Даниел Стийл
Победители (25)

25

— Да не забравиш раницата на Джими! — изкрещя Джеси на Хедър от най-долното стъпало и огледа хола в Скуо за последен път. Мебелите вече ги нямаше. Бяха изпратени в Денвър преди две седмици и щяха да пристигнат след два дена. Бяха останали единствено леглата и няколко кашона от кухнята. Тази сутрин събра чаршафите от леглата. Беше използвала стари, които възнамеряваше да изхвърли, а леглата щеше да дари. Бил бе обещал да дойде, когато ги отнасят. За къщата в Денвър купи нови и те вече ги чакаха в стаите им. Багажът им беше готов и оставен в антрето. Беше продала колата си на Казуко. В Денвър си купи нова, благодарение на Бил и щедрата заплата, която той й плащаше като медицински директор.

Совалката щеше да ги откара в Рино и я очакваха всеки момент, докато децата трополяха надолу по стълбите и пренасяха ръчния си багаж за самолета. Хедър беше взела раницата на Джими, а той носеше плюшеното куче, с което спеше. Все едно се изнасяха от „Титаник“ с всичките си съкровища. Хедър не беше проговаряла на майка си от две седмици. До този момент нищо, свързано с преместването, не беше лесно освен къщата, която ги очакваше, и работата. Джеси разбираше как се чувстват малките. Имаше чувството, че като напуска къщата, губи Тим отново. Домът им бе свързан с него, той много го беше обичал. Хората, които го бяха взели под наем, щяха да се нанесат на първи юли и на нея й се струваше странно, че тук ще живеят непознати. Надяваше се да са щастливи. Семейството й беше истински щастливо, поне до смъртта на Тим.

Единственото, което я развеселяваше, докато наблюдаваше лицата на децата, бе мисълта колко много ще харесат новата къща. Беше се опитала да им разкаже за нея, но те не пожелаха да я изслушат. Трябваше да почака да я видят сами, за да я оценят. Беше много по-хубава, отколкото тази в Скуо. Всичко там бе красиво, чисто и ново. Един истински нов свят.

Мълчаха през целия път до летището, а щом пристигнаха, Хедър купи списания и през целия полет пускаше трескаво есемеси. До деня на заминаването тя заплашваше, че няма да тръгне. Джеси много се страхуваше, че наистина ще откаже, но тя не го направи. Накрая си събра багажа, въпреки че плака цяла седмица, след всяко сбогуване.

Адам слушаше айпода си, а Джими стискаше ръката на майка си. В самолета щяха да гледат филми. Единственото желание на Джеси бе да поспи — последните седмици бяха изтощителни и тя се чувстваше смазана.

Бе продала практиката си на Бен и вече бе пуснала молба за медицински лиценз в Колорадо. След като го получеше, щеше да поговори с неврохирурзи в Денвър да се присъедини към практиката им на непълен работен ден. Засега обаче искаше да обърне специално внимание на „Лилиите“. Предстоеше й много работа преди откриването през август. Първо щяха да пуснат най-голямата къща, след това възнамеряваха да изчакат шест месеца, докато наемат още персонал и добавят нови програми. През следващите шест до девет месеца щяха да пуснат всичките си услуги. Бил беше в офиса всеки ден, а тя възнамеряваше да последва примера му. Джо и Каръл вече бяха в офисите си от март.

Фил Луис щеше да започне като шеф на отделението по физиотерапия от първи юли. Бяха наели пълен медицински екип. Успяха да го съберат с неподозирана скорост. В момента обаче Джеси трябваше да настани децата си. Беше наела икономка на пълен работен ден, която да ги кара където се налага и да готви. Със заплатата, която Бил й плащаше, можеше да си го позволи. Оставаше й да плаща единствено режийните. Бен й беше дал прилична цена за нейната половина от практиката. Неочаквано финансовото й състояние се оказа добро, за пръв път от година и половина насам.

Полетът до Денвър мина без произшествия, ако не се броят злите погледи, които й отправяше дъщеря й. Бил беше изпратил ван и шофьор. Макар да се преструваха на незаинтересувани, децата се оглеждаха любопитно, докато пътуваха през града. Крис беше обещал да дойде за вечеря. Тъкмо бе започнал работа през лятото в правна кантора. Бил му беше помогнал да я намери. Трябваше да подрежда папки и документи и да носи кафета, но щеше да натрупа опит, защото мислеше за правната школа. Първата му година в университета бе минала добре.

— Кога ще пристигнем, мамо? — попита Джими, стиснал плюшеното куче.

— Скоро. — Всички бяха изморени от пътуването. И тогава Джеси видя къщата, а ванът спря на алеята отпред. Трите деца й се сториха изненадани.

— Чия е тази къща? — попита подозрително Адам. — На Бил ли? — Стори му се много изискана.

— Не, нашата — отвърна Джеси и слезе, за да помогне на Джими.

Тръгнаха към вратата, последвани от Хедър. Джеси отключи, спряха във фоайето и надникнаха в просторния хол с камината. След това изтичаха в трапезарията и кухнята. Беше точно толкова красиво, колкото си спомняше Джеси, и всички останаха впечатлени.

— Леле, много хубаво — възкликна Джими, а Адам, изглежда, беше съгласен. Хедър продължаваше да мълчи и се преструваше, че не забелязва.

— Стаите ви са на горния етаж. Изберете си, която искате. На моя етаж има три и една на последния. — Според нея стаята на последния беше за Крис, защото бе просторна и по-уединена, но ако Хедър настояваше, щеше да й разреши да я вземе. Крис възнамеряваше да се пренесе, когато пристигнеха мебелите, тъй като същата седмица трябваше да освободи стаята в общежитието. Бяха избрали много подходящ момент, за което им помогна Бил. Децата тъкмо бяха приключили училище, Лили завършваше след седмица, така че Джеси щеше да присъства на церемонията.

Тя обиколи горния етаж, надникна в спалните и видя, че Хедър е легнала на едно от новите легла с блажено изражение. За всички беше купила големи легла, за разлика от преди. Момчетата имаха легла на два етажа в старата си стая, което беше добре, докато бяха малки. Щом Хедър зърна майка си през отворената врата, се намръщи и хлътна в банята. Важното беше, че Джеси се обнадежди, след като видя изражението й на задоволство.

Остана поразена колко бързо си избраха стаи. Хедър се настани в най-голямата, до тази на майка си. Адам си хареса друга, а на Джими допадна малка, уютна, защото му напомняла за старата. За Крис остана последния етаж, който според Джеси беше най-подходящ за него. След това разгледаха двете дневни и се разтичаха нагоре-надолу по стълбите, разгледаха подробно етажите. Джеси седна на своето легло и погледна през прозореца към приятния квартал. За пореден път си каза, че има огромен късмет с тази красива къща. Лежеше и си мислеше, когато Хедър влезе със сериозно изражение.

— Никак не ми е приятно, че ни накара да се преместим тук, но къщата е хубава, мамо — призна тя. Джеси я погледна и й се усмихна. За Хедър това бе голямо признание. — Въпреки това искам да се върна в Скуо — продължи тъжно тя.

— Радвам се, че ти харесва. Можеш да ходиш там на гости. — Хедър сви рамене и се върна в стаята си, без да каже и дума повече. След малко Адам се появи, без да крие учудването си.

— Защо ни е осигурил такава красива къща? — попита той майка си, сякаш в тази работа имаше нещо подозрително.

— Върви с поста. Който и да беше приел поста медицински директор, щеше да я получи. Той искаше подходящ човек за тази работа. Нарича се поощрение — обясни тя и синът й кимна.

— Хедър снима банята си — добави той, което за Джеси беше добър знак. Банята беше с бял мрамор, с огромна овална вана и широка душкабина. Банята на Джеси беше още по-голяма.

Все още се оглеждаха и подреждаха вещите си, когато една кола влезе на алеята и спря зад нейната. Джеси видя Бил и Лили да слизат. Чу звънеца и отиде да им отвори. Лили носеше огромна кошница с храна и закуски в скута си, а Бил два плика с покупки и вино.

Всички слязоха, за да се запознаят с гостите, а Джеси се засрами от нацупената Хедър.

Представи децата си на Бил и Лили, след това влязоха в кухнята и Бил постави кошницата на островчето в средата, а покупките на плота. Момчетата бъбреха с Лили и тя предложи на Хедър на следващия ден да я разведе из училището. Хедър, за голямо удоволствие на Джеси, прие, макар и нацупено, но изглежда Лили никак не се притесни. Беше наясно, че момичето е нещастно.

Тогава Джеси погледна към Бил, който наблюдаваше с неприкрит интерес и дискретно вдигна палци, а тя се усмихна широко и кимна. Вървеше добре, те бяха харесали къщата, дори Хедър, макар да й беше неприятно да си признае.

Десет минути по-късно се появи и Крис, зарадва се, щом видя Лили, приятно изненадан.

— Влизай, Крис, ще ти покажа стаята ти — провикна се Джими и подръпна ръката на брат си. — На последния етаж е. — За Лили щеше да е трудно да се качва там, освен ако Крис не я носи. Накрая той направи точно това, пое я на ръце и я занесе на горния етаж, а Джими ги последва.

— Добре дошла у дома — обърна се Бил към Джеси, след като децата излязоха, и тя му се усмихна.

— Благодаря ти за великолепния дом. Струва ми се, че децата почти ми простиха. Поне момчетата. И Хедър ще се успокои. Много й хареса стаята.

— Чакай, докато дойдат мебелите. Тогава наистина ще заприлича на дом.

— Точно така. — Джеси се облегна на плота в кухнята. — Как върви в „Лилиите“?

— Страшен кошер. Почти сме готови. Сега ни трябват само пациенти.

— Ще дойдат — успокои го тя. — Това не ме притеснява. — Знаеше, че рано или късно ще започнат да прииждат пациенти от цялата страна, както беше в „Крейг“.

Бил и Лили останаха около час, след това се прибраха и Джеси чу Крис да обещава да се отбие у тях по-късно. Бил предложи на следващата вечер да се съберат и да хапнат заедно. Предложи да направи барбекю и Адам и Джими много се зарадваха. Крис обеща да помогне, а Хедър не възрази. Не бяха правили барбекю, откакто баща им почина.

— Лили е готина — заяви Адам, докато си вземаше от храната в кошницата, а Джими заведе Крис в стаята си, за да му я покаже. Нямаше търпение, откакто най-големият му брат беше пристигнал. Момчетата определено приемаха новото и се питаха дали наоколо има деца на тяхната възраст. Бил не познаваше никого, но беше сигурен, че има. В квартала живееха само семейства.

Вечеряха с донесеното от Бил и Лили, а след това се разотидоха по стаите си, отпуснаха се на новите си легла и гледаха филми на компютрите си. Хедър позвъни на всичките си приятели и им разказа колко е красива къщата. Вече бе поканила две момичета да й дойдат на гости през юли и август и те бяха обещали да я посетят. Нещата се оправяха. Освен това бе любопитна да разгледа училището заедно с Лили.

Джеси звънна на Каръл и се похвали, че децата са се поуспокоили. Хедър все още беше нещастна, но очевидно бе харесала къщата. Нали сама го призна пред майка си. Джеси знаеше, че посещението в училището ще бъде решаващият фактор.

На следващия ден Лили я взе, закара я до училището и й показа всичко. Запозна я с някои от бъдещите й съученици, които щяха да са последна година през есента. Имаше и готини момчета. Хедър остана впечатлена и по-късно докладва на приятелките си колко сладки били момчетата в новото училище. Джеси най-сетне я видя щастлива. Две от момичетата бяха поискали номера на мобилния й телефон, бяха я попитали дали има профил във фейсбук и Хедър им беше казала, че има.

Вечерта отидоха на гости на семейство Томас. Бил опече пиле на барбекюто, сложи и пържоли, след това седнаха на голямата маса за пикник навън, докато Лили се движеше около тях с лекота и правеше салата в кухнята. Джими я последва и разгледа очарован помещението, след като видя, че всичко е приспособено, за да й е удобно.

— Леле, ти достигаш всичко! — Никога досега не бе виждал подобна кухня.

— О, да. Татко го направи — усмихна му се Лили. Момченцето беше точно толкова сладко, колкото го описваше Крис.

— Супер! — възкликна той и тя се разсмя, а Крис дойде да й помогне да изнесат всичко навън.

— Да не те притеснява? — попита загрижено той за Джими, а тя поклати глава и се усмихна широко.

Забавляваха се много на вечеря, а на следващия ден мебелите им пристигнаха от Скуо Вали и Джеси прекара целия ден в подреждане. Вечерта домът им изглеждаше завършен и уютен. Мебелите паснаха точно, децата имаха всичко необходимо в стаите си. Когато Каръл дойде на гости, бяха почти готови с подреждането и тя помогна на Джеси да оправят кухнята. Всичко беше минало забележително спокойно.

— Май сме готови — рече Каръл, когато приключиха, и Джеси й благодари за помощта.

Когато тя си тръгна, Джеси осъзна, че това е самата истина. Имаха всичко, което им беше необходимо. Освен Тим, помисли си тя, след това угаси лампите и се качи на горния етаж. За пръв път от седемнайсет месеца не облече пижамата му. Беше я взела, но я сгъна внимателно и я прибра в едно чекмедже. Достатъчно й беше да знае, че й е подръка. Вече не изпитваше нужда да я облича.