Даниел Стийл
Победители (24)

24

В едно съботно утро през март, след като се върна от Аспен, Джеси събра кураж, седна да закусва с децата си и им каза какво решение е взела. Цяла седмица я беше страх, но знаеше, че постъпва правилно.

— Какво? — погледна я недоумяващо Адам.

— Местим се в Денвър — повтори спокойно тя и се постара да не издава чувството си на вина. — Приех поста на медицински директор в нов рехабилитационен център. Работата е страхотна. Ще живеем в красива къща, която върви с поста, и се надявам да бъдем щастливи там. — Зачака да се разрази буря, както предполагаше, че ще стане.

— Не те ли интересува как се чувстваме ние? Приятелите ми са тук! На всички приятелите ни са тук! — разкрещя се Адам. Тъкмо бе навършил дванайсет. Играеше футбол в Младежката лига и беше в отбора по ски.

— Разбира се, че ме интересува. В Денвър можете да вършите същите неща като тук. Можете да ходите на ски, да постъпите в Младежката лига, каквото пожелаете. За вас с Джими има чудесно училище.

Джими седеше, все още поразен от чутото, а най-лошото бе, че Хедър мълчеше, а по бузите й се търкаляха сълзи.

— Как е възможно да ме караш да се местя в последната година? Как е възможно да си толкова гадна? — попита Хедър с разкривено от мъка лице.

Джеси се почувства като чудовище. Тъкмо тази реакция очакваше и от нея се страхуваше. Беше почти съгласна с нея и все още се чувстваше виновна.

— Знам, че ти е трудно, миличка. Но работата е страхотна и ще можем да си позволяваме много повече от сега. Много ми е трудно без баща ви. — Каза го тихо и спокойно, а Адам побесня.

— Тогава си намери по-добра работа тук. Татко никога нямаше да ни причини подобно нещо.

— Може би нямаше — отвърна честно тя. — Само че според мен решението е добро, освен това ще виждаме Крис по-често.

— Искам да остана в Калифорния и да постъпя в колеж — настоя нещастно Хедър.

— Можеш да дойдеш да учиш тук. Няма да продавам къщата. Ще я дам под наем. Така ще можеш да се върнеш, ако решиш.

— Ако ти ни пуснеш — натърти Адам и я погледна лошо. Беше достатъчно голям, за да я мрази. А Хедър бе напълно отчаяна. Скочи от масата, изтича в стаята си и блъсна вратата. Адам последва примера й минута по-късно.

Джими седна на масата, погледна объркано майка си, след това протегна ръка и погали пръстите й.

— Ще им мине, мамо — рече мило той и тя го прегърна.

— Ти защо не ми се сърдиш? — Момченцето беше ангелът в живота й.

— Не може всички да ти се сърдят. Нямаше да е честно.

Той беше нейното слънчице.

— Благодаря ти, че приемаш преместването толкова спокойно. Според мен и училището, и новата къща ще ти харесат, а можем да се връщаме тук от време на време — увери го тя. Той кимна, после се прибра в стаята си. Стана й много мъчно, когато го видя колко е унил, докато се качва по стълбите.

От този ден Хедър й обяви война. Държеше се студено с нея в продължение на цял месец, Адам я обиждаше, а Джими беше просто потиснат. Джеси се чувстваше като най-лошата майка на света. Обади се на Каръл, за да й се оплаче. Каръл вече си бе намерила апартамент в Денвър и беше много щастлива. Събираше си багажа в Бостън и бе развълнувана от преместването. За пореден път настоя, че двамата с Джо са само приятели, когато Джеси я попита за отношенията им. В момента обаче Джеси се притесняваше повече за децата си, отколкото за преместването на Каръл.

— Децата ще ме убият и буквално, и преносно. Хедър ме мрази, Адам се е скапал, а Джими ми се струва потиснат.

— Щом се преместите, всичко ще си дойде на мястото — увери я Каръл. — Между другото, онази вечер видях Крис.

— Така ли? Къде? Да не би да е избягал от училище?

— Не, вечеряше. У Бил. С Лили. Той май си пада по нея.

— И на мен така ми се струва — усмихна се Джеси. Когато му каза за преместването, той остана шокиран, но не се разстрои както другите, защото тя нямаше намерение да продава къщата.

— След това отидоха на кино. Бил каза, че е идвал няколко пъти. Извеждал Лили навън.

— Поне една добра новина. Одобрявам. Тя е най-готиното момиче на света. Можеше да е разглезено келешче, но не е. Страхотна е. — Джеси не я беше виждала, откакто спечели медала, но скоро предстоеше да замине за Денвър, веднага след като децата й се поуспокоят. — Какво ще ги правя моите. Мога или да се застрелям, или да се откажа от преместването. — Не можеше да повярва, че са чак толкова разстроени от това.

— Да не си посмяла да се отказваш. Дръж се. Ще им мине. Просто им дай време — насърчи я Каръл.

— Ела ти да поживееш с тях. Хедър категорично отказва да замине. Почти всяка вечер е в дома на най-добрата си приятелка и заяви, че иска да отиде да живее у тях, за да продължи догодина в същото училище. Не мога да позволя подобно нещо. — Джеси бе уплашена от тази мисъл.

— Няма да направи нещо такова — увери я Каръл. — Остави я да изрази себе си. Така е по-добре от скритата агресия. В момента иска да те накаже.

— И го прави. Да ти кажа честно, предпочитам скритата агресия, защото нейната ми идва в повече — въздъхна Джеси, а Каръл я увери, че Хедър рано или късно ще се примири.

Войната обаче продължаваше седмица след седмица. Хедър ставаше все по-гневна и се държеше все по-враждебно с майка си. Въпреки че Джеси очакваше подобно отношение, я болеше, че трябва да го търпи.

Когато замина за Денвър две седмици по-късно, Каръл гордо й показа новия си апартамент. Много й хареса. Джеси обаче мислеше и говореше единствено за войната с Хедър.

Когато отиде да се види с Бил, тя откри, че отношенията му с Лили също не са блестящи. Беше пролетта на младежкото недоволство. Бил бе споменал, че имат проблеми. Джеси се надяваше да не са заради Крис, че той не възразява двамата млади да се виждат. Лили беше на осемнайсет, изключително разумно момиче. Синът й беше добро момче и нямаше да стори нищо, с което да я нарани. Преди баща й да се прибере, Лили слезе при Джеси и я помоли за помощ.

— Не мога да се разбера с татко — започна тя и се придърпа до масата в кухнята, без да крие отчаянието си, докато Джеси се питаше дали и Хедър говори по същия начин пред майката на най-добрата си приятелка. Джеси бе споделила с Лили и момичето се отнесе с много съчувствие към гнева на Хедър заради преместването. Каза й, че на дъщеря й ще й мине, но Джеси започваше да се пита дали наистина е възможно. — Все още чакам отговори от колежите, в които кандидатствах, а татко е категоричен, че няма да ме пусне да замина — обясни Лили на Джеси, обзета от огромно разочарование.

— Защо не? — Той бе намекнал за решението си пред Джеси, но тя искаше да чуе мнението на Лили.

— Не знам. Звучи нелепо. Не искал да се нараня. Това са глупости. Как мога да се нараня, докато съм на училище. — И двете знаеха как я закриля той, че не беше готов да пусне малкото си момиченце да замине, особено сега, откакто беше в инвалидна количка.

— Винаги ли е бил такъв? — попита предпазливо Джеси.

— И преди не беше във възторг, но щеше да ме пусне. Тогава нямаше извинение. Сега обаче дори не иска да чуе, заради травмата. Пълни глупости. — Джеси веднага усети колко е гневна Лили. Двамата с баща й се разправяха по този въпрос от месеци. — Успехът ми е добър. Какъв е смисълът да уча, ако не ме пусне да завърша хубав колеж?

— А ти не искаш да оставаш у дома. — Джеси искаше да бъде напълно сигурна.

— Не. Искам да замина да уча някъде. Джеси, би ли поговорила с него. Опитай се да го накараш да прояви малко разум. — Тя я погледна умолително.

— Ще пробвам, но той е голям инат, особено когато става въпрос за теб. И моите деца не са във възторг от мен напоследък — призна тя и Лили я погледна тъжно. Много я харесваше и все си казваше, че децата й имат късмет с нея. Крис говореше само хубави неща за майка си. Много я обичаше. — С изключение на Крис, до един са ми бесни заради преместването — продължи Джеси.

— Изключвам и Джими, но той е нещастен, откакто им казах. — Това й се струваше дори по-лошо. — В момента Хедър ме мрази. Мисли, че съм й провалила живота.

— Да — кимна с разбиране Лили. — Преместването през последната година е трудна работа. В Денвър обаче е готино. Тук ще й хареса. Жалко, че няма да сме на училище по едно и също време. — Тя отново се намръщи. — Надявам се да замина в някой колеж на изток. Нали ще поговориш с татко?

— Ще се опитам.

Говори с него същия следобед. Бил беше категоричен. Според него Лили бе преживяла достатъчно. Щеше да е твърде уязвима в университета с тази инвалидна количка. Навсякъде щяха да се мотаят пияни момчета и той предпочиташе тя да си остане вкъщи. Настояваше да се запише в университета в Денвър.

— Дори не е подала молба за тук — подчерта Джеси. — Ще изпусне годината, ако не замине за някой от колежите, в които е кандидатствала. — Всичките бяха на изток.

— Тогава да запише в Сити Колидж или да си почине една година. Няма да я пусна да замине на изток. — Каза го решително и Джеси си спомни гневния мъж, готов да защитава детето си, с когото се бе запознала преди година.

— Бил — започна тихо Джеси, — ти направи всичко възможно, за да я приобщиш отново към света. Изпрати я на училище, а можеше да й наемеш частен учител. Изпрати я в „Крейг“ да научи всички умения, за да може да общува и да учи. Пусна я да се състезава в параолимпийските игри. Нека бъдем реалисти. Ски спускането с опасен спорт. За всекиго. Сега обаче не й даваш да отиде да учи в колеж. От какво се страхуваш?

— Че никога няма да се върне — призна тъжно той. — Изгубих майка й. Не искам да изгубя и нея. Ами ако реши да остане да живее в Бостън или в Ню Йорк?

Джеси се усмихна при тази мисъл.

— Погледни само какво си й осигурил, какво направи за нея. Погледни тази къща, живота, който води тук, рехабилитационния център, който ти създаде, а тя обожава. Тук тя може да кара ски. Наистина ли мислиш, че няма да се върне? Повярвай ми, ще се прибере. Просто иска да вкуси от живота и да получи добро образование. Не можеш да я виниш. Освен това те обича. Ще се върне.

— Аз не се върнах след колежа — намръщи се той.

— Тук не е въгледобивна мина. А и тя те обожава. Ще се върне като пощенски гълъб след колежа и ще е с теб при всяка възможност междувременно.

— Иска ми се да остане при мен — продължаваше да се цупи той.

— По-добре я пусни, за да иска да се връща. В противен случай може да се разбунтува — предупреди го Джеси. Страхуваше се Хедър да не направи нещо такова.

— Не знам. Ти как се справяш с твоите деца?

— Мразят ме — съобщи спокойно тя. — Джими не ме мрази, но за другите двама съм обществен враг номер едно. Не е много весело вкъщи.

— Лили също ми е сърдита — въздъхна Бил. — Да не говорим колко много ще ми липсва. Тя е целият ми живот — призна тъжно той, но Джеси вече знаеше, че е така.

— Не, не е. Имаш „Лилиите“, които да ти създават грижи, приятели, работа, освен това няма да я изгубиш. Тя те обича прекалено много, за да избяга надалече. Ти си нейният герой — увери го Джеси.

— Не и в момента — отвърна Бил с кисела усмивка.

— Изчакай да видиш къде ще я приемат и тогава мисли как ще се чувстваш. Постарай се обаче да подходиш разумно и без предубеждения. — Той кимна и тя усети, че повече от това не би могла да направи за Лили, но Бил не беше от хората, които можеш да убедиш лесно, а и умираше от страх да не изгуби дъщеря си.

Същата вечер Джеси вечеря с Каръл в новия й апартамент. Беше приятна вечер, типично женска, каквато не бяха организирали от много отдавна. Джеси отново повдигна въпроса за Джо, но Каръл продължаваше да се инати, че нямало да излиза по срещи. По всичко обаче личеше, че е поомекнала.

— Ти нямаш представа какво е да си различна. Чувствам се обезобразена — призна тихо тя във връзка с мастектомията. — Вече не се чувствам като жена.

Джеси знаеше какво точно да каже.

— Ако той те обича, няма да има значение.

— Не искам да се подлагам на болезнени операции заради мъж.

— Няма да се наложи. Би трябвало да има някакъв изход — сексапилни нощници, не сваляй сутиена с протезите. Не е нужно да позираш за „Плейбой“. Погледни Лили, важното е да намериш нови начини да вършиш старите неща, без да позволяваш проблемът да съсипе живота ти. Лили е страхотен пример. Би трябвало да има по-лесен начин от реконструкция на гърдите, ако харесваш човека, а според мен ти го харесваш.

— Може и така да е — каза предпазливо Каръл, — но не искам да бъда наранена отново. С Дилън буквално се опарих.

— Трябва да се рискува. Дори да откриеш страхотен човек, той може да умре. — И двете се замислиха за Тим и Джеси се натъжи.

— Ами ти? — попита я Каръл. Тим беше загинал преди четиринайсет месеца и последното, за което Джеси мислеше, беше нов мъж. В момента единственото й желание бе да постигне мир и хармония с дъщеря си. Точно сега това й се струваше невъзможно и бе основната й грижа.

— Прекалено скоро е — отвърна простичко тя. — След Тим ще ми бъде трудно да намеря друг. Той беше върхът.

— Не можеш да намериш такъв като него. Мъжете или са боклуци и те хваща страх, че ще попаднеш на още един такъв, или пък са страхотни и никой друг не е като тях — рече мрачно Каръл и Джеси се разсмя.

— Горе-долу е така.

— Ами Бил? Той е свестен човек, а никога не съм го виждала с жена.

— Той не иска жена. Има си Лили. Освен това с него сме приятели. Така ми харесва, а и сега вече ми е шеф. Ще стане прекалено сложно. — Каръл се съгласи. Джеси очевидно не проявяваше интерес към Бил или друг. Все още спеше облечена в пижамите на Тим и не бе прибрала дрехите му. Започваше да приема факта, че трябва да го стори, когато се мести. Нямаше намерение да пренася гардероба му в Денвър. Време беше да го остави да си отиде, ако не него, то поне дрехите му.

Джеси не се видя с Лили, преди да си тръгне, но й пусна есемес, че е разговаряла с баща й, без да гарантира какъв ще бъде резултатът.

Три седмици по-късно Лили й позвъни, неспособна да сдържи възторга си. Беше приета в „Браун“, в „Принстън“ и в университета на Ню Йорк. Можеше да избира от три страхотни колежа, до един на Източното крайбрежие.

— Татко ще получи удар — докладва тя на Джеси.

— Ти кой предпочиташ? — попита Джеси.

— „Принстън“ и само „Принстън“.

— Защо не заминете двамата и не разгледате университета? Може да промени мнението си. — Джеси не можа да измисли друго предложение.

— Двамата с него бяхме там на обиколка, преди да се нараня. Тогава реши, че е страхотно. Сега вече е различно. Освен това там няма условия за инвалиди. Вече проверих. Сега какво?

— Не знам. Опитай се да поговориш с него и му обясни колко е важно за теб.

Лили поговори по този въпрос и с Каръл и психоложката предложи да му даде време. Момичето обаче разполагаше с две седмици да приеме или да откаже, а Бил не отстъпваше. Дъщеря му не искаше да приеме мястото в колеж без негово разрешение. Все пак той щеше да плаща. Ами ако откаже?

Когато Теди научи, че е приет в университета в Денвър, позвъни на родителите си и те останаха шокирани, че е кандидатствал в колеж. Същевременно бяха толкова облекчени, че не иска да се прибере и не ги моли да ходят при него, че му позволиха да учи там. Беше приет в специалност изящни изкуства, точно както искаше. След това възнамеряваше да защити магистърска степен. Имаше големи мечти. В „Крейг“ го бяха научили да не се предава. Същото му повтаряха Фил и Лили.

Лили го заведе на вечеря, за да отпразнуват, и му разказа за притесненията, свързани с баща й.

— Ти ще учиш в колеж, но по всичко личи, че аз няма да имам такъв късмет — рече тъжно тя.

— Той ще се пречупи — предсказа Теди. — Ако ли не, ще дойдеш с мен в тукашния университет.

— И той така иска. Иска цял живот да ме дундурка.

— Каза го мрачно.

След вечеря Лили изпрати Теди до „Крейг“.

— Попита ли родителите си дали може да се прехвърлиш в „Лилиите“? — поинтересува се тя.

— Следващият път, когато им звънна. Реших да им поднасям на час по лъжичка. Те си мислят, че съм като преварен зеленчук, който не може да си мръдне сам и малкия пръст. Останаха шокирани, когато им съобщих, че искам да уча в колеж. Представят си ме като Стивън Хокинг, само че без ума.

Заболя я, когато чу тези думи, но изглежда беше истина. Те нямаха представа в какво се е превърнал синът им, нито на какво е способен, какви са мечтите му и изглежда не ги интересуваше. Според Лили родителите му бяха двама страхливци, пълни егоисти. Теди заслужаваше много повече.

— Направо ще изперкат, ако разберат, че играеш ръгби — разсмя се тя. — Зеленчуците не играят ръгби. Разби ги на игрището — добави и той се разсмя.

— Така си беше — заяви гордо той.

Тогава Лили слезе от вана и човек от персонала отведе Теди в сградата, а тя се качи отново в колата и потегли към дома.

Баща й я чакаше. Влезе при нея, когато си лягаше. Тъкмо беше гледал дивидито от параолимпийските игри в Аспен, където тя спечели сребърния медал, и отново бе обзет от гордост.

— Захващай се за работа по спортната програма, която каза, че ще подготвиш за „Лилиите“ — настоя троснато той.

— Защо точно сега? Смятах да започна през лятото, след като завърша.

— Може и да не ти остане време.

— Защо? — погледна го объркано тя.

— Защото след лятото няма да си тук, ако ще учиш в „Принстън“.

Тя го погледна предпазливо и очите им се срещнаха.

— Наистина ли?

— Май да — усмихна се тъжно той. — Тази вечер гледах отново спускането, когато спечели среброто. Имаш криле, Лили. Време ти е да полетиш.

Тя го прегърна през врата със затворени очи, а той се опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Благодаря ти, татенце… много ти благодаря… обещавам, че ще се гордееш с мен.

— Не е нужно да ми обещаваш. Вече се гордея с теб — отвърна той с насълзени очи.