака физиотерапия, след това плуване, за да преценят доколко може да плува, шофьорски курс по желание или пък масаж, а в шест часа бе насрочена среща с частния учител. Чакаше я натоварен следобед. Сутринта щеше да успее да разгледа, да се ориентира, дадоха й списък с всички места, на които може да се храни, и я уведомиха, че не е желателно пациентите да ядат в стаите си. Насърчаваха общуването. Предлагаха курсове по различни занаяти, филми, шах и най-различни дейности през нощта. Бил остана впечатлен, когато тя му показа списъка с ангажиментите си, след това реши да си тръгне, макар и с огромно нежелание. Лили го целуна за довиждане, а той обеща да й звънне по-късно и да се отбие вечерта. Знаеше, че къщата ще бъде празна без нея, и подкара колата със сълзи в очите. Имаше чувството, че я изоставя, но знаеше, че престоят тук ще й се отрази добре. Как само му се искаше инцидентът никога да не се беше случвал. Никой нямаше вина, до такъв извод бе стигнало следствието, просто жесток каприз на съдбата.

Лили реши да се върне в стаята, след като баща й си тръгна, и да послуша айпода си. Беше неспокойна, знаеше, че ще се успокои, докато слуша музика. Прииска й се да се обади на Вероника, но се сети, че тя е на училище. Носеше си мобилния телефон, за да се обажда на баща си и приятелите си, да пуска есемеси, а и за да могат и другите да се свързват с нея.

Беше затворила очи и слушаше музика, а вратата бе оставена открехната. Стресна се, когато вдигна поглед и видя момче приблизително на нейната възраст. Имаше дълга права руса коса и я оглеждаше любопитно, докато тя вадеше слушалката от ухото си.

— Здрасти — започна и го погледна срамежливо. — Аз съм Лили. — Забеляза, че има дълги крака и е с ръкавици, каквито се използваха за голф, с малки стикове, щръкнали от тях. Използваше инвалидна количка с батерии вместо от ръчните като нея. Неговата се задействаше с джойстик и той я управляваше умело, докато влизаше в стаята. Усмихна й се. Беше красив.

— Аз съм Теди. Питах се кого ще настанят в самостоятелната стая. И моята е самостоятелна, но ми я дадоха, защото съм тук по-дълго от всички останали.

— Откога си тук? — Двамата не криеха любопитството си един към друг, а той се движеше с лекота из стаята.

— От двегодишен — отвърна небрежно и тя го погледна стреснато. — Шегувам се. Тук съм малко повече от две години. Имам травма на пети и шести шиен прешлен. Инцидент по време на езда. Бях на петнайсет и ми дадоха специално разрешение да постъпя тук. Вече две години, защото нашите ги е страх да ме приберат у дома. Имам и травма на диафрагмата — заяви ведро той, — така че понякога не мога да дишам. Става така, когато настина. Това е всичко за мен. А, да, на седемнайсет съм. Ти защо си тук?

От казаното Лили разбра, че той има нараняване много по-високо на гръбнака, отколкото при нея, и тъкмо затова има проблеми с диафрагмата и дробовете. Запита се дали затова са стиковете по ръкавиците и предположи, че и ръцете му са засегнати, но не й беше удобно да пита.

— Претърпях един откачен инцидент, докато бях на ски — отвърна внимателно тя, когато го видя да поглежда към сидитата на бюрото й и да кима одобрително. Чувстваше се съвсем у дома си, но това не бе никак изненадващо след две години тук. Стори й се тъжно, че родителите му се страхуват да го приберат у дома. Тя не можеше да си представи баща й да я остави тук дори минута повече от необходимото. — Откъде си? — Той я бе заинтересувал. Радваше се, че са на една възраст. Имаше красиво, открито лице и нежни очи.

— От Филаделфия. Те дори не идват да ме виждат. Мама вечно обикаля по разни конски изложби, а татко управлява банка. Те са много високопоставени хора! — рече момчето с типичното за Филаделфия произношение и тя се разсмя. — Ами ти откъде си?

— Оттук — отвърна простичко тя. — От Денвър.

Той кимна.

— Музиката ти ми харесва. Какъв беше твоят откачен инцидент?

— Паднах от седалковия лифт, когато се скъса кабелът. — Той се намръщи и я погледна със съчувствие.

— Ох, кофти работа. И страшничка. Аз прелетях над едно препятствие, само че без коня. Обикновено яздя по-добре. Какво е твоето нараняване?

— Десети торакален — отвърна тя. Фрактурата й беше значително по-ниско от неговата и затова тя нямаше усложнения с дишането като него и можеше да използва ръцете си. — Пълно прекъсване — уточни тя с израза, който бе научила през последните два месеца.

— И така, ето ни в Кемп Крейг. Можеш да ходиш да караш каяк, кану, да ловиш риба, да се гмуркаш, да плуваш, да плаваш с лодка, да играеш футбол на маса, билярд, тенис на маса, да ходиш на курсове по актьорско майсторство, да се научиш как да духаш стрелички, да използваш въдица с духане, да посещаваш уроци по пеене, да ходиш на преходи или да се возиш на балон. През лятото ни водят в развлекателни паркове, учим се как да садим градина. Аз ходя на курсове по рисуване, но за съжаление, освен всичко това на нашата възраст те карат да ходиш на училище. Аз съм в трети курс. А ти?

— И аз усмихна му се тя. — Видях, че в списъка има и ски.

— Ти си тежък случай, след като искаш да караш ски отново.

— Тренирах за олимпийските игри — отвърна тихо тя и той отново я погледна със съчувствие.

— Да, има ски, но аз не съм пробвал. Не ставам. Има и езда, но реших да се откажа, докато е време. — С толкова много занимания Лили не можеше да си представи как другите успяват да си изберат. — Има и масаж, и акупунктура, което ми харесва — призна той. — Има зъболекар, дерматолог, очен лекар. Рехабилитационната програма е пълна, най-добрата в страната — обясни гордо той, — иначе нямаше да съм тук. Баща ми ме пращаше и на най-добрите лагери. На какво ли не е готов, за да ми намери някакво занимание и да не му се мотая в краката. — Каза го примирено, но й се стори тъжен. — Имаш ли братя и сестри? — попита любопитно и тя поклати глава. — И аз нямам. Може да се окажем близнаци, разделени при раждането — подхвърли той и тя се разсмя. Тогава момчето погледна часовника на стената и видя, че е обяд. — Най-добре да вървим да похапнем преди останалите. Храната е доста добра.

Тя забеляза, че новият й познат е спретнат и в добра форма, което не беше винаги така при пациенти със спинални наранявания. Някои трупаха килограми от застоялия живот, но той изглеждаше млад и стегнат, имаше яки рамене и горни части на ръцете. Лили бе забелязала, че нейните ръце заякват от това, че непрекъснато върти колелата на инвалидната количка, когато никой не я бута.

— Ще ти покажа къде е кафенето — предложи той и тя го последва навън. Беше по-бърз, защото неговата количка беше моторизирана, и се наложи да забави заради нея. Приятно му беше да си говорят.

— Има ли много на нашата възраст? — попита го тя. Беше й хубаво, че си има гид, така тук не й се струваше чак толкова страшно.

— Има. Менят се непрекъснато. Понякога хората са по-млади, понякога по-стари. Ние сме от най-младите, тъй като долната граница е шестнайсет, но почти никой не остава повече от четири месеца. Тяхната цел е да те изпратят вкъщи. Сигурно са забравили да споменат този факт пред нашите, когато са ме приели. — Бяха идвали да го видят веднъж през изминалите две години, но той не каза на Лили. Беше се превърнал в редовното присъствие в „Крейг“, тъй като нямаше къде другаде да отиде. През първата година му беше най-трудно по време на празниците, но сега вече беше свикнал. Току-що бе прекарал тук третата си Коледа.

Кафенето се оказа просторно и приятно помещение, масите бяха за четири или шест човека, имаше и за двама. Поощряваха ги да ядат на групи, да се запознават с нови хора.

— Обикновено има по петдесет пациенти с гръбначни травми, така че се опознаваме доста добре — обясни Теди, когато отидоха да си поръчат обяда. Щяха да им го донесат на подноси. И двамата имаха заявено пълно меню, така че той си поръча обилен обяд, а тя последва примера му, преди да отидат до една от масите. На другите вече се бяха настанили хора, включително лаборанти, терапевти и медицинският персонал. — Казах ли ти, че играем волейбол и баскетбол? — добави Теди и тя се усмихна. Той беше истински комитет по посрещането, съставен от един човек, и представяше всичко така, сякаш бяха на луксозен круиз, макар Лили да предпочиташе да си е останала у дома. Оказваше се обаче по-добре, отколкото се бе опасявала, и беше доволна, че се е запознала веднага с някого на нейната възраст. Теди също копнееше за компанията на връстници.

— Ще те запозная с приятелите си, когато дойдат да ме видят. Всички от отбора обещаха да ме посетят — подхвърли тя, но Теди я погледна скептично.

— Не разчитай на тази работа, Лили — предупреди я тихо той. — Хората го казват с добро чувство, но си имат работа в истинския свят. След известно време престават да идват. Все едно сме изолирани и ни забравят. Когато си тръгват, казват, че ще се върнат, но никога не става. Здравите се чувстват неловко, когато са тук. Направо се шашват, когато ни видят и разберат, че това може да сполети и тях. Не очаквай приятелите ти да идват много често. Просто няма да стане. Виждал съм какво ли не през годините. — Говореше философски. Не искаше тя да остане разочарована, а бе сигурен, че ще се случи.

— Можеш да ми идваш на гости, след като се прибера.

— Инвалидната ми количка е много тежка — отвърна практично той — и ще трябва специален ван.

— Можем да наемем оттук. — Беше й жал за него, защото родителите му не идваха да го видят и го бяха оставили цели две години. Той, изглежда, нямаше да се прибере скоро. — Татко ще измисли нещо. Той умее да измисля такива неща.

— Сигурно е добър човек — прошепна Теди. — Моят не е такъв. След като му обясниха от какви грижи се нуждая, когато се прибера, той реши да ме остави тук. Каза, че така било по-сигурно.

— Наистина ли? — попита тя, след като дояде сандвича и отхапа от ябълката. Сега много внимаваше какво яде. Не искаше да надебелее, след като вече не тренираше.

— Може и така да е — призна Теди. — Ако се разболея или настина, дробовете ми не се прочистват, така че някой трябва да го прави вместо мен. Не мога да кашлям, нито да чакам гърдите ми сами да се изчистят. Не че е кой знае какво. — Очевидно за родителите му беше, в противен случай щяха да го приберат у дома. Тя знаеше, че баща й никога не би й причинил подобно нещо, но не всички бяха като баща й. — Между другото, къде е майка ти?

— Почина, когато бях на три. В катастрофа. Живеем само двамата с татко.

Тогава той помоли да види графика й и тя му го показа. Теди й разказа най-важното за различните терапевти и я предупреди, че физиотерапевтът й е тиранин.

— Супер — погледна го нещастно тя. — Тъкмо такъв ми липсваше.

— Бил е в морската пехота и часовете с него са като тренировъчен лагер. Важното е, че е страхотен. Той ми помогна да започна да използвам ръцете си. Бяха казали, че никога няма да раздвижа рамене, но благодарение на него вече мога.

Лили бе забелязала, че Теди използва стиковете на ръкавиците, за да прави всичко, което тя можеше да върши с ръце. Беше много умел и се хранеше с лекота. Изненада я още повече, когато й каза, че обича да рисува.

— Рисувам от две години. Часовете по изкуство тук може и да ти харесат. Трябва обаче да си супер атлет, ако искаш да влезеш в отбора по ски. Ако си, тогава ще имаш предостатъчно работа. Но от мен да знаеш, че Фил направо ще те изцеди. Той кара всички да работят с горната част на телата, за да заякнат ръцете им. През първите шест месеца го мразех, сега обаче е най-добрият ми приятел. Просто се прави на строг.

— Плашиш ме — призна Лили и Теди се усмихна. — Никога не съм искала да ставам пехотинец.

— Не е и нужно — обясни той. — Просто трябва да работиш упорито. Ако се отпуснеш, не те оставя на мира, но ако даваш максималното от себе си, той друго не иска. Мрази мързеливците и пораженците. Ти май не си нито от едните, нито от другите.

За него бе очевидно, че Лили е във върховна форма, с атлетично тяло, което все още не се беше отпуснало. Бяха минали едва два месеца след инцидента й и тя все още не беше изгубила мускулния си тонус, макар и двамата да знаеха, че мускулите на долните крайници ще се стопят, и тъкмо затова Филип Луис щеше да настоява да развие всичко от кръста нагоре, над травмата. — Ще дойда с теб, ако искаш — предложи Теди и на нея й стана приятно. Не искаше да ходи сама на тренировъчен лагер. Чувстваше се като новата в училище.

След като се наобядваха, той я заведе в залата за терапия и отиде да потърси Фил. Откри го няколко минути по-късно и го доведе, за да го запознае с Лили, която заоглежда физиотерапевта със страх, докато двамата с Теди бъбреха. Както Теди й беше казал, те очевидно бяха приятели. Лили разбра защо той й каза, че терапевтът прилича на сержант от пехотата. Косата му стърчеше на темето, беше як мъж, изпънал гръб, готов да действа и да въвежда дисциплина. Щом Теди ги остави, като обеща по-късно да се видят, Фил огледа внимателно горната част на тялото й. Беше прочел досието й, преди да постъпи, и знаеше, че е тренирала за олимпиада и е била в отбора по ски. Имаше тялото на скиор, с добри мускули на краката и бедрата, но трябваше да се съсредоточат над ръцете.

— Искаш да правиш каквото пожелаеш, където пожелаеш, докато желаеш. Няма да постигнеш нищо със слаби ръце — обясни той. Накара я да направи няколко упражнения, които се оказаха по-изморителни, отколкото очакваше, а след това да вдига тежести, докато раменете и ръцете й не отказаха да помръднат. След това я настани на постелка и раздвижи краката й. Когато Лили се върна отново в инвалидната количка, имаше чувството, че няма сили да помръдне, но забеляза, че се движи с по-голяма лекота.

Имаше само петнайсет минути почивка, след което трябваше да отиде при басейна. Много се зарадва, когато видя Теди там. Бяха го поставили в нещо като хамут и го спускаха внимателно във водата, а той, изглежда, се забавляваше. Работеха с още няколко пациенти, но помогнаха на Лили да влезе във водата и след тренировката с Фил тук й се стори страхотно. Прекара в басейна цял час, докато я наблюдаваха как плува, след това имаше час за масаж. Заспа на масата и когато се върна в стаята си, единственото й желание беше да си легне. Изпъшка, когато Теди се появи на отворената врата. Той беше във върховно настроение, очарован от новата си приятелка.

— Готова ли си за купон? — попита я весело. Беше се превърнал в неин официален гид и новия й най-добър приятел.

— Ти шегуваш ли се? Готова съм да проспя следващите дванайсет часа. Май не се шегуваше, като каза, че ти прилича на военен лагер. — Предизвикателството обаче започваше да й харесва, защото щеше да провери доколко може да издържи. Идващите няколко месеца се очертаваха интересни, ако успееше да оцелее.

— Най-младите ги юркат най-много. Решили са, че можем да понесем натоварването — обясни Теди с крива усмивка. — В шест имаме частен урок.

— Има ли начин да го пропусна? — попита Лили с надежда. Беше наистина изтощена.

— Не и ако имаш намерение да завършиш и да учиш в колеж — отвърна Теди и тя изпъшка отново. — Трябваше да уча в „Принстън“ като татко и дядо, но предпочитам да отида в школа по изкуствата, ако някога успея да се измъкна оттук. Сравнително напред съм с материала, въпреки че хич ме няма по математика.

— И аз съм така — призна тя, докато го следваше към стаята, където щеше да се проведе урокът с приятна, приятелски настроена жена от местно частно училище. Вече бе получила информация за Лили от нейното училище и се бяха разбрали какъв учебен план ще следва. Трябваше да навакса изминалите два месеца и да напише няколко доклада.

Успяха да отидат на вечеря чак в седем и трийсет и Лили едва тогава успя да погледне блекбърито си. Беше толкова заета, че дори не се беше сетила за него.

Имаше есемес от Вероника: „Много домашни. До утре. Обич, В“, друг от съученичка, която обещаваше да дойде в неделя, и трети от баща й: „Ще се видим в 8. Обичам те. Татко“. Разполагаше с половин час за храна, преди той да дойде. Поръча си пиле, печен картоф и варени на пара зеленчуци, след това последва Теди до маса, където седяха две момчета в средата на двайсетте. Теди ги познаваше и я представи. Казваха се Бъд и Франк, красавци, които й се сториха атлетични. Бъд обясни, че претърпял инцидент по време на гмуркане предишното лято. Франк пък катастрофирал в Лос Анджелис на Нова година. Нараняванията им бяха подобни на нейното. С тях се говореше приятно. Теди беше единственият, който не можеше да използва напълно ръцете си, но въпреки това се справяше забележително добре.

Разговаряха оживено, когато Лили видя баща си да влиза в кафенето и да се оглежда за нея. Помаха му. Запозна го с новите си приятели, поседяха заедно известно време, побъбриха и тя му разказа как е минал денят й. Той остана доволен, че се е запознала с учителката си, и бе впечатлен от останалото. Беше очевидно, че я карат много да работи, но за пръв път от два месеца насам я виждаше толкова оживена. Запита се дали Джеси не е била права, че ще й се отрази добре да се запознае с младежи, които са в нейното положение. Попита дали някой от приятелите й е успял да дойде и остана разочарован, когато научи, че никой не е идвал, най-вече Вероника. Теди не каза нищо, но Лили забеляза, че не е никак учуден. Беше предрекъл какво ще се случи.

След това двамата с баща й отидоха да поседят в хола. Тук поощряваха семейните посещения, затова всички бяха много любезни с него, имаше и роднини, които живееха в „Крейг“. Тя му разказа, че бащата на Теди е дошъл да го посети само веднъж за две години и Бил остана ужасен, че има хора, които си позволяват да пренебрегват детето си.

— Струва ми се приятно момче — отбеляза той. Радваше се, че Лили си е намерила приятел на своята възраст, с когото да се сближи, чиято борба беше дори по-тежка от нейната.

— Може ли понякога да го каним у нас, татко?

— Разбира се — отвърна без колебание той.

— Ще трябва да наемем ван. Не можем да поберем инвалидната му количка в нашата кола. — Той беше видял тежката количка на Теди и се съгласи.

— Между другото, днес говорих с Джо. Този уикенд ще дойде.

— Браво, татко — усмихна му се тя. Нито един от двамата не можеше да повярва, че това е едва първият ден. И двамата имаха чувството, че е била тук цял месец. Бил не й каза нищо, но бе насрочил среща с архитект за следващата сутрин, за да обсъдят промените в къщата. Освен всичко друго, бе решил да сложи асансьор. В противен случай тя нямаше да може да мръдне от етажа, на който се намира, ако няма кой да я пренесе, а това беше единствено той. Щом имат асансьор, Лили щеше свободно да се движи из цялата къща. Джо обеща да му помогне с проекта. Много обичаше да ремонтира и преустроява къщи, беше построил сам вила в Хамптънс, която по-късно продадоха. Щеше да помогне на Бил, а и на Лили. Искаше да улесни живота и на двамата и да поеме поне малка част от товара на своя приятел.

— Колко време ще остане? — попита Лили.

— Може би две седмици. Няма работа в Ню Йорк. Апартаментът му е обявен за продажба и не иска да е там, докато идват хора за огледи. Така че с удоволствие ще дойде. — Лили знаеше, че Джо има някакви проблеми с бизнеса, но не беше наясно с подробностите, а баща й не каза нищо повече от уважение към приятеля си. — В неделя, след като поиграем голф, ще дойдем да те видим. — Много му се искаше да я изведе, но съветникът й настоя да остане, за да участва в някои от игрите, запланувани с другите пациенти, което щеше да й се отрази добре.

Бил си тръгна в девет, а Лили се прибра в стаята си сама. Една санитарка дойде да й помогне да вземе душ и да се приготви за сън. Към десет лежеше напълно изтощена. Първият ден се беше оказал много натоварен, но тя се чувстваше значително по-добре, отколкото бе очаквала. Затвори очи и се замисли над всичко, което беше правила през деня, над всичко, което Теди й беше казал, и скоро заспа. Дори не се сети да включи будилника. Теди обаче я беше успокоил, че някой от санитарите ще я събуди, ако се успи, а ако се нуждае от нещо през нощта, над леглото й има бутон. Можеше да разчита на дежурните медицински сестри. Нали се намираше в болница, макар да имаше чувството, че е попаднала в тренировъчен лагер на пехотата.