Даниел Стийл
Победители (10)

10

Красива жена с тъмна коса до раменете бе звездата на празненството в клиниката за рак на гърдата в „Мас Дженерал“. Присъстваха лекарите и сестрите, които се бяха грижили за нея през изминалата година, и съветничката й, която я бе напътствала през най-трудната година от живота й. Жената се казваше Каръл Андерс. Лечението й беше приключило и тя беше излекувана от рака след цяла година химиотерапия, лъчелечение, двойна мастектомия и хистеректомия. Все още не й беше направена реконструкция на бюста, а и тя не искаше. Беше на мнение, че засега е претърпяла предостатъчно операции, освен това беше чувала от други, че съществува риск от инфекции, усложнения заради имплантите, а нямаше желание да рискува. Носеше протези в сутиена, а и вече никой нямаше да я види съблечена. Съпругът й я напусна шест седмици след като й поставиха диагноза рак, което, както й казаха, не беше необичайно, но за нея бе страшен удар. Той просто не можа да приеме онова, което тя преживяваше, и започна връзка с жена от офиса си. Накрая Каръл пусна молба за развод. Преживя трудностите с помощта на персонала в клиниката, съветничката и приятелите си. Съпругът й така и не се появи през цялото това време. Дори не й позвъни, когато й направиха хистеректомията и мастектомията. Просто не можеше да приеме истината. Каръл обаче издържа, справи се блестящо както емоционално, така и в медицинско отношение, и сега бе напълно здрава.

Майка й и по-голямата й сестра бяха починали от рак на гърдата, така че тя беше изложена на голям риск. Въпреки това възнамеряваше да издържи. Сестра й бе отказала хистеректомията, която според Каръл щеше да окаже съществено влияние, а пък на майка й поставиха диагнозата твърде късно. Благодарение на ежегодните мамографии още откакто навърши трийсет, заради фамилната обремененост, лекарите хванаха нейното заболяване рано, на трийсет и седем. Сега тъкмо бе навършила трийсет и осем, красивата тъмнокестенява коса — равна, до раменете — беше скъпа перука, която купи от театрален фризьор в Ню Йорк. Струваше си всяко пени, което похарчи за нея. Нейната коса тъкмо започваше да расте отново и беше като прасковен мъх под перуката. Съветничката й каза за магазина за перуки, предназначени за театъра, и не само това. Тя се оказа безценна помощ в много отношения и когато бракът й се разпадна, а и по-късно, по време на развода. И нейният съпруг я беше напуснал, след като й била поставена диагноза. Както Каръл каза, това просто я правеше част от статистиката, а съпругът, с когото бе живяла пет години, вече изглеждаше жалък. Той не прие лечението, защото искаше деца, а Каръл вече нямаше да може да роди. След преживяното с него тя вече нямаше илюзии, нямаше и желание да ходи по срещи, камо ли да започне връзка. Не искаше да преживее същото разочарование повторно. Достатъчно й беше, че е победила рака.

Въпреки изтощителното лечение и двете тежки операции Каръл не бе изоставила работата си. Шефът й в неврохирургията и друг от ортопедията я подкрепяха във всичко, подреждаха графика й така, че да й е удобно едновременно със служебните задължения да се лекува. Тя работеше като психолог, специалист по проблемите на млади хора, претърпели травми на гръбначния стълб. Бе завършила „Станфорд“, стажът й беше минал там, а след това постъпи в „Мас Дженерал“ и много обичаше работата си. Децата и младежите, с които работеше, бяха невероятни и благодарение на активния живот и работата с тях тя преживя по-лесно собствената си болест и сега лошото беше останало зад нея. Така и не спря да живее през изминалата година. Посещаваше културни събития, музеи, филми, работеше, виждаше се с приятелите си винаги, когато можеше. Всичките й познати бяха впечатлени колко добре се възстановява въпреки допълнителния товар на развода. Каръл беше силен, весел човек с позитивно отношение към живота. Това се отразяваше и на онези, с които работеше. Тя успешно заразяваше пациентите си, вдъхваше им желание за живот, воля за живот въпреки онова, което бяха преживели. Беше жена, която прилагаше на практика онова, на което учеше другите. Всички в клиниката бяха щастливи, че празнуват оздравяването й.

Беше в чудесно настроение, когато пристигна в кабинета си два часа по-късно от обикновено. Бе предупредила секретарката, че ще закъснее, за да остави достатъчно време за празненството в нейна чест. Най-хубавото беше, че вече няма рак. Последните й изследвания бяха безупречни.

— Как мина партито? — попита секретарката й Джанис. Знаеше къде е била Каръл и се радваше искрено за нея. Всички я подкрепяха през изминалата година. Обичаха я и веднага ставаше ясно защо.

— Супер — отвърна щастливо Каръл и погледна копието от графика си, оставено на бюрото на Джанис. Беше забележително организирана и обичаше да оползотворява добре времето си. — Какво има тази сутрин?

— Среща с доктор Хамърфийлд за трима нови пациенти, които ще дойдат. Той обаче закъснява. В момента е с някакви хора.

— От новите ми пациенти ли? — попита любопитно тя, но Джанис поклати глава.

— Просто консултация. Семейство от Денвър. Връщат се там и ще приемат пациентката в „Крейг“ — обясни Джанис.

— Там е супер — рече Каръл одобрително. — Защо са тук?

— Струва ми се, че чакат да се случи чудо. Става въпрос за фрактура на десети торакален прешлен.

— Пълна или непълна? — попита Каръл.

— Пълна — отвърна сериозно секретарката. Беше видяла Лили, когато влизаше в кабинета на лекаря с Дженифър и баща й. Джанис и Каръл знаеха, че с подобно нараняване чудо няма как да стане. В момента доктор Хамърфийлд съобщаваше на новодошлите лошата новина, затова Каръл влезе в кабинета си, за да се обади по телефона. Доктор Хамърфийлд не я беше помолил да отиде при тях, тъй като нямаше да поеме случая. Втора среща нямаше да има. Докато Лили се обличаше след прегледа, той нанесе финалния удар на баща й.

— Не можем да направим абсолютно нищо — заяви сериозно лекарят и Бил кимна, обзет от отчаяние. Беше свикнал да чува същите думи. — Какво ви накара да дойдете? — Изследванията бяха категорични и посещението на Бил нямаше голям смисъл.

— Честно казано, не бях сигурен в неврохирурга, която оперира, не вярвах на поставената от нея диагноза. Все си мислех, че е възможно да е допуснала грешка. — След тези думи лекарят погледна отново картона на Лили, за да види името на неврохирурга, намръщи се и вдигна очи към Бил.

— Попаднали сте на един от най-добрите неврохирурзи, които познавам. Всъщност — усмихна се студено той — аз съм я обучавал, въпреки че не дойде на стаж тук. Тя е забележителен хирург и съм й пращал много случаи за консултации през годините. — Бил кимна — всички хвалеха Джеси. Основното обаче беше, че Лили щеше да остане парализирана и нямаше да проходи отново. Беше готов да се обърне към самия дявол, ако знаеше, че той ще помогне. Лекарят разбираше отчаянието му, но повтори, че не могат да помогнат, че най-важна сега е рехабилитацията. Бил се постара да не покаже колко е съкрушен, когато излезе от кабинета му. Доктор Хамърфийлд беше последната му надежда, поне засега. Време беше да се връщат у дома и да поемат по дългия път на рехабилитацията. Бил се престори на весел и качи Лили в автомобила.

Върнаха се в хотела, за да освободят апартаментите и да си вземат багажа, след това той позвъни на Джо, както му бе обещал, и му предаде думите на лекаря. Джо се натъжи и веднага долови колко измъчен емоционално е приятелят му. Хирурзите, с които бе провел консултации, бяха съсипали надеждата му Лили да проходи отново. Джо му напомни, че имат невероятен късмет, че тя е жива.

Два часа по-късно поеха към летището за четиричасовия полет към Денвър. Беше дошъл краят на дългото пътуване. То не протече така, както се бяха надявали, а на Лили й беше омръзнало да я преглеждат и разпитват. Единственото й желание сега бе да се прибере у дома, макар и само за една нощ. След това щеше отново да попадне във вече познатата й обстановка, този път в различна болница. Беше толкова изморена след деня в Бостън и пътуването преди това, че заспа веднага след като излетяха, а Дженифър я събуди, преди да кацнат. Лили отвори стреснато очи, усмихна й се и щом се качиха в автомобила, пусна есемес на Вероника. Беше й обещала да мине същата вечер. Пусна есемес и на Джеръми, но той не й беше отговарял от няколко дена. В Денвър беше осем часът, когато кацнаха, и Лили нямаше търпение да се види с Вероника след два безкрайно тежки месеца.

Бяха почти пред дома, когато Вероника отговори на есемеса, че вечеряла с родителите си, учела за края на срока и не я пускали да излезе, тъй като оценките й били ниски, както обикновено. В момента най-важни за нея бяха тренировките за олимпиадата, а и тя не бе отличничка, за разлика от Лили, която се справяше блестящо и с учението. Лили се разочарова, когато получи отговора — не беше виждала Вероника толкова отдавна. Тя обаче обеща да мине на следващия ден, но Лили отговори, че щяла да бъде в „Крейг“, затова се надявала да мине вечерта, както едно време. Нямаше представа кога ще пускат посетители в „Крейг“, нито пък какви са правилата там. Вероника изпрати есемес, че щяла да мине в „Крейг“ в най-скоро време, но тази вечер нямало как да излезе.

Джеръми все още не й беше отговорил — през последните седмици есемесите му пристигаха много рядко, а и той видимо беше охладнял след инцидента. Вероника намекна на два пъти, че свалял друга. Не искаше Лили да остане шокирана, когато се върне у дома. За Лили връзката не беше сериозна, но през изминалите шест месеца преди случилото се в Скуо се бяха забавлявали добре. Не хранеше илюзии, че Джеръми ще й остане верен, докато тя е на рехабилитация месеци наред, но той не беше скъсал с нея, така че все още бяха двойка, каквото и да означаваше това сега. Джеръми беше едно от най-красивите и популярни момчета в олимпийския отбор, затова Лили предполагаше, че той няма да остане с нея, макар да се надяваше да не се разделят. Пусна му още един есемес от колата, но така и не получи отговор.

Лимузината, която ги взе от международното летище в Денвър, ги отведе до Чери Хилс Вилидж в южен Денвър, където живееха. Лили се развълнува, когато видя познатите улици. Тя се обърна и погледна баща си, но той гледаше тъжно през прозореца. Не бе очаквал да я прибере от долината Скуо в инвалидна количка, но пък тя се радваше, че си отива вкъщи.

Шофьорът спря на кръглата алея пред къщата, където ги чакаше Анджи. Беше останала, за да се увери дали може да помогне с нещо. Шофьорът извади инвалидния стол от багажника, а Дженифър и Бил помогнаха на Лили да седне в него. Тя се обърна да се усмихне на Анджи, която се стараеше да не издава какво чувства, докато я наблюдаваше. Когато видя Лили в инвалидна количка, сърцето й щеше да се пръсне. Но спомена само, че икономката, която идваше през деня, им е оставила храна в хладилника.

— Здрасти, Анджи — усмихна се бавно Лили. Беше много уморена от пътуването.

— Здравей, Лили — отвърна тя и се постара да скрие тъгата си, докато наблюдаваше как момичето изтласква само инвалидната количка към къщата. Бил стисна рамото й, докато минаваше покрай нея. Последните два месеца бяха дълги и тежки.

Щом влязоха вътре, той трябваше да помогне на Лили с трите стъпала до антрето. Къщата беше просторна, красива, пълна с прекрасни антики и скъпи произведения на изкуството. Дженифър се опита да скрие колко е впечатлена, но след хотелите и самолетите не остана изненадана. Те водеха невероятен живот, макар тя да разбираше, че и тях ги връхлитат нещастия като смъртта на жената на Бил и злополуката с Лили в Скуо.

Лили спря на прага на хола, но трябваше да преодолее двете стъпала, за да влезе, затова се обърна и тръгна към кухнята. Там имаше летяща врата и тя можеше да се справи с нея, а Бил я задържа отворена. Анджи изваждаше храната, която икономката им беше оставила за вечеря, а Лили скоро се изнерви, че се блъска във всичко. И в масата, и в столовете, и в островчето в средата, което бе истинско препятствие. Трябваше да се наведе напред към хладилника, ако иска нещо за пиене, а пък плотовете бяха прекалено високи. Неочаквано се оказваше, че не може да живее в собствения си свят, нямаше начин да достигне до кранчетата на мивката, за да си измие ръцете. Беше разстроена, когато се приближи до масата, и си взе малко сирене и плодове, а след това каза на баща си, че ще се качи горе. Пред нея имаше дълго елегантно стълбище, с което нямаше да успее да се пребори и той трябваше да я вземе на ръце, докато Дженифър носеше стола. На Бил му стана ясно, че Лили няма да може да живее в къщата, ако не направи най-различни приспособления. В противен случай тя щеше да се превърне в затворник в собствения си дом и нямаше да може да се премести от едно място на друго без чужда помощ.

Докато той пренасяше дъщеря си на горния етаж, Анджи си тръгна дискретно и Лили се настани в стаята си с удоволствие, имаше чувството, че попада в топла прегръдка. Всичко беше в розова коприна и сатен, завесите бяха на цветя, имаше дебел вълнен килим, който винаги й се бе струвал невероятно хубав, но се оказа почти непреодолим сега, когато беше в инвалидна количка. Тя се прехвърли на леглото и се обади на приятелите си, докато Дженифър й оправяше дрехите. Бил показа на медицинската сестра гостната, където тя щеше да прекара нощта, преди да отпътува за Скуо Вали на следващия ден.

Лили беше много разочарована, че Вероника не можеше да дойде, и се опита да й позвъни, за да си побъбрят, но така и не успя да се свърже с нея. Джеръми не беше отговорил на есемеса й. Обади й се два часа по-късно, след като Дженифър й бе помогнала да се изкъпе и да си легне върху чистите чаршафи. Усещането да се отпусне в собственото си легло беше невероятно.

— Кога се прибра? — попита небрежно той, сякаш не беше получил есемесите й и тя бе ходила на най-обикновено пътуване, а не се беше върнала от ада след месец и половина в болница, където бе претърпяла операция на гръбначния стълб, а после бе обиколила Европа и източните щати за консултации с лекари.

— Преди около два часа. Няма ли да наминеш към нас? — Много й се искаше да види познати лица и едва сега си даде сметка колко много са й липсвали всички от отбора и от училище. Нямаше да може да ги види чак до края на май. Щеше да зависи от тях, да й идват на гости само когато могат. Последва дълго мълчание и тя усети, че разговорът няма да протече много добре.

— Малко съм зает — отвърна той. — Лили, трябва да поговорим. — Тя усети какво предстои и затвори очи, зачака той да го каже. Най-важното бе, че знаеше причината. Всичките й приятели знаеха. Тя беше в инвалидна количка и макар да не беше казала нищо, те вероятно се бяха досетили, че ще остане парализирана. — Ами аз… то май се виждам с едно момиче… теб те нямаше дълго…

— Вече се върнах. — Прииска й се да го притисне до стената, за да разбере какво ще каже. Така поне щеше да знае какво става. Опитваше се да приеме новия си живот и не искаше да се залъгва по отношение на него. Трябваше да знае истината, кои са хората, на които може да разчита. Това бе най-важното за нея в момента.

— Всъщност не си се върнала истински, нали? Нали утре постъпваш в болница за рехабилитация? — Говореше така, сякаш тя щеше да влезе в затвора, и Лили донякъде се чувстваше по този начин. — Мисля, че е най-добре известно време да не се виждаме. Щях да ти кажа. — Стори й се смутен, но по нищо не личеше да съжалява. Очевидно не му трябваше гадже в инвалидна количка и тя беше сигурна, че той няма да е единственият. Неочаквано се почувства като парий.

— Да, прав си — отвърна любезно Лили и усети, че не е наранена, както се очакваше. — Пази се. Благодаря ти, че ми позвъни. — Затвори, преди да се разплаче, което щеше да е наистина унизително. Остана загледана право пред себе си, продължи да стиска дълго мобилния телефон в ръка. Запита се дали ще се намери човек, който да я погледне.

На долния етаж Бил тъкмо беше звъннал на Пени. Чувстваше се длъжен да я уведоми, че си е у дома. През изминалите два месеца почти не беше говорил с нея. Тя остана изненадана от обаждането и го попита къде се намира.

— Преди два часа се върнахме от Бостън. — Беше й казал, че предстоят консултации, но оттогава не беше говорил с нея, а и нямаше желание. Тогава мислеше само за Лили и за вълшебното лечение, което се надяваше да открие.

— Как мина? — попита загрижено Пени.

— Зле — отвърна честно той и тя долови разочарованието в гласа му.

— Много съжалявам, че е станало така, Бил — каза искрено Пени. — Какво ще правиш сега?

— Утре ще я приемат в „Крейг“. Ще остане там три до четири месеца, докато я научат на всичко, което трябва да знае. — Едва сдържаше сълзите си, докато обясняваше, и сърцето на Пени се сви. — Какво ще кажеш да вечеряме заедно следващата седмица? — Прииска й се да го попита защо, но не го направи. Очевидно в живота му нямаше място за нея. И преди беше така, но сега бе още по-зле. След като не се бяха чували три седмици, тя знаеше, че не му е до нея, не че преди беше различно.

— Утре заминавам за Кения и ще остана там три седмици. Поканиха ме за пиар на нова верига хотели за организиране на сафарита. Много интересен проект. Ще ти позвъня, щом се върна. — Когато се върнеше, двамата нямаше да са се виждали три месеца. След инцидента с Лили и двамата бяха наясно, че няма смисъл да се преструват, че имат връзка.

— Не съм сигурен, че в момента имам енергия за нас — призна открито той. — Случилото се с Лили беше трудно и известно време няма да е по-леко. — Тя усети, че той иска да каже още, и не бе изненадана.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Много ми е приятно с теб, Пени, но животът ти е натоварен, а пък аз имам дете, което трябва да свикне с мисълта, че може да остане в инвалидна количка до края на живота си. Трябва да бъда до нея.

— Ти винаги си до нея — отвърна простичко тя. — Разбирам те. Май за нас няма място.

— Така е — съгласи се тихо той. Не беше влюбен в Пени и ако трябваше да мисли и за нея, щеше да бъде прекалено. Тя се беше досетила, когато той й се обади от Скуо, за да й каже за инцидента. Знаеше колко много обича Лили, колко предан баща е. Тъй като нямаше деца, й беше трудно да разбере ролята, която момичето играеше в живота му. — Искрено съжалявам — продължи той, без да крие умората си. Никога през живота си не се бе чувствал чак толкова емоционално изчерпан, колкото след инцидента.

— Предположих, че ще стане така — отвърна тя спокойно и разумно. По нищо не личеше да е разстроена. — Знаех още от самото начало, а сега вече съм напълно сигурна.

— Известно време ще бъде доста трудно.

— Много ми е мъчно, че стана така, мъчно ми е и за двама ви. Не го приемай прекалено навътре. Всеки човек си има предел.

— Не е толкова просто. Иска ми се да я улесня.

— Ще успееш. Ти си невероятен баща — увери го тя и той се разсмя.

— И скапано гадже. Това ли се опитваш да ми кажеш? — Каза го развеселен и тя също се разсмя.

— Има нещо такова. Да се пазиш, Бил.

— Благодаря, ти също. Приятно пътуване.

— Благодаря. Много поздрави на Лили — долетя отговорът й и след малко затвориха. Всичко помежду им беше приключило и бе така от месеци, може би много преди това. Връзката им беше удобна, понякога се забавляваха, но не бяха влюбени. Когато се замисли, той се запита защо „Да се пазиш“ открай време му звучеше като сбогуване.

Угаси лампите в кухнята, качи се на горния етаж и завари Лили седнала в леглото, замаяна, стискаше телефона в ръка.

— Джеръми току-що ме заряза — отвърна тя сериозно, когато баща й влезе.

— И Пени ме заряза — отвърна той с кисела усмивка — или по-скоро аз нея. Не съм сигурен кой кого заряза. Както и да е, свърши се. Тя ти изпраща много поздрави.

— Мъчно ли ти е?

— Малко — призна той. — Но не беше кой знае какво. — Две години бяха дълъг период и той я харесваше. Тя се бе превърнала в позната фигура в живота му, отначало щеше да му липсва, макар и не много. — Ами ти? Разстроена ли си заради Джеръми?

— Малко — призна тя, — но не съм изненадана. Да не би Пени да те заряза заради мен, защото не съм здрава? — Тя замахна към инвалидната количка и той разбра.

— Не точно. Връзката ни не беше сериозна. Тя пътува непрекъснато, работи много. Не е лесно да си с човек, който няма деца. Просто не те разбира.

Тя кимна. Знаеше какво има предвид той. Пени беше коренно различен човек от баща й.

— Мисля, че Джеръми ме заряза, защото се нараних. — По-лесно бе да го каже по този начин, вместо „защото не мога да ходя“.

— Значи е кретен и трябва да се радваш, че се отърва от него. Един ден някой страхотен мъж ще те обикне и това няма никак да го притеснява. — Надяваше се да стане така.

— Не съм сигурна — отвърна замислено тя. Не можеше да си представи човек, който няма да се интересува, че тя е в инвалидна количка, макар Джеси да твърдеше обратното. Струваше й се хубаво, но не знаеше дали е истина. Ето че за Джеръми имаше значение. Долови го в тона му.

— Къде е Вероника? — попита Бил, изненадан, че приятелката й я няма. Двете бяха неразделни през повечето време.

— Учи за края на срока. Родителите й не й позволявали да излиза. Каза, че щяла да дойде да ме види в „Крейг“. — Бил се беше надявал тя да дойде и остана разочарован, че я няма, още повече че Вероника знаеше какво е преживяла Лили. Той се тревожеше, че приятелите на дъщеря му ще я разочароват. Знаеше, че ще й бъде трудно, ако постъпят с нея по този начин. Не му беше приятно, че изживява подобни моменти, разочарования, разбито сърце покрай всичко останало. Беше се сблъскала с много, но пък знаеше, че децата на тази възраст не са наясно какво й е.

— Ето че и двамата ни зарязаха, но поне сме заедно. И това е нещо — усмихна й се Бил, целуна я и излезе от стаята, когато Дженифър надникна и предложи да поиграят на карти за последно. Тя бе добра приятелка на Лили и чудесна спътница през изминалата седмица.

— Ще ми липсваш — рече тъжно Лили, когато Дженифър я настани за през нощта и загаси лампата.

— И ти на мен — усмихна се сестрата. — Двамата с баща ти ме разглезихте за цял живот. Миниатюрният ми апартамент в Тръки с трите съквартирантки ще ми се стори ужасен след всичко това. Ще се чувствам като Пепеляшка след бала. — Каза го с усмивка и Лили вдигна към нея големите си очи.

— Много ми е нервно заради постъпването в „Крейг“ — призна тя.

— Няма защо. За нула време ще въртиш всички на пръста си и може дори да се запознаеш с хлапета на твоята възраст. Може би дори и с някое готино момче.

Лили кимна и се опита да не мисли по този въпрос, но не й беше приятно, че отново се връща в болницата, когато единственото й желание е да си остане у дома, в уютната къща, и да се види с приятелите си.

Отпусна се в леглото и мисли дълго, докато най-сетне, притисната от изтощение, заспа.