Даниел Стийл
Победители (22)

22

Лили положи много старание в училище през зимните месеци. Отбиваше се при Теди всеки ден след часовете, защото знаеше, че това означава много за него. Посещенията й се превърнаха в ритуал, а той тренираше непрекъснато ръгби с Фил Луис и участваше в различни други игри. Те бяха груби, но на него му харесваше, а Фил го тренираше неуморно. Теди бе твърдо решен да участва в зимните параолимпийски игри, които щяха да се проведат в Аспен по същото време и на същото място като олимпиадата, Лили бе присъствала на почти всичките му мачове и те й се струваха безкрайно груби, но Теди се забавляваше славно, движеше умело стола си с джойстика и улавяше топката със стиковете на ръкавиците. Те разнасяха лепкава субстанция по топката, така че да му е по-лесно да я задържа.

В училище вървеше добре. Имаше си нови приятели и когато падна първият сняг, започна да ходи на ски. Беше се свързала със стария си треньор, за да обясни какво прави. Той не можа да повярва, че тя го търси, а и все още бе нещастен заради трагичния инцидент. Лили го помоли да започнат тренировки отново. Той се беше пенсионирал, след като тя падна.

— Ти отново ли караш ски? Не е възможно. — Въпреки че баща й му беше казал друго, когато я видя след инцидента, той разбра, че тя няма да проходи никога повече.

— Напротив, възможно е — разсмя се Лили. — Ела да ме видиш. — Той отиде в Зимния парк, където тя тренираше. Искаше да участва в дисциплината алпийско спускане с моноски и стол и старият й треньор остана поразен от онова, което правеше, и скоростта, която развиваше. Беше силна както преди, също толкова бърза на новите ски и него го достраша. Човекът беше австриец и бе работил като ски инструктор на младини, а след това бе станал треньор на олимпийски надежди. Беше се занимавал с Лили пет години и я бе готвил за младежките олимпийски игри.

— Искам отново да ми помогнеш да спечеля — заяви тя на Оскар след първия път, когато той я видя на ски, оборудвани със стол. Беше му показала филми от зимните параолимпийски игри. Все още се стремеше към златния медал. — Какво ще кажеш?

— Баща ти знае ли за тази работа? — погледна я разтревожено той. — Знаеше как Бил трепери над нея.

— И да, и не. Веднъж в началото дойде да ме гледа, но не знае колко сериозно се отнасям. А съм станала много по-добра, откакто ме видя. Миналата пролет, когато започнах, бях в рехабилитационен център. Сега обаче искам да тренирам упорито. Всеки ден, ако прецениш, че има нужда.

— Да — отвърна Оскар с познатия й строг глас. Някога този тон я дразнеше, но сега остана очарована. Това означаваше, че я приема сериозно. — Ще отидем в Аспен и ще тренираме там. Искам обаче да науча повече за новите ти ски със столчето и каква бързина можем да развиваме. Ще поговоря с разни хора от параолимпиадата и може би с някои от скиорите. Ще направя проучване.

Тя знаеше, че той няма да прояви милост към нея, и тъкмо това искаше. Очакваше да я кара да се старае както преди, за да победи.

Оскар направи обещаното проучване и в края на октомври започнаха да тренират всеки ден след училище, след което тя се отбиваше за кратко при Теди, а после се прибираше, за да си напише домашните. Каза на преподавателя по физическо в училище с какво се занимава и той я пускаше по-рано винаги, когато можеше, за да има повече време за тренировки. След часовете се срещаше с Оскар в Зимния парк и се спускаха до затварянето на лифта, а през уикендите по цял ден. Тя беше неуморна, у дома правеше упражнения, за да станат ръцете и горната част на тялото й по-силни. Беше в по-добра форма от когато и да било. Баща й се отнасяше скептично към заниманията й, но поне не възразяваше, защото Оскар я тренираше, а и знаеше, че не може да я спре. Нямаше обаче представа какви огромни усилия полага, нито колко бързо се спуска. Бил беше чул за параолимпиадата, но предполагаше, че става въпрос за спортове, облекчени специално за инвалиди. Очевидно не бе гледал нищо и поне засега Лили предпочиташе да си остане така. Плащаше на Оскар такса като треньор и оставяше Лили да се забавлява. Всеки ден имаше предостатъчно работа, а уикендите прекарваше в „Лилиите“.

През ноември Лили тренираше усилено като за олимпиада и успяваше да се справи и с ученето. Освен това попълваше молби за колежи и се кандидатира за президент на класа. Спечели Уокър Блейк и я назначи за вицепрезидент, което изглеждаше чудесно във формулярите за колеж, както и предишните й занимания със ските и сегашните тренировки за параолимпиадата, но не това бе причината, поради която работеше толкова упорито. Правеше го, защото обичаше този спорт. В деня, когато отбеляза нов напредък и Оскар й помогна да увеличи скоростта, й се прииска да разкаже на Теди всичко.

Отиде да го потърси във фитнеса, но не успя да го намери нито там, нито в другите зали. Най-сетне го откри в лечебницата. Беше настинал лошо след игра на ръгби. Изпотил се много, а след това стоял на течение. Гърдите му хриптяха и се налагаше да притискат гръдния му кош, за да прочистят дробовете. Лили знаеше колко са опасни настинките за него. Теди имаше температура и тя остана до него цял час, докато той не заспа.

Много се разтревожи за приятеля си и когато на следващия ден се върна да го види, разбра, че са го преместили в болничното крило на „Крейг“. Състоянието му се беше влошило. Страхуваха се от пневмония и тя остана при него ужасена, че той умира. Една от сестрите призна, че са звънели на родителите му, което бе лош знак. Лили се запита дали те ще благоволят да дойдат. На следващия ден той се почувства още по-зле. Тя галеше лицето му и раменете му, за да е сигурна, че усеща докосванията й.

— Ама ти нали тренираше? Трябва да се оправяш бързо — напомни му тихо Лили и той кимна, а после се унесе. Непрекъснато го разхождаха, за да прочистват дробовете му, тъй като той не можеше да го направи сам. Фил Луис също идваше да го вижда по няколко пъти на ден и Лили усети, че Теди се предава. Родителите му все още не се бяха появили. Тя се обади на баща си и го помоли да уреди да остане през нощта при Теди и няколко дена дори пропусна тренировките с Оскар. Страхуваше се, че ако остави Теди, той ще умре. Беше много страшно. На втората нощ, докато спеше в инвалидната количка до него, тя се събуди и той й се стори стряскащо неподвижен.

— Господи — ахна тя, сигурна, че е мъртъв. — Теди?… Теди! — Разтърси го леко и се разплака, а той отвори едното си око.

— Какво? Престани да ме разтърсваш, глупачке. Ще ми окапят зъбите — сопна се дрезгаво с усмивка. През нощта температурата му беше спаднала. Все още бе много зле и остана в болница още две седмици, но към Деня на благодарността започна отново тренировките с Фил.

— Да знаеш, че ме уплаши до смърт — каза му Лили, след като той се възстанови.

— И ти мен — призна той. Нито един от двамата не спомена, че родителите му така и не са дошли. Бяха му звъннали няколко пъти, но той беше твърде зле, за да говори, и повече не му обърнаха внимание. Беше толкова тъжно.

Теди прекара Деня на благодарността с Бил и Лили, Джо също беше с тях. Реши да не ходи при децата си тази година и да остане в Денвър. Имаше твърде много работа и не искаше да си тръгва. Лили прекарваше първия си Ден на благодарността в инвалидна количка, но имаше чувството, че трябва да е благодарна за много неща. Прекара уикенда в Аспен с Оскар, за да опознае планината с новите ски, и той остана доволен, че се справя добре.

В Скуо Вали Джеси и децата прекараха първия Ден на благодарността без Тим. Крис се прибра за празника. Джеси го бе видяла преди две седмици в Денвър. Сега вече ходеше там веднъж месечно и напредваха с наемането на нови кадри. Каръл беше ходила в Денвър още два пъти и се видя с Лили и Теди, направи списъци с нещата, които те искаха да има в рехабилитационния център. Разпитваше ги надълго и нашироко за предпочитаните забавления, за приятните дейности, уреди, спорт, формата, под която да бъдат съветническите програми, високотехнологичните джаджи. Теди призна, че много му се иска да има собствена група, на която да помага, а Лили, както обикновено, предпочиташе да се наблегне на спорта, да се организира ежегодно събитие като параолимпиадата, но в по-малък мащаб, с повече спортни категории и медали за победителите. Списъкът беше дълъг и даде на Каръл достатъчно информация, над която да работи. По-късно тя обсъди с Джо всяка точка. Той остана силно впечатлен и даваше много точно и реалистично мнение за всеки от плановете й.

Каръл и Джеси се видяха няколко пъти. Всяка бе заета в своята област. Джеси и Бил се занимаваха с наемането на персонал и вече бяха събрали забележителен екип. Каръл и Джо съставяха програми и щом им се стореше, че са готови, ги обсъждаха с Джеси и Бил.

— Ами Фил Луис, татко? — подхвърли една вечер Лили, докато вечеряха, след като го беше видяла на един от ръгби мачовете на Теди. — Той ще бъде страхотен шеф на отделението по физиотерапия.

— Дали ще прояви интерес? — полюбопитства Бил. Знаеше, че Лили и Тед го обичат, че той бе постигнал чудеса с тях.

— Не знам, трябва да го попиташ. Той е най-добрият.

Тя вече оценяваше качествата му също като Теди и на Бил му допадна идеята да поговори с него. Няколко дена по-късно го покани на обяд и с радост откри, че Фил е силно заинтригуван. Отиде до „Лилиите“, за да разгледа лично, и веднага се влюби в центъра и прие работата. Лили и Теди бяха безкрайно щастливи.

— Дано нашите да ми позволят да се прехвърля в „Лилиите“ — въздъхна притеснено Теди.

— Ще трябва — намръщи се страховито Лили.

След Деня на благодарността тя се зае сериозно с молбите за колежите. Кандидатства в „Принстън“, „Харвард“, „Браун“ и университета на Ню Йорк, но първият й избор беше „Принстън“. Баща й искаше да учи в университета на Денвър, но тя отказа. Държеше да замине по-далече. Помогна на Теди да напише своята молба до университета на Денвър, защото той щеше да кандидатства само тук, и се молеше да го приемат. Написа великолепно есе, в което обясни какво означава изкуството за него, и приложи две от картините си към другите документи, а Лили не спря да повтаря, че те са най-добрите. Добави, че тренира за параолимпийските игри, дисциплина ръгби, и помоли Фил да му напише препоръка. Молбата му бе впечатляваща, Теди имаше отлични оценки, беше изкарал добри резултати на тестовете също като Лили. Тя обаче не беше сигурна дали нейният успех е достатъчно висок за „Принстън“. Включи скиорската си история в молбата, описа получените медали и добави своя снимка на ски.

Показа молбата на Каръл следващия път, когато се видяха, и психоложката остана впечатлена, но съвсем не се изненада.

— Ако някой колеж ти откаже, значи там са луди — отбеляза тя. Лили започна да изпраща молбите по пощата преди Коледа, въпреки че крайният срок беше чак през януари, но тя искаше да действа отрано. Наложи се да обяснява, че се е наранила и е прекарала пет месеца от изминалата година в рехабилитационна болница. Въпреки това успехът й беше добър, а през последната се бе повишил, макар че прекарваше дълги часове в тренировки с Оскар. Той бе доволен от напредъка й. Всичко отнемаше безкрайно много време. Натовареният й график не й оставяше почти никакво време за приятелите й и тя понякога се тревожеше, че нито едно момче не я кани да излязат, но беше толкова заета с тренировки, писане на домашни и дооформяне на молбите, че не й оставаше и минута свободно време да мисли за срещи. Освен това ходеше при Теди всеки ден.

Успя да напазарува за Коледа през последния уикенд преди ваканцията. Купи красиво палто за баща си, защото той мразеше да ходи на пазар за дрехи, и топъл суичър за Теди, който да облича след тренировка, и сидита, пуловер за Каръл, топъл шал за Джо, кожени наушници, които изпрати на Джеси, за да й е топло, когато дойде в Денвър, но тя можеше да ги носи и в Скуо. Бил не й беше казал, че Джеси ще се мести през юни като директор на центъра, тъй като и нейните деца все още не знаеха, но вече бе купил къщата, както й обеща, и при последното й идване преди Коледа я закара там една вечер, когато се връщаха от „Лилиите“.

— Трябва да спрем за малко. Нали нямаш нищо против? — подхвърли небрежно той, докато пътуваха към неговата къща, за да вечерят с Лили.

— Не, разбира се — отвърна Джеси. Преглеждаше бележките, които бе нахвърляла този ден. Току-що бяха наели още двама физиотерапевти, единия специалист по малки деца.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита я Бил, когато спря на алеята пред сградата. Къщата беше приятна, триетажна, с чудесно поддържана градина и две големи дървета отпред. Беше бяла, с тежко медно чукче на вратата и просторен заден двор. Сякаш гледаха реклама на семеен дом. Джеси вдигна поглед, когато Бил я покани, й поклати глава с усмивка. Къщата беше осветена — тя нямаше представа, че той е помолил брокера да запали лампите същата вечер. Продажбата бе осъществена преди няколко седмици.

— Не, ще те изчакам тук. Днес свършихме доста работа, искам да съм сигурна, че бележките ми са наред и няма да объркам нещо. — Имаше чувството, че всяка вечер пише домашни, но й беше приятно. Колко вълнуващо бе, като знаеше, че ще стане директор.

— Всъщност исках да те представя на приятел — настоя той и я изчака да прибере бележките. — Няма да се бавим. — Тя пъхна всичко в чантата си и не заподозря нищо, докато го следваше към входната врата и остана изненадана, че той посяга към медното чукче, отваря вратата и влиза. Брокерът беше оставил отключено, както бе настоял Бил. Остана още по-изненадана, когато разбра, че къщата е празна, няма мебели, а лампите са запалени. Стори й се, че е прясно боядисана, подовете бяха от красиво тъмно дърво, имаше просторно антре, широко стълбище и огромен хол с камина. Дори празна, къщата излъчваше уют. Джеси се обърна учудено към Бил. Защо му беше да се среща с приятел в празна къща? Той й се усмихваше и тя се ококори.

— Добре дошла у дома, доктор Матюс — усмихна се топло Бил и й подаде ключовете. — Като директор на „Лилиите“ за мен е удоволствие да ти представя новия ти дом. Надявам се да си щастлива тук, Джеси.

Очите й се напълниха със сълзи, тя го прегърна. Никога досега не бе виждала толкова красива къща и мисълта, че ще живее тук с децата, я разчувства. Продължи да го прегръща и да му благодари, докато той я развеждаше. Огледаха красива голяма спалня и още четири стаи. На горния етаж имаше дневна и още една на първия етаж, хол, трапезария, кабинет и огромна кухня. Всяка от спалните си имаше баня, на долния етаж имаше стая за дамски тоалет и гараж за два автомобила. Къщата беше истинска мечта и Джеси имаше чувството, че е спечелила от лотарията, а не просто нова работа.

— Не мога да повярвам. Не знам какво да кажа — рече задъхано тя, когато се върнаха в антрето. — Не съм и мечтала за подобна къща. — Кварталът беше съвършен за семейство, съвсем близо до неговата къща. — Бил… — Тя се разплака и той я прегърна през раменете, когато излязоха. Никога досега не се бе чувствала толкова трогната, нито пък такава късметлийка.

— Дано си щастлива тук и в „Лилиите“ дълги години.

— Не заслужавам всичко това — рече скромно тя. Никой не бе правил подобен жест за нея. Можеше да живее тук, без да плаща наем, докато заемаше поста медицински директор на „Лилиите“.

— Напротив — усмихна се широко той.

Джеси нямаше търпение да доведе децата си — тук беше много по-красиво от къщата, в която живееха. Те щяха да я харесат, дори Хедър, след като преодолееше шока, че ще се местят. Джеси все още нямаше думи, докато пътуваха към дома му, където ги чакаше Лили. Тя бе приготвила много хубава вечеря — ставаше твърде добра готвачка. Забеляза, че Джеси почти не говори, но пък изглежда щастлива. Най-сетне, докато ядяха десерта, лекарката се разприказва. Попита ги какви планове имат за Коледа. Нямаше търпение Крис да се прибере от Денвър за празниците.

— Тук ще бъдем — отвърна Бил, — само ние двамата.

— И Теди — добави Лили.

— И Теди — поправи се Бил. — После двамата с Лили заминаваме за Аспен за няколко дена с треньора й. Искам да видя как се справя със ски спускането и как се готви за параолимпиадата. — Той все още се залъгваше, че заниманията й са сравнително леки, но го чакаше истински шок.

Празниците протекоха тихо и в Денвър, и в Скуо. Джеси прекара Коледа с децата си, първата без баща им, и както можеше да се очаква, беше трудно. Всички бяха облекчени, когато празникът мина.

В деня след Коледа Бил откара Лили в Аспен заедно с Оскар и следобеда се качиха заедно на лифта. Лили вече не се страхуваше. Когато стигнаха до върха, докато баща й гледаше, тя се стрелна надолу по склона като светкавица с помощта на щеките с малки ски, които й помагаха да пази равновесие. Скоростта й беше страшна, но Лили се държеше на ските безупречно. Бил я гледаше с насълзени очи. Нямаше представа на какво е способна, докато не видя лично.

— Мили боже — промълви той, докато я наблюдаваше, и я последва значително по-бавно. Лили беше бърза както преди, опитна, дори повече. Година след нараняването тя се спускаше като вятъра, а Бил не помнеше да е изпитвал по-голяма благодарност никога досега. Тя беше невероятно момиче и той разбра, че онова, което Джеси бе предсказала за нея, се сбъдва — Лили щеше да води забележителен живот. Вече беше точно така.