Даниел Стийл
Победители (12)

12

Вторият ден на Лили в „Крейг“ се оказа още по-натоварен от първия. Отново имаше физиотерапия, курс, в който я учеха как да се справя в кухнята, нещо, което бе съвсем лесно преди инцидента, но вече никога нямаше да е така. Отново ходи на плуване, на шофьорски курс, последва среща с частната учителка, но така и не й остана време да си напише домашните. Учителката й поръча да ги довърши през уикенда и двамата с Теди се разбраха да учат заедно. Най-сетне Вероника се появи. Лили я посрещна в хола и веднага забеляза колко неловко се чувства. Виждаха се за пръв път от два месеца насам и Вероника не успя да прикрие колко е шокирана, когато видя Лили в инвалидната количка. Най-сетне проумя, че инцидентът е истина.

Говореше единствено за тренировките с отбора. Описа подробно всичко, което треньорът ги караше да правят, и колко било натоварено. Когато си тръгна, на Лили й се плачеше, защото разбра колко много й липсват ските. Винаги щеше да е така. Почувства се напълно изолирана от живота, който бяха споделяли, и макар никога да не би признала, почти съжали, че Вероника е дошла. Беше предупредила баща си да не идва, за да имат двете време да се видят, но сега осъзна, че е допуснала грешка. След посещението приятелката й си тръгна свободна като птичка, а Лили се почувства сякаш е в затвор и нараняването й дотежа повече от когато и да било досега. Докато наблюдаваше Вероника и слушаше разказа й, тя имаше чувството, че животът й е свършил. Съветникът й каза, че е напълно нормално да се чувства гневна, да усеща загубата на досегашния си живот. Лили обаче бе отчаяна след посещението на старата си приятелка. Плачеше, докато се връщаше към стаята си, и се натъкна на Теди, който също се прибираше. Той я погледна загрижено.

— Добре ли си? — попита Теди и тя се засрами, че я вижда разплакана.

— Не — отвърна му честно.

— Какво е станало?

— Една приятелка дойде, най-добрата ми приятелка. — Разплака се отново. Не искаше да му обяснява. — Не спря да говори за отбора, за тренировките и какво правят останалите. — Разрида се и й се прииска той да я прегърне, но и изражението му беше топло като прегръдка.

— Много съжалявам, Лили. Някои хора просто не разбират. Понякога имам чувството, че нарочно говорят пред мен за семействата си, как добре си прекарват заедно. — Той се обърна към нейната стая. — Искаш ли да гледаме някой филм? — предложи. — Ще поседя с теб.

— Недей, няма нужда. — Усмихна му се през сълзи, взе си салфетка и си издуха носа. — Открай време е най-добрата ми приятелка. А беше толкова нервна. Едва ли ще се върне.

— Може и да не се върне — заяви честно той. И може би наистина щеше да е по-добре, ако не се върне, но това го премълча. Вече му беше ясно колко тежко преживява посещението новата му приятелка. След това поговориха известно време и Теди се върна в стаята си. Лили се обади на баща си и той веднага разбра, че е разстроена.

— Случило ли се е нещо? — Тогава тя му разказа за посещението на Вероника и на него много му домъчня. Не можеше да направи почти нищо, за да я облекчи. По-точно казано, абсолютно нищо. Поговориха известно време, тя се почувства по-добре и повика санитар, за да й помогне да се приготви за лягане. Денят беше дълъг.

На следващия ден Бил позвъни на Джеси Матюс в Скуо Вали. Разказа й, че Лили е вече в „Крейг“, и тя го разпита за консултациите с неврохирурзите. Дженифър беше ходила при нея след завръщането си, за да й благодари за възможността, но двете не бяха обсъждали как са минали консултациите.

— Всички бяха съгласни с вашите заключения — отвърна с тъга Бил. — А пък доктор Хамърфийлд от „Мас Дженерал“ не спря да ви хвали. Всички казаха, че нараняването на Лили е необратимо и обясниха какво означава това.

— Така и предполагах. Как се чувства Лили в „Крейг“?

— Много е заета, опитва се да навакса с учението. Програмата им е невероятна и тя се е запознала с едно приятно момче на нейната възраст. Двамата май са се сприятелили. Гаджето й я заряза, когато се върнахме, старите й приятели дори не си направиха труда да я посетят. Отборът по ски й липсва. Налага й се да се приспособява към всичко.

— Вие също — отвърна със съчувствие Джеси.

— Ще направя промени в къщата, преди тя да се прибере. В момента не може да живее тук. А вие как сте? — попита той, тъй като знаеше, че и нейният живот е драстично променен.

— Добре. Справяме се. На децата им е много трудно.

— И на вас не ви е лесно — отвърна мило той.

Тя въздъхна, когато чу тези думи. Наистина не й беше лесно. Не можеше да повярва, че Тим го няма вече два месеца.

— Правя каквото мога. Звъннете ми пак, за да ми кажете как е Лили. Според мен ще научи много полезни неща в „Крейг“. Болницата е наистина впечатляваща.

— Видях. Надявам се тя да се прибере скоро. — Беше самотен без нея, но Джеси се надяваше да я остави там достатъчно дълго, за да има полза.

Същия ден Лили научи нещо необичайно, но много полезно. Един от инструкторите качи четири от по-младите жени в специално оборудван ван и им сложи предпазни колани, щом се настаниха. Всички бяха в инвалидни колички, също като Лили, и можеха да използват ръцете си. Бяха няколко години по-големи от нея, но тя използва възможността да се запознаят. Тръгнаха към центъра и един от моловете.

— Какво ще правим там? — попита една от жените, въпреки че и така й бе приятно да излязат за малко от болницата.

— Отиваме на пазар — отвърна инструкторът. Когато пристигнаха, шофьорът свали внимателно всяка количка от вана.

Целта на излизането бе да ги научат как се пазарува в малките магазинчета, където всичко бе предварително уговорено. Така щяха да придобият самоувереност. Щяха да им покажат как да маневрират с инвалидните колички, как да привличат вниманието на продавачките, дори как да пробват дрехи и да не позволяват да ги пренебрегват. В първия магазин настана суматоха, още повече че вътре се събраха четири инвалидни колички, но във втория и третия те вече се справяха по-умело, всяка си купи по нещо и започнаха да се забавляват. Бъбреха развълнувано, докато прескачаха от магазин в магазин. Лили си припомни кошмарното посещение в „Хародс“ с Дженифър и колко незабележима се бе чувствала, когато продавачките я пренебрегваха, а хората я блъскаха. Инструкторът обеща следващия път да отидат в някой универсален магазин. Лили не се беше забавлявала толкова след инцидента и имаше чувството, че е постигнала голям успех, когато се върнаха в болницата, след като обядваха. Фил Луис й беше подготвил изненада за физиотерапията.

— Каква е програмата ни за днес? — попита тя със страх. Толкова се беше забавлявала с останалите жени, че изобщо не й се искаше да си играе на войник в тренировъчен лагер с него, ала Фил нямаше намерение да се съобразява с желанията й.

Пусна плоскоекранен телевизор и включи дивиди.

— Днес ще гледаме филми — отвърна простичко той и Лили вдигна поглед. Филмът разказваше за параолимпийските игри, които се провеждаха непосредствено след класическите, зимни и летни, на едно и също място и бяха за хора с увреждания, получили наранявания като нейните. Тя изгледа рекламата на няколко спортни събития и неочаквано застина като омагьосана, когато видя хора да се спускат по заснежен наклон, снабдени със седалки и устройство, подобно на стол. Дисциплината се наричаше алпийско ски спускане, изглеждаше бързо, опасно и вълнуващо. В някои от случаите имаше само една ска, друг път ските бяха две, а на щеките имаше миниски, които помагаха за равновесието. Скиорът на столчето се спускаше с огромна скорост. Беше вълнуващо и не изглеждаше никак лесно. Имаше и ски бягане. Лили изгледа няколко спортни събития и бе силно впечатлена след края на филма.

Фил се обърна към нея, след като извади дивидито.

— Смятах, че ще ти бъде интересно. — Беше прочел досието й много внимателно и знаеше, че е тренирала за олимпиадата.

— Кога ги провеждат?

— На всеки четири години, като обикновената олимпиада. Следващата е догодина, през март. Има и летни, и зимни игри. В зимните параолимпийски игри категориите са пет. Мислех, че спускането ще те заинтересува. Трябват ти много тренировки, но си напълно способна да успееш, след като си била в олимпийския отбор по ски спускане. — Лили мълча известно време, без да откъсва поглед от него.

— Искам да се включа — заяви решително тя.

— Налага се да поработиш над баланса си, а те чака и много работа над горната част на тялото. Трябва добре да помислиш. — Беше й показал филма, за да я вдъхнови и да събуди интереса й към новите цели, които можеше да постигне. След нараняването не бе и мислила, че ще кара ски отново.

— Искам да се включа — повтори тя и Фил кимна. Беше се надявал да стане така.

— Тогава трябва да поработим. — Щеше да използва този морков, за да я притиска. Същия следобед тя направи всички упражнения, които той й възложи. Все още бе много развълнувана, когато се видя с Теди в басейна. Разказа му за ски спускането, което беше видяла във филма. Беше бързо и вдъхновяващо, точно както го помнеше.

— Чувал съм. Наистина ли ще го направиш? — Стори й се, че той се радва за нея. Тя бе много щастлива от прекарания ден.

— Ще пробвам. Ти защо не се включиш в някоя дисциплина? — попита, защото не искаше да го изолира.

— Не съм по спорта. Падах си по конете, но иначе хич ме няма.

— Попитай Фил дали няма някоя дисциплина, която според него е добра за теб. — Беше видяла спускането с шейни и реши, че Теди може да участва, въпреки че той бе много уязвим на студ и трябваше да внимава.

Продължи да говори по този въпрос и след вечеря, след като се видяха с частната учителка, защото не можеше да мисли за нищо друго. Но не каза и дума пред баща си, когато той дойде да я види. Страхуваше се, че той ще възрази. Не би искал тя да се нарани отново. Същата нощ Лили почти не спа, мислеше за параолимпийските игри и на следващия ден повдигна отново въпроса пред Фил. Не си даваше сметка, но горната част на тялото й беше станала по-силна само за няколко дена и той се зарадва. Тя имаше невероятен дух и влагаше огромни усилия във всичко, с което се заемеше. Когато направиха преглед на случая й в края на седмицата, инструкторите й бяха единодушни, че се справя добре, и бяха убедени, че ще успее.

През уикенда успя да навакса уроците заедно с Теди. Вероника беше казала, че ще дойде в събота следобед, но Лили почувства облекчение, че не дойде. Не искаше да я слуша как приказва отново за олимпийския отбор. Беше прекалено мъчително, въпреки това Лили усещаше липсата на старите си приятели.

В събота група от десет пациенти на „Крейг“ отидоха на кино и седнаха в една редица, както бяха в инвалидните колички, ядоха пуканки и се смяха по време на прожекцията. Първоначално се чувстваха странно, но след известно време на Лили й хареса. Теди също беше с тях. В неделя дойдоха баща й и Джо, след като бяха играли голф, точно както той бе обещал. Останаха за вечеря и Бил си тръгна в добро настроение.

— Смело момиче — обърна се Джо към него.

— Така е — заяви Бил гордо, — а болницата е върхът. Учат ги как да водят пълноценен живот въпреки нараняванията. Май се справят доста добре. — Бе забелязал колко много е научила Лили за по-малко от седмица, освен това изглеждаше здрава, щастлива, стори му се по-добре, отколкото след инцидента, и вече бе много по-самоуверена в резултат на всичко научено. Всички, с които се запозна, бяха позитивно настроени и изглежда се забавляваха добре.

— Знам, че звучи странно — продължи Джо, — но все си мисля защо не построиш подобен център, само че по-малък.

— Защо ми е да го правя? — попита стреснато Бил. — Те са най-добрите.

— Очевидно е. Много от пациентите са по-възрастни от Лили, за тях има медицински център, какъвто ти можеш да поддържаш, освен това там работят и с хора с увреден мозък. Разполагат и с изследователски център, значи нямат нужда от друг. Обърни внимание, че младите се привличат, че нуждите им са различни от тези на възрастните. Пациентите на възраст се опитват да се върнат към кариерата си отпреди инцидента, искат същата работа или се опитват да си върнат мястото като глави на семейството. Ами ако построиш рехабилитационен център, предназначен единствено за млади хора, дори по-млади от Лили? Някой ми каза, че в „Крейг“ приемат само от шестнайсет нагоре. Със сигурност има и деца с наранявания на гръбначния стълб. Знам, че има рехабилитационна болница за деца, но ти можеш да направиш нещо наистина специално. Можеш да приемаш деца от десет до двайсет или от десет до двайсет и две, дори по-малки, а медицинските грижи ще покриват нуждите им за момента и те ще постъпват, когато са готови за рехабилитация, не преди това. Цялата програма ще бъде насочена към младите хора, ще се включват дейности, които ги интересуват, изкуство, музика, всичко, като се наблегне на спорта. Може да се направи много модерно, но в по-малък мащаб, и да се създаде стипендия на името на Лили. Може дори да започнеш да работиш в тандем с „Крейг“ в някои отношения, да предлагаш услуги, от които те имат нужда за младите си пациенти, а пък ти да прехвърляш пациенти в „Крейг“, когато навършат съответната възраст. Може да е страхотно допълнение към онова, което те предлагат. Можеш да запазиш центъра малък, но да го направиш наистина специален. Ще бъде страхотен жест заради Лили. Можеш да организираш спортни програми, които вълнуват всички, да събереш инструктори за състезания.

Лили бе споменала параолимпийските игри и Джо реши, че идеята е страхотна.

— Можеш да наемеш някои от най-добрите специалисти в страната. Имаш и пари, и достъп до тях. Помисли. Няма да се състезаваш с „Крейг“, нито пък с детските болници, това ще бъде различно, допълнително заведение за нуждаещите си. Може и да харесат идеята. Сигурен съм, че има деца под шестнайсет, които те не могат да приемат в програмата си, докато ти ще можеш.

Лили беше разказала на Джо, докато вечеряха, че в Денвър има рехабилитационна болница за деца, но той имаше предвид нещо по-специализирано.

Бил го погледна, когато спряха пред дома му.

— Може и да съм луд, начинанието е огромно, но идеята ми допада. Какво да направя?

— Започни да мислиш по въпроса, поговори с хора, които познаваш и знаеш, че ще ти помогнат. Научил си много за нараняванията на гръбначния стълб след инцидента с Лили. Оползотвори знанията си добре, не само заради Лили, а и заради другите като нея. Насочи вниманието си към децата на нейната възраст, включително и към по-малките, и към по-големите. Можеш да го направиш. — Джо му се стори развълнуван и Бил усети тръпка на нетърпение.

Мислеше по този въпрос, докато влизаха в къщата. Пиха по чаша вино, обсъдиха въпроса, а идеята не остави Бил на мира и когато си легна. Все още се питаше дали това не е лудост, но усещаше, че нещо го тласка да го направи. Цяла нощ се въртя, а когато се събуди в шест сутринта, знаеше, че трябва да действа. Хубавото от инцидента с Лили започваше да му става ясно. Щеше да нарече центъра „Лилиите“ и щеше да го построи в чест на дъщеря си — истински рехабилитационен център само за деца.