Даниел Стийл
Победители (27)

27

Партито по случай откриването на „Лилиите“, което Каръл планира, беше по-елегантно, отколкото очакваха хората. Поканиха местни лекари, висшия ешелон на „Крейг“. Тя убеди доктор Хамърфийлд да дойде от Бостън, пристигнаха и бизнес сътрудници на Бил. Бен Стайнбърг и Казуко дойдоха от Скуо Вали. Бяха поканени физиотерапевти и медицински сестри. Директорката на училището на Лили, треньорът Оскар и Стив Джансън, архитектът, приятели. Теди също присъстваше. Приятелите на Лили, включително Уокър и гаджето му, и децата на Джеси. Накрая се събраха триста човека, които обикаляха рехабилитационния център и се възхищаваха на постигнатото. Щяха да приемат първите пациенти след две седмици и разчитаха на армия от доброжелатели и поддръжници. На следващия ден всички бяха единодушни, че партито е било много успешно и Бил благодари на Каръл.

— Постигнахме го с усилията на всички — отвърна скромно тя. — А Джо ми помогна да го организираме — погледна го тя с топла усмивка. — Сега планираме галавечер за набиране на средства, но ще се проведе догодина.

Най-сетне Бил събра кураж и по-късно същия ден, когато двамата с Джо останаха сами, го попита. Не беше негова работа, но Джо беше един от най-старите му приятели и Бил се надяваше да бъде щастлив. А той сигурно беше, защото всеки път, когато го видеше около Каръл, грееше като коледна елха. Човек не можеше да не забележи, а тя също изглеждаше много щастлива.

— Има ли нещо между вас двамата? — попита Бил, докато отиваха към кабинетите си.

В първия момент Джо се поколеба, след това кимна.

— Влюбен съм в нея още от деня, в който се запознахме. Мислех, че няма да ме иска. Но ето че животът се обръща. — Погледна сериозно приятеля си. — Не съм споменавал, но вечерта, когато ми звънна, за да ми кажеш за Лили, стисках зареден пистолет в ръката. Щях да се самоубия. Тогава ти ми разказа за инцидента и разбрах, че съм глупак, който е потънал в самосъжаление, че ти страдаш заради нещо много по-важно. След разговора прибрах пистолета, а по-нататък се отървах от него. Тогава мислех, че животът ми е приключил, че е най-добре да се махна от този свят. После ти дойдох на гости и ти създаде „Лилиите“, след като ти бях подхвърлил една нищо и никаква идея. Включих се и аз и това промени абсолютно всичко. Тогава пък се появи Каръл и промени живота ми. Не помня да съм бил по-щастлив.

Бил остана потресен от чутото.

— Защо не ми каза, че положението е толкова зле? Защо не ми звънна?

— Когато имаме най-голяма нужда от помощ, не знаем как да я поискаме. Мисля си какво е преживяла Каръл и разбирам колко незначителни са били проблемите ми, макар навремето да мислех, че са страшни и си струва да сложа край на живота си. Не е било така. Благодаря на Господ, че не направих онова, което бях намислил. Виж само колко хубави неща се случиха, откакто ми се обади и дойдох тук. Вече имам съвършено нов живот. — И двамата бяха поразени колко малко е необходимо, за да бъде съсипан нечий живот или да бъде построен отново. Разликата между двете беше незначителна. Бил беше доволен, че Джо е направил правилния избор. Потръпна при мисълта какво е можело да се случи в онази нощ, ако му беше звъннал пет минути по-късно или бе отложил за друг ден. Джо щеше да сложи край на живота си. Вместо това той бе започнал начисто и беше щастлив. — Не съм и очаквал подобно нещо да се случи на моята възраст. Каръл казва същото, а е двайсет години по-млада. Човек не може да се откаже просто така. Нещата могат да се променят всеки момент, както стана при мен. — След това погледна настойчиво Бил. — Ти също трябва да направиш усилие и да започнеш да излизаш. Не можеш да останеш сам цял живот. Все още си млад, а Лили скоро ще си има собствен живот.

— Знам — рече Бил и се натъжи при тази мисъл. — Чудя се какво ще правя без нея.

— Тук ще имаш предостатъчно работа, но това не е достатъчно. Работата не е всичко. Научих го по трудния начин.

— За мен е достатъчно, докато имам Лили — отвърна сериозно Бил и Джо разбра, че той не преувеличава. Искаше му се и приятелят му да се радва на същото щастие, каквото изживяваше той с Каръл. Тя беше съвършената жена за него на този етап от живота му. Може би по-рано щеше да е различно поради какви ли не причини, но сега тя бе съвършена за него. Беше всичко, което той искаше. А той бе идеалният за нея. Бяха се намерили.

След този разговор се върнаха в кабинетите си и Бил не можа да изхвърли от мислите си признанието на приятеля си какво е щял да направи. Щеше да е ужасна загуба. Не каза нищо на Джеси, но бе потресен.

Първият им пациент беше препоръчан от местен неврохирург и дойде два дена след официалното откриване в средата на август. Обадиха се на Джеси за момченце, пострадало в катастрофа с родителите си четири седмици по-рано. Те загинали, а то имаше фрактура на девети торакален прешлен, малко по-тежко, отколкото на десети торакален като Лили. Беше на осем и бе поверено на грижите на баба си. Два дена по-късно им звънна местен хирург за дванайсетгодишно момиченце, паднало от кон. Седмица по-късно имаха пет пациенти. В края на месеца бяха вече десет.

Бил погледна недоумяващо Джеси, когато влезе в кабинета й.

— Значи било истина — „Ако го построиш, ще дойдат“ — усмихна се той. — Дойдоха.

През уикенда на Деня на труда постъпиха още трима. Едното момченце бе получило нараняване, когато скачало в басейн. След това хирург от Лос Анджелис им изпрати двама пациенти, които пристигнаха с частен самолет. През първата седмица на септември имаха шестнайсет пациенти между осем и деветнайсет години. Точно на това се бяха надявали. Персоналът полагаше много грижи за тях, отнасяха се с внимание, а Джеси бе неотлъчно до тях. Бил не можеше да се нарадва на това, което се случва. Център „Лилиите“ работеше.

Седмицата за двамата с Джеси беше натоварена както у дома, така и на работа. Хедър тръгна на училище и много й хареса. Майка й изпита огромно облекчение. Крис започна втората си година в университета на Денвър и този път Джеси беше с него, когато той се настани в общежитието, а същата събота Бил отлетя за „Принстън“ заедно с Лили. Къщата бе разхвърляна заради приготовленията, нещата, които тя беше купила, а асистентката на баща й и икономката едва смогваха. Лили фучеше из целия град, докато организира всичко. Отиде да се сбогува с Джеси и Каръл в деня преди заминаването, прекара следобеда с Теди, а вечерта с Крис. Той я изведе и на връщане двамата обсъдиха как ще протече връзката им от тук нататък.

— Не искам да те ограничавам, Лили — рече тъжно Крис. — Заминаваш за колеж, за да разпериш крила. Не искам да те дърпам назад. — Тя остана съкрушена от тези думи и го погледна с големите си лавандулови очи.

— Зарязваш ли ме?

Той остана ужасен от тези думи.

— Не, разбира се! Просто ти давам свобода, ако я искаш. Помислих си…

— Обичам те, Крис. — Все още не бяха изричали думите до тази вечер. — Аз пак ще се забавлявам в колежа. Само че там няма да се запозная с друг като теб. Знам, че и двамата сме млади, но не искам да те изгубя. Може би някой ден, когато пораснем… — Тя замълча и той я привлече към себе си и я целуна. Не искаше да чува друго, защото се беше надявал точно на това. Не предполагаше, че тя ще го чака, особено в „Принстън“.

— Когато престарееш — пошегува се той, — когато си на двайсет и пет, ще поговорим по този въпрос отново. Междувременно, Лили Томас, да знаеш, че си моето момиче, нали? Ще се видим, когато се върнеш. Ще ти звънна утре, щом пристигнеш. И да кажеш на момчетата в „Принстън“, че си моя. Няма защо да се притесняваш за тук. Нали? Разбрахме ли се? — Очите му танцуваха щастливо, изпълнени с обич.

— Напълно — отвърна тя, също с блеснали очи, и Крис я целуна отново. Нямаше сили да слезе от колата, когато той извади инвалидната количка.

— Обичам те, Лили — рече и я целуна за последен път.

— И аз те обичам, Крис. — Тя влезе в къщата, помаха му и едва тогава затвори вратата. Беше късно и се надяваше баща й да е заспал.

Той обаче не спеше. Лежеше и мислеше колко празен ще бъде животът му без нея. Остана буден дълго след като тя заспа, замислена за Крис.

На следващия ден отлетяха до общинското летище „Мърсър“ в „Канейдиън Глоубал Експрес“. Там ги чакаше ван с шофьор, който да ги откара до „Принстън“. Лили едва сдържаше вълнението си, а Бил мълчеше, слушаше я и се наслаждаваше на компанията й. Тя не спомена Крис, а и той не я попита. Помнеше младостта си.

Лили отиде на бюрото за информация, за да й дадат стая в общежитие, и Бил се успокои, че ще бъде настанена на първия етаж в колежа „Уитман“. Шофьорът им помогна да пренесат багажа и кашоните. Бил се зае да инсталира компютъра й, докато тя подреждаше дрехите. Стаята беше малка и Лили щеше да има съквартирантка, Киара от Кънектикът. Бил остана изненадан, че и другото момиче е в инвалидна количка, с нараняване, подобно на Лили. Девойките си погледнаха подозрително в първия момент, след това се разсмяха и заговориха. Киара бе претърпяла катастрофа с кола на шестнайсет и остана впечатлена от историята на Лили и факта, че е участвала в параолимпийските игри. Беше чувала за тях, но никога не ги беше гледала. Родителите им се разприказваха приятелски, докато Бил седеше на компютъра, а бащата на Киара донесе малък хладилник.

В осем вечерта момичетата бяха готови за вечеря. Лили се сбогува с баща си, съквартирантката й Киара прегърна родителите си. Момичетата бяха готови техните да си тръгнат дискретно и да ги оставят на вълнуващия им нов живот. Двете бъбреха възбудено, докато излизаха, минаха без проблем по коридори и алеи и обсъждаха клубовете, в които се надяваха някой ден да влязат. Лили бе прочела всичко за тях и вече знаеше, че предпочита „Котидж“. Киара пък искаше „Айви“. Това бяха варианти на братства и сдружения в кампуса. Нямаше да имат възможност да се присъединят до пролетта на втората си година и щяха да членуват само през последните две години от обучението си.

Бил погледна тъжно родителите на Киара, след като свърза стереото и компютъра.

— Май е време да си тръгваме, преди момичетата да се върнат. Вече нямат нужда от нас.

Усети буцата в гърлото, когато го каза.

— Така излиза — съгласи се с широка усмивка бащата на Киара и прегърна съпругата си. — За пръв път сме в колеж. У дома ни чакат още три.

— На мен ми е само тя — призна мрачно Бил с всичкото достойнство, което успя да призове, и си наложи да си тръгне, преди да се разплаче. Откри шофьора и поеха към летището, а два часа по-късно бе във въздуха обратно към Денвър и на борда си позволи да изпие силна напитка. Никога през живота си не се беше чувствал толкова самотен.

Кацна в два след полунощ местно време и се прибра в два и половина. Влезе в къщата и тишината му се стори оглушителна. Едва тогава даде воля на сълзите, които го задушаваха през цялата нощ. Чак тогава видя, че Лили му е пуснала есемес. „Благодаря ти. Обичам те, татко.“ Това само влоши нещата.