Даниел Стийл
Победители (3)

3

Джеси Матюс не спря нито за миг през целия следобед. Свободните й дни протичаха все така, но с четири деца бе неизбежно, а и на нея й харесваше. Най-големият й син, Крис беше вече на осемнайсет и много самостоятелен. Имаше шофьорска книжка, кола, но все още се нуждаеше от помощ за всичко. Все още питаше родителите си и за малките, и за големите решения, имаше нужда от помощ със задачите в края на срока, изпразваше хладилника, забравяше да измие чиниите. Джеси переше дрехите му, а той я търсеше за съвети във връзките си. Обичаше да играе баскетбол с баща си, когато имаше време. И двамата му родители бяха заети. Майка му работеше като неврохирург, а баща му, Тим, беше анестезиолог. Смените им обикновено се разминаваха, освен когато имаше спешни случаи, което се случваше често, и тогава и двамата отсъстваха от дома по едно и също време. Крис оставаше с по-малките си братя и сестра си и ги караше, където се налага. През есента заминаваше да учи в колеж и се надяваше да влезе или в университета на Колорадо „Боулдър“, или в университета на Денвър със спортна стипендия от ски отбора. Нямаше търпение да замине. Адам пък, единайсетгодишният му брат, разправяше, че нямал търпение батко му да замине. Понякога околните имаха чувството, че те се карат от деня, в който Адам се беше родил или поне скоро след това, въпреки че разликата им беше седем години.

Хедър беше на петнайсет, второкурсничка в училището на Крис. Двамата се разбираха доста добре, освен когато тя се оплакваше, че той се държи като гадина или прасе или отказва да я закара някъде, защото има среща с гаджето си. Отношенията им бяха станали по-прилични, откакто тя постъпи в гимназия, което бе облекчение за родителите ми.

Шестгодишният Джими беше голямата радост на всички, „изтърсак“, поне според Джеси, пет години по-малък от Адам, но сега и двамата с Тим бяха благодарни, че го има. Беше най-нежното дете, което Джеси познаваше, и караше всички да се смеят. Обичаше цялото си семейство и им носеше огромна радост. Тим прости на Джеси за четвъртото, неочаквано дете към и без това прекалено голямото им семейство в мига, в който го видя. Никой не можеше да устои на Джими, всички, които го познаваха, го обичаха. Целият му живот бе предопределен от факта, че няма човек, който да не го харесва. Непознати на опашката в супера се влюбваха в него, той се сприятеляваше с всички. Дори клошарите му се усмихваха, когато спираше да ги поздрави и да ги попита как са.

Тим тъкмо се събуждаше, когато Джеси влезе с покупките. Бе използвала деня си, за да свърши сто неща, остави Хедър да пазарува каквото си беше намислила, заведе Адам да го подстрижат, въпреки че той не искаше и беше бесен. Сега я чакаха два коша пране, освен това бе обещала да сготви нещо за вечеря. Двамата с Джими вадеха покупките, когато Тим влезе в кухнята по пижама и се прозя. През нощта бе присъствал на четири операции и се прибра едва в десет сутринта. Сложи кафе и й помогна да прибере покупките в хладилника.

— Май денят ти е бил натоварен — усмихна й се той над главата на Джими. Тази усмивка караше сърцето й да трепка от много години. Бяха се оженили още в медицинската школа, на двайсет и четири. Деветнайсет години по-късно, след четири деца, те бяха все още влюбени и им личеше. Адам извиваше очи и не криеше възмущението си всеки път, когато двамата се целуват, а Крис и Хедър го поглеждаха смутено. На Джими му се струваше смешно и бе показал пред класа снимка на родителите си, когато се целуват. Нямаше нищо непристойно на снимката, но на децата им се бе сторила много смешна, а Джеси дори нямаше представа, че той ги е снимал. Тя и Тим бяха наясно, че се случва много рядко хората да са влюбени след почти двайсет години брак, но за децата им това бе нещо напълно нормално.

— Извинявай, че не ти помогнах — заговори Тим, докато Джеси прибираше празните пликове, а Джими се качи на горния етаж. — Бях като пребит.

— Няма нищо, имал си тежка нощ. — Личеше му, че е изтощен.

— Беше доста трудничко — призна той, наля си чаша кафе и седна на масата в кухнята. — Имах гадна фрактура с разкъсване на кожата, жена на осемдесет и седем със счупено бедро, перфориран апендикс, друга жена, която роди близнаци в трийсет и втората седмица. За малко да изпуснем едното, но от неонатологията сътвориха чудо и го спасиха, след това майката направи кръвоизлив и едва овладяхме положението, но спасихме и нея. Да не говорим, че снощи бяхме само двама анестезиолози — други двама са във ваканция, трима са болни, така че нямаше кого да извикаме. Страшна работа беше. — При него често беше така, но Джеси знаеше, че той обича работата си.

— Телефонът ми май нещо не е наред. Успях да изкарам цял ден, без да ми позвънят за спешен случай. Много приятно — усмихна му се тя и се наведе, за да го целуне, а той плъзна ръка около кръста й. Джеси все още беше слаба и стегната, както когато се запознаха, дори след като бе родила четири деца. Имаше дълга руса коса, която през повечето време носеше на плитка, и големи сини очи, а лицето й бе обсипано с лунички, които й придаваха детско излъчване.

— Какво си намислила за тези вечер? Има ли шанс да разхвърляме чудовищата при приятелите им и да си откраднем една романтична вечер, без Крис и Адам да се избият, а Хедър да има нужда някой да я откара някъде? — попита Тим с надежда и тя се разсмя.

— Никакъв. Хедър ще ходи на кино с приятели, аз обещах да я закарам. Крис, доколкото знам, има среща. Адам ще спи у Паркър и трябва да го заведем. А на Джими обещах да отидем на боулинг. Ела с нас, ако искаш. От една седмица съм му обещала и сърце не ми дава отново да му откажа.

— Супер — усмихна се мрачно той. — Надявах се да предложиш да отидем на боулинг. — Привлече я в скута си, за да я целуне, и в този момент телефонът й звънна.

— Доктор Матюс — рече тя, отдръпвайки устни от устните на Тим. Това беше официалният й глас, но тя продължи да му се усмихва, а на блекбърито пишеше, че звъни Бен. През последните десет години деляха кабинет. Стана още по времето, когато Тим я убеди да се преместят край езерото Тахо след раждането на Адам. Преди това живееха в Пало Алто и тя тъкмо беше постъпила в болница „Станфорд“, което означаваше, че от нея се иска огромна жертва. Независимо от всичко го направи заради Тим и децата, макар да знаеше, че в Скуо Вали няма да има същите професионални възможности, както в университетската болница „Станфорд“. Важното бе, че животът тук й харесваше. Тим беше щастлив и животът на децата беше чудесен. Работата й беше интересна. Специалността й бяха спиналните наранявания и всяка година имаше по няколко тежки случая. С Тим бяха учили в „Харвард“ и стажуваха в „Станфорд“. И двамата харесваха здравословния провинциален живот на езерото Тахо. Тим беше най-щастлив на открито, много повече от Джеси, която си признаваше, че градът й липсва малко. От време на време обаче отскачаха за един уикенд до Сан Франциско.

Тим забеляза как тя се намръщи, докато разговаря с Бен. Погледна го, без да Крис изненадата си.

— Чух сирените, но реших, че е станала катастрофа заради лошото време. Бях толкова заета, че цял ден не съм пускала радиото. — След това се вслуша отново и зададе много въпроси. Тим разбра, че става въпрос за нараняване на гръбначен стълб, и веднага му стана ясно, че довечера му предстои да ходи на боулинг с най-малкия си син. Джеси беше много сериозна, когато затвори. Обещала бе да отиде възможно най-бързо. Изправи се и погледна съпруга си. Личеше й, че е шокирана.

— Един от лифтовете се е скъсал днес. Не знам как не съм чула. Няколко смъртни случая, многобройни наранявания. Бен се занимава с момиче на седемнайсет с хипотермия и нараняване на гръбнака. Трябва да отида веднага — обясни виновно тя.

— Разбрах — примири се той, стана и я целуна.

— Ще заведеш ли Джими на боулинг? Обещала съм му. Щях да правя такос за вечеря. Купила съм и замразени пици, ако не ти се готви. Много съжалявам. Мислех си, че ще ми се размине.

— Ще се справя. Ще оперираш ли довечера?

— Май така изглежда. Бен каза, че в момента я стабилизират и все още не са готови с оценка за състоянието й. Ако я стабилизират, оперираме. В противен случай може да се наложи да изчакаме до утре. Положението й не е много добро. Паднала е от най-високата точка на лифта. Инструкторът, с когото е била, е загинал.

— Интересно дали няма да повикат и мен — запита се Тим и погледна часовника си, но нямаше есемеси, затова реши, че някой от другите анестезиолози е поел работата.

— Надявам се да не те потърсят. Тогава Крис ще трябва да закара Хедър и Адам и да се занимава с Джими, а това ще провали срещата му и той ще се вкисне.

— Ще се постарая да не развалям вечерта му — рече Тим, докато Джеси се качваше на горния етаж, за да се преоблече. Беше в скъсани дънки и стар пуловер. По тона на Бен бе разбрала, че той няма търпение тя да отиде, за да помогне. Пет минути по-късно отново слезе долу, сресана и сплетена, облечена в поло, черни дънки и ботуши, грабна дебелото яке от кукичката в антрето. Имаше по-сериозен вид, отколкото в стария пуловер и скъсаните дънки, и все пак изглеждаше по-млада от жена на четирийсет и три.

— Ще ти звънна веднага щом разбера какво става и дали ще остана цяла нощ. — На излизане целуна Тим и няколко минути по-късно беше в джипа му на път към болницата. Остави му вана си, защото той трябваше да закара децата. Пътищата бяха заледени, затова шофира много внимателно до болницата. Вече мислеше за пациентката, която Бен беше описал, и за хората, ранени в инцидента с лифта. Подобни неща се случваха в ски курортите, въпреки че всички се молят подобно нещастие да не ги сполети. Потръпна и се разтревожи за децата си. И четиримата бяха запалени скиори, най-вече Крис и Адам. Ами ако някой от тях беше на лифта днес? Тя прогони мисълта от ума си, когато автомобилът поднесе и се наложи да го овладее. Беше свикнала да шофира на сняг и лед. Няколко минути по-късно спря на паркинга на болницата, паркира джипа на Тим и влезе в сградата. Отиде до шкафчето си, за да си облече бяла престилка с името на джоба. Пет минути по-късно влезе в травматологията, прегледа Лили и изслуша Бен. Състоянието на момичето беше стабилно, но то продължаваше да е в безсъзнание и Джеси се съгласи с вече поставената диагноза. Предполагаше, че става въпрос за травма на десети торакален прешлен. Ако беше права, значи Лили нямаше да ходи никога повече. Джеси искаше да я оперират същата нощ, за да направят всичко по силите си.

Бен влезе в чакалнята с нея, за да обяснят на баща й. Бил седеше на канапето, облегнал глава назад, на възглавниците, протегнал крака. Изглеждаше точно толкова нещастен, колкото се чувстваше. Отвори очи в мига, в който лекарите влязоха, Джеси срещна погледа му и се представи. Бен му каза, че тя е неврохирургът, когото очакват. Бил никак не се зарадва, когато видя колко е млада.

— Няма ли по-старши член на екипа ви? — попита директно той и Джеси остана поразена. Никой досега не й беше задавал този въпрос. Тя обаче разбираше колко е разстроен. Заговори тихо и спокойно.

— Ние сме най-старшите в екипа — посочи тя двамата с Бен. — Практикуваме тук от десет години.

— С какво се занимавахте преди това? — попита той и погледът му я прониза.

— Практикувах в болница „Станфорд“, където бях на стаж.

Бен, изглежда, се обиди, за разлика от Джеси. Децата й бяха на възрастта на Лили, а той беше ерген, нямаше семейство.

— Къде сте учили? — попита Бил, без да откъсва очи, и Джеси усети как Бен настръхва.

— В „Харвард“ — отвърна тихо тя, а Бен избухна:

— Това е нелепо. Доктор Матюс е един от най-уважаваните неврохирурзи в щата. Хората изпращат случаите с травми на гръбнака за консултация с нея. Аз съм учил в университета на Лос Анджелис, а съм стажувал в университетската болница на Сан Франциско. — Беше бесен, че Бил си позволява да разпитва, но Джеси не го винеше. И тя щеше да зададе същите въпроси, ако някой се канеше да оперира едно от децата й.

— Имам син почти на същата възраст като Лили. Разбирам как се чувствате — обясни тя с много съчувствие, но Бил не беше сигурен. Беше твърде уплашен, за да се държи любезно с когото и да било от двамата.

— Откъде да знам, че сте наясно какво правите? — попита я той, но Джеси не трепна.

— Няма откъде. Налага се да ни се доверите. В случая нямаме много голям избор. Искам да оперирам Лили още тази вечер, господин Томас. Ако предпочитате да изчакате до утре, за да ни проверите, ще ви разбера, но за Лили е най-добре да бъде оперирана незабавно. Подутината може да стане още по-лоша, а това ще увреди бъдещите двигателни функции.

— Какво означава това? — присви очи той при тези думи.

— Не знаем колко обширна е травмата. Наранен е гръбначният стълб, но скенерът и рентгенът не ни показват онова, което трябва да разберем за увредата на нервите например. Ако увредата е „пълна“, тя няма да проходи никога повече. — Знаеше, че трябва да бъде откровена с него. Той имаше вид на човек, който ще припадне всеки момент. — Ако е непълна, имаме шанс. Искрено се надявам да не е пълна, но няма да знам със сигурност, докато не погледна. Ако обаче предпочитате, можем да изчакаме до утре. Аз не бих чакала, но ще се съобразя с желанието ви. — Тя прехвърляше цялата тежест на отговорността на неговите плещи.

— Ако не знаете какво правите, ще я осакатите за цял живот и тя ще остане парализирана. Така ли? — попита гневно той. Най-много се гневеше на съдбата, която бе позволила подобно нещо да се случи, същата съдба, която го бе предала и преди, а сега бе поразила Лили. Очите му плуваха в сълзи, затова Джеси му прости за остро изречените думи. Затова пък Бен едва потискаше желанието си да го разтърси.

— Да предположим, че знам какво правя — продължи спокойно тя.

— Операцията ще застраши ли живота й?

— Тук вече нямаме избор — обясни простичко тя. — Единствената променлива величина е кога. А тя зависи от вас, господин Томас. — Той кимна и прокара ръка през косата си.

— Кълна се, че ако я убиете, аз ще убия вас — заяви той и изглежда, говореше напълно сериозно. Бен се канеше да се намеси, но Джеси спря колегата си с остър поглед. Не се страхуваше от Бил Томас и беше в състояние да се справи сама.

— Разбирам как се чувствате — продължи уверено тя. Гласът й успокояваше, но за Бил вече нямаше спокойствие. Той бе обезумял от страх по малкото си момиченце. — Помислете си. Тук съм. Няма да си тръгна. — Двамата с Бен излязоха от чакалнята и се върнаха при Лили, която все още беше в стабилно състояние, а след това отидоха в кафенето. Джеси имаше чувството, че нощта се очертава прекалено дълга. Искаше да позвъни на Тим, за да провери как се справя, но също така искаше да разбере какво предстои на самата нея.

— Защо позволи на този нещастник да ти говори по този начин? — попита гневно Бен и й подаде чаша кафе. Беше вбесен.

— Той е баща, Бен. Според картона тя е единственото му дете. Изгубил е съпругата си. Ужасен е, че ще изгуби детето си или че то ще остане парализирано. Може би трябва да си родител, за да разбереш. — Тя отпи от горещото кафе. Бяха единодушни, че в тази болница правят най-отвратителното кафе на планетата, въпреки това го изпиха — винаги ставаше така.

— Той заплаши да те убие! — натърти настръхналият Бен. — Държи се така, сякаш току-що излизаме от медицинската школа. Май доста го впечатли, когато му каза, че си завършила „Харвард“. Той какво очакваше? Че си взела диплома по интернет ли?

— Човекът е отчаян — рече тя, докато допиваха кафето и се качваха в отделението. Бил ги чакаше пред стаичката на Лили. Промяна в състоянието й нямаше и Джеси не очакваше да има преди операцията. Тя беше единствената надежда на момичето.

— Добре, действайте — изръмжа Бил. — Оперирайте дъщеря ми, но се кълна, че… — Не довърши изречението и Джеси кимна.

— Ще подготвя документите.

— Кога ще оперирате? — попита нервно той. Беше готов да даде живота си за този на Лили още сега.

Джеси вече бе проверила и знаеше, че има свободна операционна. Погледна часовника си.

— Трябва ни време, за да я подготвим. След два часа. Искам да прегледам резултатите от скенера и рентгена и да поговоря с доктор Стайнбърг — обясни тя и погледна Бен, а той кимна.

— Колко време ще отнеме?

— Трудно ми е да кажа. Около осем часа, може би повече. Възможно е да стигнем дори до дванайсет. Зависи какво ще намерим, когато влезем. Процедурата е деликатна. — На Бил не му беше никак приятно, че допуска напълно непознат лекар, без да го е проверил. Бен обаче беше прав, имената „Харвард“ и „Станфорд“ го бяха впечатлили. Надяваше се да е взел правилното решение. Не искаше да рискува, като чака, особено ако това можеше да стане причина за усложнения. Оставяше живота на Лили в ръцете на тази жена. — Ще направим всичко по силите си — увери го отново тя.

— Благодаря — бе единственото, което той прошепна с разтреперан глас и се върна в чакалнята, докато Джеси се приведе заедно с Бен над рентгеновите снимки, а една от сестрите подготвяше документите. Няколко минути по-късно ги занесе на Бил и той ги подписа, докато сълзите се стичаха по бузите му. Сестрата пое клипборда, без да каже и дума.

Джеси пусна есемес на Тим, докато се консултираше с Бен.

„Пациент в тежко състояние. Обезумял от тревога баща. Операция след час. До утре. Обичам те, Дж.“

Отговорът му долетя след минута.

„Успех. Обичам те. Т.“

Тя се усмихна и пъхна телефона си отново в джоба с надеждата Тим да е завел Джими на боулинг, но не искаше да пише отново и да пита. На двамата с Бен им предстоеше дълъг разговор преди операцията. Той щеше да асистира и трябваше да изготвят план, докато екипът им подготвяше Лили за операцията.

Бил седеше в чакалнята с чувството, че преживява кошмар. Отиде да види Лили тъкмо преди да я вкарат в операционната. Наведе се и я целуна по челото, а сълзите му капеха по лицето й. Джеси беше вече на горния етаж и я чакаше. Бил излезе, за да глътне малко свеж въздух. Изправи се на паркинга и заплака. Беше много студено и сълзите опариха очите и бузите му. Няколко минути по-късно едва не се подхлъзва на леда и се върна в болницата. Това бе най-ужасната нощ в живота му. Легна на канапето в чакалнята и затвори очи. Беше буден и мислеше единствено за Лили. Надяваше се неврохирургът да знае какво върши и да оправи нараняванията на Лили. Лежа така през цялата нощ, като се опитваше да й внуши да живее и да проходи отново.