Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (34)

33.

20 декември, 02:33

Недалеч от Неапол, Италия

Пълната луна сияеше над нощното море. Елизабет застана на носа на странния стоманен кораб и се загледа към неподвластната древност на Средиземно море. Неизменността му й носеше утеха. Светлините на Неапол се стопиха бързо зад нея, отнасяйки със себе си и тъмния бряг.

Самолетът им бе кацнал посред нощ, преди по-малко от час, във ветровит град, който с нищо не напомняше за града от нейното минало.

Трябваше да престане да се връща към миналото.

Това беше нов свят.

Стоеше на носа и студеният вятър разрошваше косата й. Облиза солените пръски от устните си, изумена от скоростта, с която се движеха. Корабът се вряза във висока вълна, потръпна и продължи напред подобно на кон, газещ в дълбок сняг.

Тя се усмихна към надигащите се черни вълни.

Този век предлагаше много чудеса. Чувстваше се като глупачка, че се е ограничавала толкова дълго с улиците на стария Рим. Трябваше да се хвърли в този нов свят, а не да се крие страхливо в миналото.

Вдъхновена, тя отметна сангвинисткото наметало от раменете си. То я беше предпазвало от слънчевата светлина, но старият стил и тежката вълна нямаха място в този свят. Вдигна наметалото на вятъра. Черната материя заплющя във въздуха като някаква чудовищна птица.

Тя я пусна, сякаш се освобождаваше от миналото.

Наметалото се завъртя като във вихър, след което полетя и падна във водата. Остана на повърхността за известно време, подобно на черно петно върху осветените от луната вълни, след което морето го погълна.

Вече не носеше нищо от сангвинистите, нищо от стария свят.

Обърна се отново напред и прокара длан по стоманените перила. Погледна назад, към перките, на които корабът летеше над водата.

— Наричат се подводни криле — обади се Томи зад нея.

Елизабет беше така захласната от вятъра и мислите си, че не бе доловила приближаващото се туптене на сърцето му.

— Прилича на чапла, носеща се над водата.

Тя го погледна и се разсмя възторжено.

— Изглеждаш много щастлива за пленница — отбеляза Томи.

Тя протегна ръка и разроши косата му.

— В сравнение със стария ми затвор този е великолепен.

Той не изглеждаше особено убеден.

— Трябва да се наслаждаваме на всеки даден ни миг — каза тя. — Не знаем къде ще свърши това пътуване, така че трябва да изстискаме всяка капка радост от него, докато можем.

Той пристъпи към нея и тя го прегърна през раменете. Заедно загледаха как тъмните вълни се издигат и спускат пред кораба, наслаждаваха се на студения вятър, който вееше косите им назад.

Скоро тя усети как Томи трепери в прегръдката й, чу как зъбите му тракат и си спомни, че природата му не е като нейната.

— Трябва да те стоплим — каза Елизабет. — Иначе ще измръзнеш до смърт.

— Не, няма — отвърна той и я погледна развеселено. — Повярвай ми.

И най-сетне се усмихна.

Тя също му отговори с усмивка.

— Все пак е по-добре да влезем вътре, на завет.

Слязоха в каюткомпанията. Вътре миришеше на мъже, на кафе и на машинно масло. Искариот седеше на пейка до масата и отпиваше от дебела бяла чаша. Едрият му прислужник стоеше до малката кухня.

— Направи на момчето чай — нареди Елизабет на Хенрик.

— Не обичам чай — каза Томи.

— Тогава просто дръж чашата — каза тя. — Това също ще те стопли.

Хенрик се подчини и донесе димяща чаша. Томи я взе в двете си ръце и пристъпи към един прозорец, като поглеждаше с явно подозрение Искариот.

Той като че ли не забеляза това и покани с жест Елизабет да му прави компания. Графинята прие, настани се до него и попита:

— Накъде пътуваме?

— Към един от многото ми домове — отвърна той. — Далеч от любопитни очи.

Тя се загледа през прозореца към осветеното от луната море. Навън имаше единствено мрак. Явно домът му бе далеч от всичко.

— Защо отиваме там?

— Момчето трябва да се възстанови от изпитанията в леда — каза Юда. — Изгубил е твърде много кръв.

— Значи кръвта му е важна за вас, така ли? — Тя изпита внезапна тревога за момчето.

— Определено е важна за него.

Елизабет забеляза, че той не отговаря на въпроса й, но продължи с един по-належащ проблем.

— Сангвинистите ще ни открият ли там?

Искариот прокара длан по сребристата си коса.

— Съмнявам се.

— Тогава бихте ли ми казали какво искате от мен? Разбирам, че искате Първия ангел, но каква полза имате от мен?

— Никаква, милейди — отвърна той. — Но четиристотин години винаги имах една Батори до себе си, общо осемнайсет, и зная колко силни съюзници можете да сте. Ако изберете да останете, ще ви защитя от сангвинистите, а може би вие ще ме защитите от самия мен.

„Още загадки.“

Но преди да продължи с въпросите си, Томи посочи към предния прозорец и каза:

— Вижте!

Тя се изправи, за да види по-добре. В мрака от вълните се издигаше чудовищна стоманена конструкция, осветена от стотици светлини. Четири сиви стълба стърчаха от морето като крака на огромен звяр. Страховитите стълбове поддържаха равна платформа, по-голяма от базиликата „Св. Петър“. Върху платформата се виждаше гнездо от боядисани греди и блокове.

— Нефтена платформа — каза Томи.

— Бивша нефтена платформа — поправи го Искариот. — Превърнах я в своя резиденция. Няма я на никакви карти. Разположена е далеч от интересите на света.

Елизабет се загледа в светлините в центъра на гнездото, което приличаше на бойници на четвъртит стоманен замък. Огледа тъмната морска шир, после отново се обърна към нефтената платформа.

„Това ли е новата ми килия?“

 

 

02:38

— Имаме проблем! — извика Кристиан от пилотската кабина.

„Естествено, че имаме“ — помисли Джордан. Трябваше да кацнат след четирийсет минути. През последните два часа настигаха бавно другия самолет. Преди петнайсет минути Кристиан бе съобщил, че групата на Искариот е кацнала в Неапол.

— Какво има? — извика Ерин.

Като никога Джордан се надяваше да имат проблем с двигателя.

— Изгубих сигнала на Батори! — каза Кристиан. — Опитах се да променя настройките, но не улавям нищо.

Джордан разкопча колана си и забърза към кабината.

— Къде я видя за последно?

— Явно са се прехвърлили в друго превозно средство. По-бавно от самолет, но въпреки това бързо. Скутер, хеликоптер, малък самолет. Не мога да кажа. Насочиха се навътре в Средиземно море, на запад. После сигналът внезапно прекъсна.

Ерин и Рун също дойдоха.

— Може да са паднали — предположи Ерин. — Да са се разбили.

— Може би — съгласи се Кристиан. — Но има и по-лесни обяснения. Може да е открила проследяващото устройство или да е изхвърлила наметалото. Възможно е и батерията да се е изтощила. Не съм сигурен.

Джордан въздъхна раздразнено и разтърка рамото си. Пожарът, бушуващ по татуировката, бе преминал в глухо парене, което му пречеше да се наспи като хората.

— Каквато и да е причината, изгубихме я — заключи Кристиан. — И сега какво?

— Ще кацнем в Неапол според плана — каза Рун. — Ще се свържем с кардинала в Рим и ще решим как да действаме нататък.

Примирен с мисълта, че ловът е станал много по-труден, Джордан тръгна към мястото си с останалите, но продължи в задната част на салона и взе комплекта за първа помощ от тоалетната.

— Какво правиш? — попита Ерин.

Джордан отвори комплекта на малката масичка.

— Искам да разгледам по-добре тези механични пеперуди. Ако ще имаме отново вземане-даване с оня кучи син, трябва да намерим начин да неутрализираме летящата заплаха. В противен случай сме прецакани.

Сложи си латексови ръкавици и отвори кутията, в която Ерин бе пуснала няколко пеперуди от лабиринта. Взе с пинцети една, която изглеждаше почти непокътната, и внимателно я постави на масата.

Рун леко се отдръпна в седалката си.

„Добри инстинкти.“

Остатъчната отрова сигурно все още можеше да го убие.

Ерин се притисна към Джордан. Той нямаше абсолютно нищо против.

Огледа зелените криле. Определено приличаха на органични и вероятно бяха изтръгнати от жив екземпляр. Насочи вниманието си към тялото, изумително творение от месинг, сребро и стомана. Огледа мъничките съчленени крака, тънките нишки на антените. Като държеше пръстите си по-далеч от острото като игла хоботче, обърна тялото и огледа долната страна, където видя малки панти.

„Интересно…“

Поизправи се и каза:

— Знаем, че пеперудите могат да инжектират отрова в стригои и сангвинисти. Но тази отрова не действа на хора, така че може би това е важно. Време е за малко експерименти.

Погледна Рун.

— Ще ми трябват няколко капки от кръвта ти.

Рун кимна и извади карамбита от ръкава си. Поряза палеца си и капна няколко алени капки на масата, където му показа Джордан. На свой ред Джордан взе бръснарско ножче от комплекта и поряза собствения си палец.

— И сега какво? — попита Ерин.

— Сега ще ми трябва малко от токсина в пеперудата. — Джордан си сложи лепенка на пръста и отново надяна ръкавицата.

— Внимавай — предупреди го Рун.

— Повярвай ми, през годините ми в съдебномедицинската част съм си имал работа и с отрови, и с експлозиви. Нямам никакво намерение да рискувам.

Наведен над месинговото телце на пеперудата, Джордан взе пинцетите от медицинския пакет и освободи пантите по корема. След това много внимателно отвори телцето и се видяха малки зъбни колела, пружинки и жици.

— Прилича на часовников механизъм — промълви Ерин с блестящи от изумление очи.

Изработката бе невероятно изящна.

Рун също се наведе напред. Любопитството надделя над предпазливостта му.

Джордан забеляза малка стъкленица, заемаща предната част на механизма. Беше спукана, но в нея имаше малки петънца кръв.

— Кръвта на Искариот — каза Ерин.

Рун отново се отдръпна.

— Мирише на смърт. Личи си, че е опетнена.

Джордан бръкна с пинцетите в счупената стъкленица и я отвори още повече. После взе памук на клечка и събра запазените капчици. Топна първата проба в собствената си кръв.

Както и очакваше, не се случи нищо.

„Дотук добре.“

Взе втората проба и я топна в кръвта на Рун. Чу се ясен пукот и кръвта се изпари и остана само петно пепел.

Джордан погледна опуления свещеник и каза:

— Значи кръвта на Искариот определено е вредна за кръвта на сангвинист.

— И на стригой — добави Ерин.

„Едно и също, ако питаш мен“ — помисли си Джордан, но премълча.

Взе торбата си със свалените зимни дрехи и извади една от вълнените си ръкавици. Беше я изцапал с кръвта на Томи, докато се мъчеше да освободи момчето от ледената скулптура.

— Какво правиш? — попита Ерин.

— Знаем, че Искариот и хлапето са уникални безсмъртни. Искам да проверя дали кръвта на момчето също е токсична.

Рун капна още няколко капки за опита. Джордан потопи памука в кръвта на свещеника и го допря до ръкавицата.

Нямаше никаква реакция.

Ерин смръщи замислено чело.

Джордан въздъхна.

— Изглежда, че кръвта на момчето не наранява никого. Всъщност може би е спасила живота ми.

— Може би? — каза Ерин. — Според мен определено го направи.

Джордан игнорира паренето в рамото си и надолу по гърба и гърдите.

— Така или иначе, момчето и Юда са много различни, въпреки че и двамата са безсмъртни.

— И какъв е изводът? — попита Рун.

— Отсега нататък двамата с Ерин трябва да си отваряме очите всеки път, когато наоколо има пеперуди. И не само пеперуди. Трябва да се оглеждаме за всякакви пълзящи, ходещи и летящи гадини. Освен това ви съветвам да не оставяте непокрити места по телата си. Може дори да измислите нещо като пчеларски маски, за да защитите лицата си.

Рун кимна и каза:

— Ще съобщя информацията на кардинала, за да предупреди всички сангвинисти да са готови.

Джордан отново насочи вниманието си към останките от пеперудата.

— Което ни води към устройството на пеперудата. Механизмът е много сложен. Подозирам, че всяко външно замърсяване може да предизвика хаос, може би да извади предавките от строя. Фин прах, пясък, масло.

— Ще кажа на кардинала да се погрижи и за това.

Джордан го погледна.

— И ще е добре за всички ни, ако имаме колкото се може по-ранно предупреждение за подобни атаки. Когато бяхме в лабиринта, успя ли да чуеш пеперудите, докато летяха?

— Помня тихо бръмчене, много по-тихо от туптенето на сърце. Ще го разпозная, ако го чуя отново.

— Е, това е добре като начало — каза Джордан.

„Но дали ще е достатъчно?“