Даниел Стийл
Победители (19)

19

Лили се събуди рано на първия ден, в който трябваше да се върне на училище. Беше развълнувана, уплашена, стомахът й бе свит на възел от страх, че й предстои среща със старите приятели. Сякаш сега бе различна и вече не беше една от тях. Беше се превърнала в аутсайдер, откакто не можеше да използва краката си. Съжаляваха я и не знаеха какво да й кажат. Никой не знаеше кога ще се върне на училище — беше се разнесъл слух, че няма да я видят повече там. Имаше чувството, че е напълно забравена, и това много я нарани. Плака пред Теди, говори по този въпрос със съветника си. Все си мислеше, че тук има приятели. Дори Вероника се отнасяше различно с нея и не й беше изпращала есемеси цял месец. Сега щеше да продължи да учи с тях, сякаш нищо не се е случило, освен че беше в инвалидна количка. Баща й бе предложил да наеме частен учител, но тя не искаше. Предпочиташе да ходи на училище както останалите, да има истински живот. Не желаеше да се превърне в инвалид, който се е затворил у дома. Освен това се бе научила да се справя сама на обществени места. Можеше да пазарува, да ходи в библиотеки, да използва обществен транспорт. Можеше да прави каквото пожелае. Но да се върне на училище беше все едно да попадне в минно поле. Беше уплашена. Пусна на Теди два есемеса, преди да излезе от къщи. Той й отвърна „да се стегне и да се държи мъжки“, с което я разсмя.

Вече беше в кухнята, когато баща й слезе за закуска. Беше се надвесила над купичка с омразната пълнозърнеста каша, задължителна част от диетата й заради високото съдържание на фибри. Вдигна нещастно поглед.

— Това личице не е никак щастливо — рече сериозно Бил. — Добре ли спа? Какво става? — Тя беше в розова тениска и дънки, дългата й тъмна коса бе съвършено сресана. Носеше розови маратонки „Конвърс“. Изглеждаше както всеки друг ден, когато ходеше на училище, само че сега беше в инвалидна количка и всичко бе различно. — Добре ли си? — попита загрижено баща й.

— Да — отвърна Лили, макар и недостатъчно убедително.

— Заради училището ли е? — попита Бил и тя кимна.

— Така си и мислех. Не е нужно да ходиш — напомни й той. — Можем да вземе частен учител.

— Не искам частен учител. Освен това трябва да отида. — Вече бе изпуснала пет месеца от предпоследната си година — не можеше да си позволи да пропусне и минута повече, ако искаше догодина да постъпи в колеж. Бе положила много усилия, за да навакса пропуснатото. Знаеше, че баща й се притеснява, че се връща на училище, и иска да я защити, но в „Крейг“ не я бяха учили така. Там й помогнаха да усвои всички умения, от които имаше нужда, за да води нормален живот и да се върне в света, и сега трябваше да приложи на практика наученото. — Не съм се чувала с никого от известно време. Странно, че ще ги видя всички заедно. — Сърцето му се сви, когато забеляза самотата в очите й. — Как само ми се иска Теди да беше с мен. — Той се беше превърнал в най-добрия й приятел и сродна душа през последните три месеца. Времето, прекарано в „Крейг“, беше натоварено и създаденото там приятелство беше за цял живот.

С Теди имаше много повече общо, отколкото със старите си приятели. Всички те я бяха разочаровали, най-много Вероника, макар че двете се познаваха от деца и все си казваха, че се обичат. Очевидно недостатъчно, за да я посещава, да поддържа връзка и да обсъди станалото с нея. Вероника се бе опитала да се държи така, сякаш нищо не се е случило, беше потисната от истината и не можа да я приеме и да остане нейна приятелка. Лили нямаше проблем да се сблъска с Джеръми. Не се беше чувала с него от вечерта, когато я приеха в „Крейг“ и двамата скъсаха. Сега щеше да се срещне с всички на тяхна територия, след като я бяха пренебрегвали и изолирали месеци наред. Беше разгневена, наранена и погледът й го издаваше.

Бил си наля чаша кафе и препече филийки и за двамата. Имаха нова машина за капучино в обновената кухня и Лили вече го бе пробвала и много й хареса. Харесваха й всички промени и погледна нещастно баща си, когато дойде време да тръгва. Качи се безмълвно на горния етаж с асансьора и взе якето и учебниците от стаята. Слезе отново с дънкова раница, метната на облегалката на количката. Вече си беше сложила ръкавиците без пръсти, които използваше, за да не нарани ръцете си, докато бута колелата. Всички в „Крейг“ се шегуваха, защото нейните бяха от „Шанел“.

Последва баща си по рампата пред къщата и се отправи към колата. Отвори вратата и се настани на предната седалка, а той сгъна лекия стол и го постави в багажника. Тя включи радиото на любимата си станция, за да не й се налага да мисли. Пътуването беше съвсем същото както много пъти досега, но и бе коренно различно заради онова, което се криеше в багажника. Изненада баща си, като го накара да спре на половин пресечка от училището, за да слезе там.

— Стига глупости. Ще те оставя отпред. — Той й се стори притеснен и искаше да бъде сигурен, че тя ще стигне до училището жива и здрава.

— Искам да отида сама — настоя Лили. Не му стана никак приятно, но я послуша. Спря, извади инвалидната количка от багажника, тя се качи в нея и го погледна уплашено. — Ще се справя, татко, обещавам.

— Знам. Ще бъде много по-лесно, отколкото си мислиш. — Нито един от двамата не повярва на думите му, но се престориха, докато тя се отдалечаваше. Обеща да му се обади, когато е готова, за да дойде след часовете и да я прибере.

Покрай нея се изниза поток от ученици — тя позна някои от първокурсниците и един второкурсник. Повечето от онези, които бяха в трети и четвърти курс, караха собствени автомобили. Никой не й проговори, докато влизаше в двора и приближаваше познатата врата. Тя отби за секунда и изпрати бърз есемес на Теди с надеждата той да й вдъхне кураж да влезе.

„Умирам от страх“, написа.

„Да си го начукат, ако не разбират от шега“, отговори бързо той и тя се разсмя и вдигна поглед към един от учителите на вратата, които следяха учениците да влизат мирно и тихо, да са прилично облечени и да не се държат безобразно. Забеляза Лили и отиде да я поздрави. Беше учителят по физическо и тя разбра, че той е дежурен на входа, защото се редуваха.

— Добре дошла, Лили, липсваше ни — поздрави тихо той и тя веднага забеляза съжалението в очите му. Запита се дали ще я съжалява чак толкова, ако знае, че е ходила редовно на ски през последните два месеца, по три, дори четири пъти в седмицата, и се е спускала главоломно.

— Благодаря, господин Либовиц — отвърна любезно Лили и мина покрай него. Вече бе забелязала познати лица. В гимназията й учеха шест хиляди ученици, сто и шейсет бяха в нейния курс и тя започна да мярка някои от тях. Погледите им минаваха над нея, след това, щом я познаеха, се обръщаха повторно. Някои й махаха, други се усмихваха, но нито един не се приближи. Сякаш се страхуваха, че носи зарази, или просто не знаеха какво да кажат.

— Здрасти… как си… жалко, че вече не можеш да ходиш…

Знаеше, че първият й час е на партера. Там нямаше проблем, но щеше да се наложи да се качи в асансьора, за да отиде на другите етажи. Добре поне, че имаше асансьор.

Директорката излезе от кабинета си тъкмо когато Лили минаваше покрай вратата, и я настигна, за да я поздрави. Лили се опитваше да напредва бързо, доколкото това бе възможно сред потока от ученици, тръгнали към класните стаи, а не искаше да се блъсне в някого и да се представи като некадърница. Никой не забеляза, но тя цялата трепереше.

— Здравей, Лили. Добре дошла у дома! — започна с топла усмивка директорката, госпожица Дейвис, и Лили трябваше да спре в средата на коридора, за да поговори с нея. Нямаше как да я избегне, а й беше неприятно, имаше чувството, че всички я наблюдават.

— Благодаря.

— Много се радваме, че се върна! — Госпожица Дейвис говореше единствено от свое име, Лили бе сигурна, че е така, тъй като не се бе чувала със съучениците си. Беше получила картички с благопожелания от всички учители през първата седмица след инцидента, но оттогава нямаше никаква друга вест, освен информация за домашните, която те редовно изпращаха в „Крейг“. Беше напълно забравена и усмивката на госпожица Дейвис й се стори фалшива.

— Благодаря ви. Трябва да вървя — отвърна Лили, щом чу звънеца, и потегли към стаята. Първият й час беше по история и тя вече бе предала доклада си преди крайната дата. Беше наваксала целия материал. Учителката по история беше млада, завършила „Дюк“ предишната година, сравнително нова в училището. Лили я харесваше, макар че почти не я познаваше. Казваше се Барбара Бейли, имаше буйна червена коса и носеше сабо зиме и лете.

Кимна вместо поздрав, когато Лили влезе, след това пристъпи спокойно към нея.

— Отпред ли предпочиташ да седнеш или отзад? — попита тя, сякаш се бяха видели вчера, и на Лили този подход й хареса, защото се почувства нормална, а не като току-що кацнала от Марс, защото е в инвалидна количка. Жената не се отнесе към нея като към болна и тя й беше благодарна. Госпожица Дейвис бе говорила с тон, който я накара да се почувства като човек със сериозно разклатено здраве. Барбара Бейли подходи различно.

— Отзад — отвърна тихо Лили и преподавателката се върна отпред, за да изчака останалите ученици и да започне часа. Лили се намести в средата най-отзад и погледна през прозореца. Видя и последните да бързат към сградата, сред тях Вероника, която се смееше в компанията на две момчета, също от олимпийския отбор. В училището проявяваха търпимост към програмата на децата от олимпийските отбори, на които често им се налагаше да отсъстват заради пътувания до други градове за състезания и игри, и не ги наказваха. Вероника дори не й беше звъннала, за да я попита кога ще се върне, нито пък бе предложила да й помогне, което щеше да е много мило. Лили знаеше, че след като вече не е в отбора, Вероника е звездата там и вероятно е фаворитка за златния медал. Беше й трудно да преглътне тази мисъл, но не мразеше бившата си приятелка. Трудното бе, че Вероника не намери място за Лили в живота си. Това бе съкрушителен удар.

Този ден щяха да учат за индустриализацията на Америка, безкрайно отегчителна тема за Лили. Тя непрекъснато се разсейваше, гледаше през прозореца и й се искаше часът да приключи. Учителката тъкмо бе написала нещо на дъската, когато се обърна и погледна право към нея.

— Нали така, Лили? Ще добавиш ли нещо? — Лили се изчерви и я погледна засрамено.

— Извинете ме… Не чух какво казахте.

— Постарай се да внимаваш повече. Знам, че този период от историята ни е доста скучен, но нека опитаме да го прескочим бързо. Почти краят на годината е — напомни госпожица Бейли на всички и обходи с поглед отпуснатите на столовете ученици, които бяха отегчени също като Лили. Лили се усмихна веднага, след като учителката насочи вниманието си към останалите. Стана й приятно, че госпожица Бейли няма специално отношение към нея, че не се държи като към специален ученик. Все едно всичко беше напълно нормално. Прииска й се да я прегърне, а едно от момчетата отпред се обърна и направи гримаса на отегчение и тя се постара да не прихне. Най-сетне звънецът би и те бяха свободни. Лили се усмихна на учителката, докато минаваше покрай нея.

Три момичета, които познаваше добре, се приближиха до нея, когато излезе в коридора, казаха колко много се радват, че тя се е върнала, и Лили не натякна, че не са се чували от януари. Знаеше, че не бива да показва горчивина.

— Хубави ръкавици — отбеляза едната, когато забеляза двойното „С“ на тях. Лили беше с розовия лак, който Каръл й беше подарила. Изглеждаше красива, както винаги, просто сега седеше в инвалидна количка. Напоследък много внимаваше какво яде, за да не натрупа излишни килограми, тъй като все седеше. Беше станала още по-слаба от внимателно подбраната диета, а благодарение на Фил Луис горната част на тялото й изглеждаше добре оформена и източена.

— Радвам се, че се върна, Лил — каза едно от другите момичета и изглежда говореше напълно сериозно, а след това сведе засрамено очи. — Извинявай, че така и не ти се обадих. Беше ми неудобно. Не знаех какво да ти кажа.

— Да, знам — отвърна засрамено Лили, трогната от честността на момичето. — Сигурно ти е било необяснимо. — Тя не знаеше какво друго да каже, за да й помогне да се почувства по-добре.

— През всичкото време ли беше в Скуо?

— Не, от февруари насам бях на рехабилитация в болница „Крейг“. — Нямаше нужда да им обяснява какви услуги предлагат там — тя самата не бе чувала за центъра, докато не попадна там. Признанието на момичето разкри обаче, че Вероника дори не си беше направила труда да каже на хората къде е, за да я посетят, ако искат. Или й беше все едно, или открай време бе завиждала на Лили.

— А, най-сетне си се отказала от наркотиците! — подхвърли високо момче от баскетболния отбор тъкмо преди да профучи покрай тях, но щом я видя, спря. Бяха партньори в химическата лаборатория през първия срок. Той беше провалил задачата им и я бе разсмял толкова силно, че накрая ги изгониха от часовете до края на деня. Казваше се Уокър Блейк. — Да знаеш, че не си успяла да заблудиш никого — избоботи той, а Лили се ухили. Харесваше го и бяха приятели. — Знаех си аз, че се друсаш, след като гръмна задачата ни по химия. Казаха ми, че си в рехабилитационен център. Хич не се изненадах. Хероин или кристал мет?

— Не съм взривила задачата по химия! Ти го направи, скапаняко — отвърна тя през смях и всички наоколо си отдъхнаха.

— Ами. Видях те как наля заедно смъртоносните съставки, за да взривиш всичко тук! Добре, говори, защо беше в рехабилитационен център? Пушила си крек ли? Веднага щом чух, че си на рехабилитация, разбрах какво става. Да знаеш, че няма да ти помогне, дето се криеш в тази количка от супермаркет. Не си мисли, че си ме заблудила — ухили се Уокър, очевидно щастлив, че я вижда, и тя изпита благодарност към него. — Какви ги вършеше, докато на нас ни съдираха задниците от учене?

— Всъщност — усмихна му се тя — ходех на ски. — Той се ококори, реши, че Лили се шегува, за да влезе в тон с неговите шеги, и тя веднага разбра, че не й вярва. — Говоря сериозно, ски спускане в Зимния парк, на моноски със седалка. Страшен номер. — Останалите слушаха с интерес. Тя знаеше, че той е великолепен скиор. Двамата бяха ходили заедно на ски преходи от ски клуба в училището, когато бяха по-малки, преди тя да влезе в олимпийския отбор, да започне да тренира сериозно и да не й остава време да ходи на ски с приятелите си. — Тренирам за параолимпийските игри — заяви гордо и Уокър поклати невярващо глава, обзет от почуда.

— Ти си напълно луда — каза той, но личеше, че е впечатлен. Открай време беше така и Уокър бе радостен, че старата му приятелка наистина изглежда добре. Беше се питал колко е зле и дали е претърпяла и нараняване на главата, за което никой не знае. — Може някой път да дойда с теб, ако искаш. Много ми се иска да те видя — рече той с възхищение. Звънецът би отново и всички се пръснаха по стаите, където щяха да се проведат следващите им часове. — Какво имаш следващия час?

— Математика — отвърна тя и се намръщи. Този предмет мразеше най-много.

— А пък аз химия. Добре че не е с теб — рече той и тя се разсмя. — Ще се видим на обяд. — След тези думи си тръгна. Не и предложи да й помогне, нито да носи учебниците й, нито да изтласка напред инвалидната количка или да я качи в асансьора и тя беше благодарна, че се отнася с нея по същия начин както преди, с пълно неуважение.

Остави другите и тръгна сама към асансьора. След двоен час по математика, който ненавиждаше, обядва в кафенето и всички се скупчиха около нея. Едно от момичетата й пренесе подноса, въпреки че Лили можеше да го сложи в скута си, но предпочете да не го прави. Уокър спря, за да пусне няколко шеги, отбиха се и други, за да я поздравят, и разбраха, че тя не се е променила, както бяха предполагали, че просто не може да ходи и все пак се справя великолепно. Най-сетне по средата на обяда се появи Вероника, прегърна я и се държа така, сякаш е открила отдавна изчезналата си приятелка. Лили се държа хладно, но не искаше да започва война, затова не каза нищо.

Следобедът мина без произшествия. След последния час тя се обади на баща си и остана навън, за да го чака. Никой не й обръщаше внимание — отново бе една от всички, макар и в инвалидна количка. Най-лошото беше минало, бе оцеляла след първия ден и сега се радваше, че ще се прибере. Тази вечер я чакаха много домашни. Никой нямаше намерение да я глади с перце, а и тя не искаше. Все още беше много разочарована от Вероника, но това бе така от четири месеца. Тя просто не желаеше да се приспособи към случилото се с Лили. Идваше й прекалено много. В „Крейг“ бяха предупредили Лили, че някои хора не могат да се справят, и очевидно Вероника беше една от тях. Беше й мъчно, но щеше да се сприятели с други, с хора като Уокър Блейк.

Пусна на Теди есемес, докато чакаше баща си, за да му съобщи, че е минало добре. Беше уморена и се канеше да му напише, че има много домашни и ще се видят утре, но след това си спомни, че всички й бяха пробутвали същото извинение месеци наред, затова не написа нищо. Когато баща й пристигна и тя се качи в автомобила, го помоли да се отбият в „Крейг“. Купи пица и смути за Теди и влезе в рехабилитационния център. Откри го на курс по компютърни технологии. Той беше истински гений в компютрите и ги използваше за художествени проекти. Тъкмо приключваше, когато тя пристигна.

— Я виж ти, идваш след първия ден в училище. — Теди й се усмихна и си каза, че тя изглежда страхотно.

— Значи е минало добре.

— Не беше зле. Ще се проваля с гръм и трясък по математика, а учителката по история ме хвана да блея по време на часа и ми направи забележка, а за утре имам поне сто домашни и тест по математика, но ми се искаше да дойда и поне да те прегърна. — Тя постави кутията с пица на коленете му и пъхна чашата със сока зад стола, а той се засмя.

— Значи никой не се опита да те подмине като невидима? — попита я любопитно и се усмихнаха един на друг.

— Не. Мислех, че ще се опитат, но те приеха бързо количката… е, след известно време.

— Как мина с Вероника? — погледна я загрижено Теди. Знаеше колко много означаваше приятелството им за Лили и колко разочарована е тя от отношението й.

— Фалшиво. Прегърна ме много любвеобилно в стола и повече не я видях. — Тя сви рамене. — Днес много ми липсваше.

— И ти на мен. Тук без теб е гадно вечер. Толкова ми е скучно, че играх на стрелички с един, който се хили като кон и не спира да дрънка за готиното си гадже и колко й били големи циците. Друго не знае — обясни нещастно Теди. Момчето, за което говореше, беше в отбора по гмуркане и нараняването му беше подобно на неговото. Беше противен и на двамата, но Теди беше играл на стрелички с него, за да убие някак времето, откакто Лили я нямаше.

— Ще ти се обадя, щом си напиша домашните — обеща тя, прегърна го и тръгна. Той беше сигурен, че тя ще му звънне. Чакаше я много четене преди края на учебната година, както и да довърши курсовата си работа. Връщането в училище беше истински ад и същевременно малко късче от рая.