Даниел Стийл
Победители (8)

8

Апартаментът беше тъмен. Джо Хенри седеше на красивото си масивно бюро в библиотеката. Живееше в този апартамент със съпругата си Керън през последните петнайсет години, откакто синовете им пораснаха и той продаде къщата на Източна осемдесет и първа улица. През изминалите шест месеца Джо беше сам. Животът никога не е такъв, какъвто човек си го представя. Годините в празното гнездо бяха оказали влиянието си върху Керън и брака им. Тя се чувстваше изгубена без момчетата, и двамата вече на по трийсет. Единият живееше в Атланта, другият в Кливланд, и двамата работеха за големи корпорации, бяха женени и имаха деца.

Керън се запали по източните религии, за да запълни празнотата в живота си, докато Джо продължи да работи на Уолстрийт и да се задържа съвсем малко у дома. Щом момчетата заминаха да учат в колежи, той започна да прекарва с нея още по-малко време. Сега вече разбираше грешката си, но не и преди това. Той се възползва от възможността, че синовете им ги няма, за да работи по-упорито и да разшири бизнеса си. Вече си имаше и партньор, а резултатът се оказа катастрофален. През това време Керън пътуваше до Индия и отначало прекарваше седмици, след това започна да се задържа месеци наред в ашрам. Бе попаднала на някакъв гуру, когото следваше всеотдайно, и вече нямаше почти нищо общо с Джо. След известно време тя се записа на курс по филмово изкуство в университета на Ню Йорк и започна да прави документални филми, за да помогне в разпространението и популяризирането на работата на гуруто. По това време вече пътуваше до Тибет и Непал и през последните десет години почти не се прибираше у дома.

Бизнесът на Джо, хедж фонд, се разшири неочаквано много с идването на новия партньор. Привлякоха нови клиенти, занимаваха се със значително по-големи проекти, отколкото Джо бе предполагал, че е възможно, след това обаче всичко рухна. Партньорът бе направил необмислени инвестиции, а Джо нямаше представа какво става, защото не знаеше за тях. Месеци наред се притесняваше, че срещу него ще започне съдебно преследване, и едва успя да избегне обвиненията. Партньорът му нямаше такъв късмет и го осъдиха за незаконно присвояване на средства и измама по електронен път. Изгубиха огромни суми от вложенията на клиентите, но заключението на ФБР беше, че Джо е невинен. Той просто бе наивен и доверчив, поверил бизнеса си в ръцете на забележителен мошеник социопат.

Проточиха се безкрайни граждански дела, преди партньорът му да отиде в затвора, а сега всички спестявания на Джо се бяха стопили, репутацията му беше завинаги съсипана и той приключваше позорно кариерата си. Керън пък прецени, че това е най-подходящият момент да се премести в Непал. Беше заминала преди шест месеца, веднага след като подаде документи за развод. Джо имаше пари, колкото да преживява, и реши да продаде апартамента си. Нямаше да може да остави нищо на синовете си, а Керън не поиска нищо, преди да замине, дори снимките — доказателство за съвместното им минало и дългия брак. Твърдеше, че е преродена за нов живот, и не искаше да има нищо общо с миналото. Не поддържаше връзка дори със синовете си. Според Джо тя бе полудяла, но за разлика от него беше щастлива, а той не бе човекът, който да я съди. Едва я позна, когато се видяха преди заминаването й. Тя си беше пуснала дълга снежнобяла грива, побеляла преждевременно още по времето, когато беше на двайсет, и бе облечена в семпла оранжева роба, досущ като будистка монахиня. Излъчваше спокойствие, сподели с него, че имала намерение да прави нови документални филми за гуруто си. Беше се превърнала в човек, с когото той нямаше абсолютно нищо общо и вече дори не познаваше.

От миналия август Джо живееше сам в апартамента. Бизнесът му бе приключен, дълговете му бяха изплатени, партньорът му излежаваше присъдата си в затвора, а съпругата му я нямаше. Бе наясно, че на петдесет и осем няма да успее да възстанови нещо от изгубеното. Дългогодишната му кариера в областта на финансите бе приключила позорно и през последните две години, откакто престъпленията на партньора му бяха разкрити, Джо нямаше кураж да се свърже дори с приятелите си. Беше благодарен, че не е в затвора с измамника. Дори не помисляше да си търси нова жена, нямаше и желание, не бе готов да обяснява защо съпругата му е предпочела да стане будистка монахиня, вместо да остане с него. Партньорът му беше нечестен човек, а съпругата му полудя по време на кризата на средната възраст, след като години наред не бе получавала никакво внимание от него, но каквито и да бяха причините или извиненията, животът, какъвто той го познаваше, бе приключил. Не му оставаше нищо, което да очаква. Щяха да го запомнят като глупак, може би дори като мошеник, също като партньора му.

От време на време виждаше синовете си, но те рядко идваха в Ню Йорк. Имаха чудесни съпруги, стабилни бракове и деца, харесваха градовете, в които живееха и работеха, и живота, който си бяха създали. Джо се чувстваше излишен, не можеше да им помогне с нищо и усещаше, че те не се интересуват от него. Беше им ходил на гости по празници, при единия на Коледа, при другия за Деня на благодарността, и в двата случая усети, че го съжаляват, а за уважение и дума не можеше да става.

Февруарската вечер бе тъмна, но той дори не беше включил осветлението. Седеше на бюрото, макар да нямаше работа. Напоследък го правеше просто защото така беше свикнал. Вече нямаше с какво да се занимава, нямаше и с кого да разговаря, откакто Керън замина. Беше изгубил връзка с всички, дори с най-близките си приятели. Не се обаждаше, когато му звъняха, и накрая те спряха да го търсят, което бе истинско облекчение. Чувстваше се много засрамен. Възнамеряваше да обяви апартамента за продажба, защото имаше нужда от пари, с които да живее, нямаше представа какво да прави, нито пък накъде да се отправи след това.

Докато обмисляше положението си, нещо, което правеше всяка вечер от месеци насам, той отключи чекмеджето на бюрото и безшумно извади пистолета от кобура, задържа го в ръка. Оръжието беше заредено и той дълго го стиска. Не за пръв път го правеше, но се надяваше тази вечер да е за последно. Беше му омръзнало. Заради обстоятелствата или може би заради лош късмет или допуснати грешки, той бе станал напълно ненужен. Не беше от полза на никого, нито на децата си, нито на клиентите, нито на бившата си съпруга, нито дори на себе си. Животът му беше безполезен и ако го напуснеше сега, щеше да е облекчение, а децата му едва ли щяха да се изненадат. Звъняха му рядко, той не ги винеше. Когато се чуеха, нямаше какво да им каже. С внуците си не беше близък, виждаха се рядко, живееха твърде далече, за да участва в живота им, така че да го запомнят. Вече нищо нямаше значение. Беше готов. Освободи предпазителя и бавно вдигна пистолета към главата си. И в този момент, също като в тъп филм, телефонът звънна. Минаваше полунощ, номерът, който се изписа на екрана, му беше непознат. Вероятно беше грешка. Никой не му звънеше в този час. Всъщност абсолютно никой не му звънеше.

Телефонът не спираше, докато накрая, колкото раздразнен, толкова и обзет от любопитство, Джо остави пистолета. Не бързаше, но не искаше отново да се разколебае, както се беше случвало няколко пъти досега. Не можеше да продължава по този начин. Искаше да се приключи. Крайно време беше. Реши да вдигне телефона за последно.

— Ало? — гласът му звучеше приглушено, не бе говорил с никого от няколко дена. Дори не беше излизал от апартамента и същата вечер бе обърнал два чисти скоча, за да не изгуби решителност.

— Джо? Обажда се Бил. Извинявай, че ти звъня толкова късно. Току-що пристигам от Европа. Не си ми звънял от цяла вечност, но исках да ти съобщя, че съм в града. — На Джо му трябваше почти цяла минута, докато намери сили да заговори отново. Бил беше един от най-близките му приятели. Беше шест години по-млад, но бяха учили заедно в бизнес школата и Бил му даде безупречни съвети, когато започнаха проблемите с партньора му, а после, твърде засрамен, за да се види с него отново, Джо изчезна и от неговия живот, както и от живота на другите. Оказа се безумно трудно да изгубиш уважението на колеги и приятели, а той беше сигурен, че те имат едно наум, въпреки че Бил си остана добър приятел и с нищо не показа, че го съди, когато му даваше съвети. Някои от предложенията му бяха помогнали на Джо да се измъкне без поражения. Бил знаеше, че Джо си ляга много късно, затова си бе позволил да му се обади по това време. — Как са Керън и момчетата? — продължи Бил, а Джо въздъхна бавно и дълбоко, тъй като си даде сметка, че не са говорили от цяла година. Не откъсваше поглед от пистолета на бюрото, после се обърна към уличната лампа навън.

Толкова много имаше да му разказва, че дори не знаеше откъде да започне. Беше казал на Бил за проблемите си, когато бившият му партньор влезе в затвора, но след това не го потърси повече.

— Защо си в града? — бе единственото, което му хрумна, и дори не обърна внимание, че отговаря на въпроса с въпрос.

— Тук съм с Лили. Дълго е за разказване — рече Бил уморено. — Какво ще кажеш утре да вечеряш с нас? И Керън, разбира се, ако не е заминала. — Според Бил тя беше малко чалната, но все пак беше съпруга на Джо, навремето я харесваше, преди да намери гуруто си, да започне да ходи в Индия и напълно да се побърка. Той самият много уважаваше източните религии, но Керън му се струваше „куку“ от години.

— Няма я — отвърна тихо Джо. — Разведохме се. Миналата седмица получих документите. Тя живее в Непал.

— Боже! — Бил не скри, че не е кой знае колко учуден. — Жалко, че се е получило така. Само че вие двамата бяхте поели по различни пътища от доста време — заяви практично той, решил, че на Джо му е много по-добре така, макар да не беше сигурен, че Джо е на същото мнение.

— Тя беше поела по нов път. А момчетата са добре. Все още живеят в Кливланд и Атланта. Най-сетне делата приключиха. Извинявай, че не те държах в течение. Беше страхотна каша, бизнесът ми рухна, но поне му се видя краят. Роджър е в затвора, където му е мястото. Всъщност всичко си дойде на мястото. Нямам съпруга, нямам бизнес, нямам и кариера. — Искаше му се да добави „нямам и бъдеще“ и „нямам и деца, които да имат нужда от мен“, но премълча само от гордост, тъй като не искаше старият му приятел да разбере колко е депресиран. Пистолетът лъщеше на светлината отвън и Джо прокара нежно пръст по дулото, тъй като възнамеряваше да го вземе отново и да го използва, след като приключи разговора.

— Много ми е мъчно, че ти е толкова трудно — рече искрено Бил. — Трябваше да ти се обадя, но сам не усетих как отлетя времето. — Извинението не го биваше, но и двамата знаеха, че е истина.

— Ами ти? Как е красивата Лили? — попита Джо. Тя беше златно дете открай време. Беше много по-млада от синовете му, които бяха над трийсет, но той все още помнеше колко се радваше Бил, когато тя се роди, а и след това. Досега не беше срещал толкова очарователно дете, а по-късно и млада жена.

— Тук съм заради нея — обясни мрачно Бил. Часът беше късен, особено след пътуването до Европа, а и той знаеше, че няма смисъл да лъже Джо. Двамата винаги бяха откровени един с друг. Поне така мислеше Бил. Джо беше най-добрият му приятел в „Харвард“ и много години след това и той го обичаше искрено. — Преди шест седмици претърпя инцидент в Скуо Вали. Останах там чак досега.

Когато чу, Джо се притесни.

— Тя добре ли е? Все още ли тренира за олимпиадата? — Беше присъствал заедно с Бил на младежките олимпийски игри преди три години, когато тя спечели бронзов медал в ски спускането, а Джо си прекара страхотно заедно с Бил.

— Ще се оправи, но в момента не тренира — отвърна напрегнато Бил. — Седалковият лифт в Скуо се скъса и тя падна. Има нараняване на гръбнака, Джо — обясни задавено Бил и се опита да потисне сълзите, нещо, което му се случваше често напоследък. — Много тежко нараняване.

— Господи — въздъхна Джо и инстинктивно отмести пистолета. — Колко тежко?

Бил понечи да каже, че тя ще се оправи, както повтаряше през последните шест седмици пред всички, които го питаха, но този път реши да бъде откровен и със стария си приятел, и със себе си.

— Не знам. Затова сме тук. В Скуо Вали я оперира една жена. Не знам дали е добра. Казаха, че е добър професионалист, но тя е незначителен провинциален лекар, а и нищо не се знае. Току-що водих Лили в Лондон и Цюрих и не казаха нищо обнадеждаващо. Утре имаме консултация с тукашен лекар, а след това ще я заведа в Бостън. Гръбначният й стълб е прекъснат и в момента е в инвалидна количка. Шокът беше невероятен. Тя приема нещата доста по-добре от мен, но и на нея й е трудно. Преживя много. — Джо долови мъката в гласа на Бил и сърцето му се сви и заради двамата. В сравнение с неговите проблеми — гадния живот, проваления брак и бизнес — това беше значително по-зле. Едно младо момиче беше зле пострадало.

— И ти си преживял много — отвърна състрадателно Джо. — С какво да ти помогна? — Бил винаги беше до него, а сега Джо искаше да направи същото за приятеля си, дори това да означаваше да е до него за морална подкрепа.

— Нищо. Да видим какво ще каже лекарят утре. Много ще се радвам да се видим в хотела на вечеря. Лили все още не е излизала. Преди няколко дена я изписаха от болницата. Мисля, че ще й бъде неудобно да отиде на вечеря в инвалидна количка. — Той никога не я беше питал, но предполагаше, че така се чувства.

— Разбира се. С удоволствие. Ще дойда. В колко?

— Ела в шест, тъкмо ще поговорим. Искам да ми разкажеш всичко и как се е получило накрая. — Не можеше да повярва, че не е говорил с Джо цяла година. Бяха много добри приятели и все още беше така. Странно как понякога животът минава покрай теб и губиш връзка с хората. Докато разговаряха, Бил го чувстваше близък, както преди.

— Ще дойда — увери го Джо. — И още нещо, Бил — поколеба се той след минута. — Благодаря ти, че ми звънна. Нямаш представа колко много означава това за мен.

— И аз се чувствам по същия начин. Наистина имах нужда да поговоря с някого тази вечер. Благодаря ти, Джо. Нямам търпение да се видим утре — отвърна разчувствано той.

— И аз — увери го Джо и двамата затвориха. Джо погледна пистолета на бюрото и му се стори, че се е изтръгнал от кошмар. Положението на Бил и дъщеря му беше много по-тежко от неговото. Той се почувства виновен, истинско неблагодарно мрънкало, докато вдигаше пистолета, за да извади патроните и да го прибере отново в бюрото. Заключи чекмеджето и потръпна, когато се замисли над онова, което едва не направи и как щяха да се почувстват децата му и човекът, който щеше да го открие. Имаше чувството, че някой е плиснал вода в лицето му. Може би не Керън беше лудата, ами той. Едно беше сигурно, бе убеден, че е прав, когато стана и се отдалечи от бюрото — каквото и да се случи, няма да посегне отново към оръжието. Сега мислеше единствено за Бил и Лили и се надяваше да направи нещо, за да им помогне. Дължеше му още повече, отколкото преди, когато приятелят му го съветваше за бизнеса. Този път, без дори да разбере, с навременното си обаждане Бил беше спасил живота му.