Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (54)

53.

Рун хвана Елизабета през кръста. Томи се свлече на земята, изниза се от острието и червената му кръв потече по тъмния пясък и се озари в златисто сияние. В другата страна на кратера се виждаше подобно сияние — по-тъмно златисто, на чийто фон се очертаваха фигурите на Юда и Арела.

— Защо? — хлипаше вкопчилата се в Рун Елизабета.

Двамата коленичиха до момчето.

Мечът бе пронизал сърцето му. Рун чу последното му слабо потръпване.

Джордан рухна на колене, изпусна меча и се хвана отляво.

Ерин се наведе към него.

— Какво…?

Рун го усети миг преди да се случи — натрупване на невъобразима сила, вдигна ръка към очите си и прикри Елизабета с тялото си.

Последва ослепителна експлозия.

Блясъкът изгори очите му.

Кръвта закипя във вените му.

Елизабета изпищя в обятията му и звукът бе подет от другите в хор на болка и страх.

Повален от ярката светлина, Рун се замоли за прошка. Всеки негов грях беше като петно върху това свято сияние, от което не можеше да бъде скрито нищо. Най-големият му грях бе чернота без граници, способна да го погълне напълно. Дори тази светлина не можеше да я заличи.

„Моля те, престани…“

Накрая, сякаш след цяла вечност, светлината се смени с милостив мрак. Рун отвори очи. Безжизнените тела на стригои и бласфемари бяха осеяли кратера; дори избягалите извън него бяха убити от експлозията. Рун се размърда, макар че болката продължаваше да отеква в тялото му.

Гореше с най-свят огън.

Огледа кратера. Ерин се беше свила до падналия Томи, а Джордан бе коленичил до нея й се държеше за рамото. И двамата изглеждаха потресени, но незасегнати от ярката светлина. Като неопетнени най-вероятно не бяха почувствали изгарящата й сила.

Елизабета лежеше неподвижна в обятията му.

Тя беше стригой и не бе приела Христовата любов, която да я защити от този огън. Сигурно беше мъртва също като другите прокълнати създания.

„Моля те, само не и Елизабета“ — замоли се той.

Притисна я към гърдите си. Беше я откраднал от нейното време, от замъка й, за да я затвори за стотици години само за да умре в пустинята, далеч от всичко и всички, които бе обичала.

Колко пъти я бе наранил с постъпките си?

Погали къс къдрав кичур на бялото й чело и махна пясъка от бледите й бузи. Преди много време я беше държал по същия начин, докато тя умираше на каменния под на замъка Чахтице. Трябваше да я остави още тогава, но дори сега дълбоко в себе си знаеше, че би направил всичко, за да я върне.

Дори би съгрешил отново.

Сякаш в отговор на богохулната му мисъл тя се размърда. Сребристите й очи се отвориха и устните й се извиха в колеблива усмивка. За момент погледът й сякаш се отнесе някъде извън времето и пространството.

И точно в този момент той разбра истината.

Въпреки всичко тя го обичаше.

Докосна бузата й. Но как бе преживяла изгарящата светлина в прокълнатото си състояние? Нима тялото му я беше защитило? Или любовта му към нея?

Така или иначе, радостта го изпълни и той потъна в очите й. Точно сега тя бе единственото, което имаше значение. Ръката й се повдигна. Нежните й пръсти докоснаха бузата му.

— Любов моя… — прошепна тя.

 

 

17:03

Ерин се извърна от Рун и графинята. Още бе заслепена от ярката светлина. Беше готова да се закълне, че за миг бе видяла криле да се издигат от пясъците. Погледна нагоре към звездите.

„Звезди?“

Изправи се, огледа се и видя как мръсната пелена се вдига от нощното небе. Представи си как мракът е пометен чак до Куме.

Дали бяха успели да затворят онази порта?

Джордан стоеше до нея. Разкърши лявата си ръка и я тръсна, което подсети Ерин за непосредствената й грижа. Той бе паднал на колене и се бе хванал за гърдите, сякаш получаваше инфаркт.

— Добре ли си? — попита тя.

Той погледна надолу към момчето и кръвта.

— Когато Томи падна, сякаш изтръгнаха нещо от мен. Бях готов да се закълна, че умирам.

„Отново.“

Ерин погледна бледото лице на Томи. Очите му бяха затворени, сякаш просто е задрямал. В Стокхолм момчето и неговата кръв бяха възкресили и излекували Джордан. Забеляза, че кръвта вече не сияе. Просто се просмукваше в пясъка.

Стисна ръката на Джордан. Усети топлината му и се зарадва.

— Мисля, че ангелската същност, с която те е изпълнил Томи, се е върнала отново при светлинното избухване.

— Къде е мечът? — попита Джордан и се огледа.

Мечът беше изчезнал.

Ерин си спомни крилете от светлина.

— Мисля, че се е върнал при истинския си собственик.

Бернар застана до тях, загледан в небето.

— Бяхме пощадени.

Ерин се надяваше да е прав, но не всички бяха такива късметлии.

Тя клекна и докосна подгизналата от кръв риза на Томи. Приближи пръсти до лицето му, което изглеждаше още по-младо в смъртта. Най-сетне бе намерил покой. Кожата му още беше топла.

„Топла?“

Постави длан на гърлото му и си спомни, че бе направила същото с Джордан.

— Още е топъл. — Тя разкъса ризата му и копчетата се разхвърчаха. — Раната му е изчезнала!

Томи изведнъж трепна, надигна се и се дръпна стреснато от нея. След миг ги позна и страхът в очите му изчезна.

— Здрасти… — каза той и се загледа в голите си гърди.

Пръстите му също докоснаха мястото, където беше била раната.

Елизабет се изтръгна от прегръдката на Рун, падна на колене до Томи и хвана другата му ръка.

— Добре ли си, миличък?

Той стисна пръстите й и се притисна към нея. Още гледаше уплашено.

— Аз… Не знам. Май да.

Джордан се усмихна.

— Изглеждаш чудесно, момче.

Кристиан и Вингу също дойдоха — бяха приключили бързата обиколка на кратера, за да се уверят, че всичко е спокойно.

— Чувам ударите на сърцето му.

Рун и Бернар потвърдиха думите му с кимане.

Вълна на облекчение заля Ерин.

— Слава богу.

— Или по-скоро слава на Михаил. — Джордан я прегърна през кръста.

— Повече да не съм те видяла да правиш такива неща! — скара се графинята на Томи.

Сериозният й тон накара момчето да се усмихне.

— Обещавам. — Погледна я с обич. — Никога вече няма да се нанизвам на мечове.

Кристиан пристъпи към Ерин.

— Кръвта му вече не мирише… ангелски. Той отново е смъртен.

— Май защото освободихме духа в него — каза Ерин. — За да може да се съедини с другата си половина. Това означава ли, че и Юда е изцерен?

Кристиан поклати глава.

— Проверих го по време на обиколката с Вингу. Още е жив, но на косъм. Дори в момента долавям, че сърцето му всеки момент ще спре.

Рун погледна към Юда и каза:

— Неговата награда не е живот.

 

 

17:07

За първи път от две хиляди години Юда знаеше, че смъртта му наближава. Усещане за изтръпване тръгна от раната му и потече по вените му като ледена вода.

— Студено ми е — прошепна той.

Арела го привлече по-силно в топлата си прегръдка.

С огромно усилие той вдигна ръка пред отслабващите си очи. Беше покрита с кафяви старчески петна. Кожата му висеше на отпуснати гънки.

Беше се превърнал в съсухрен старец.

С треперещи пръсти докосна лицето си и откри бръчки на мястото на гладката кожа — около устата, покрай очите. Беше се превърнал в развалина.

— Още си прекрасен, мой суетни дъртако.

Той се усмихна на думите й, на нежната й подигравка.

Беше сменил проклятието на безсмъртието с проклятието на старостта. Костите го боляха, дробовете му хриптяха. Сърцето му туптеше неравномерно като стъпките на пияница в мрака.

Загледа се в Арела, прекрасна както винаги. Изглеждаше му невъзможно, че някога го е обичала, че продължава да го обича. Беше сгрешил, като й бе позволил да си тръгне.

„Грешах във всичко.“

Беше си втълпил, че целта му е да върне Христос на земята. Всичките му мисли бяха насочени единствено към тази цел. Векове наред се бе посветил на тази свята мисия.

Но не това бе предназначението му — бе само собственото му самомнение.

Христос го бе дарил с този дар не за да сложи край на света, не като наказание за предателството му, а за да поправи грешката, която самият той бе направил като момче.

Да поправи счупеното.

„И ето че го направих.“

Това бе истинското му изкупление и предназначение — и то бе по-добро, отколкото заслужаваше. Беше призован да възвърне живота, а не да носи смърт.

Изпълни го покой, когато затвори очи и мислено изповяда греховете си.

Бяха толкова много.

Когато отново отвори очи, сиви пердета замъгляваха зрението му. Арела бе като размазано петно и вече избледняваше с наближаването на края.

Тя го прегърна още по-силно, сякаш искаше да го задържи.

— Винаги си знаела истината — прошепна той.

— Не, но се надявах — прошепна в отговор тя. — Пророчествата никога не са ясни.

Юда се закашля. Дробовете му се спаружваха.

— Съжалявам само, че не мога да прекарам вечността с теб — изграчи той.

Вече беше много слаб. Затвори очи — за да потъне не в мрак, а в златна светлина. Студът и болката изчезнаха пред това сияние и оставиха след себе си единствено радост.

— Откъде знаеш как ще прекараме вечността? — прошепна тя.

Той отвори очи за последен път. Арела блестеше през пердето в цялото си великолепие, сияйна в небесната си красота.

— И на мен ми беше простено — каза тя. — Най-сетне съм призована у дома.

И се понесе нагоре, отдели се от него. Той посегна към нея и откри, че ръката му е само светлина. Тя го хвана и го издърпа от тленната му обвивка във вечната си прегръдка. Окъпани в любов и надежда, двамата се понесоха към последния покой.

Заедно.

 

 

17:09

Никой не проговори.

Всички видяха как Арела избухна в светлина, която заля кратера с топлина, ухаеща на цъфнал лотос. След това изчезна.

Тялото на Юда остана, но вече се разпадаше на прах, която бе подета от пустинния вятър и се смеси с вечния пясък, за да отбележи вечния му дом.

— Какво стана с него? — задавено попита Томи.

— Остаря до естествената си възраст — отвърна Рун. — Само за секунди се превърна от силен мъж в древен старец.

— А какво ще стане с мен? — ужасено попита Томи.

— На твое място не бих се тревожил за това — отвърна Джордан. — Ти беше безсмъртен само два месеца.

— Наистина ли? — Момчето се обърна към графинята.

— Мисля, че да — рече Елизабет.

— Ами ангелът? — Томи се загледа в пустото място в пустинята. — Какво стана с нея?

— Ако трябва да предполагам — рече Ерин, — според мен двамата с Юда се възнесоха заедно.

— Това би му харесало — каза Томи.

— И аз така мисля.

Ерин и Джордан сплетоха пръсти.

— Но това означава, че ни се свършиха ангелите — каза Джордан. — Не трябваше ли поне един от тях да благослови книгата?

Ерин се обърна към Бернар.

— Може вече да са го направили. Небето отново е чисто.

Бернар бръкна под изпокъсаните си дрехи, дръпна ципа и извади Кървавото евангелие.

Погледна го тревожно.

Подвързаното в кожа томче си изглеждаше по същия начин.

Но всички знаеха, че истината се намира вътре.

Бернар отнесе евангелието до Томи, постави го с благоговение в ръцете му и каза:

— Отвори го. Заслужи си го.

Наистина си го беше заслужил.

Томи бавно повдигна корицата, сякаш се страхуваше какво ще види вътре.

Ерин гледаше над рамото му, също така изнервена, сърцето й биеше бясно.

Томи отвори на първата страница. Оригиналният ръкописен текст сияеше меко в тъмнината, всяка буква беше кристално ясна.

— Нищо ново — каза Бернар. Гласът му бе огорчен и отчаян.

— Може би това означава, че всичко е приключило — каза Джордан. — Не е нужно да правим нищо друго.

„Освен ако…“

Ерин не мислеше така.

— Обърни страницата.

Томи облиза устни и отгърна следващата страница.

Тя бе празна — и изведнъж се появиха алени букви, маршируващи в стройни редове. Ерин си представи как Христос изписва гръцките букви, как потапя перото в собствената си кръв, за да създаде чудодейното евангелие.

Думите бързо изпълваха страницата ред след ред. Бяха много повече от първия път, когато книгата бе разкрила съдържанието си. Появиха се три къси стиха, съпътствани от последно послание.

Томи вдигна книгата към Ерин.

— Можеш да го прочетеш, нали?

— Разбира се, че може — каза Джордан и постави ръка на рамото й. — Нали е Жената на Познанието.

Като никога на Ерин не й се прииска да го поправи.

„Да. Такава съм.“

Взе книгата и някаква странна сила потече от нея през дланите й. Буквите засияха по-ярко пред очите й, сякаш винаги е била предопределена да прочете написаното. Изведнъж изпита собственическо чувство към книгата, към думите й.

Преведе старогръцкия текст и прочете на глас първия стих.

— „Жената на Познанието сега е свързана с книгата и никой не може да ги раздели.“

— Какво означава това? — попита Бернар.

Ерин сви рамене. Нямаше представа.

Джордан взе книгата от ръцете й. Веднага щом евангелието се отдели от пръстите й, думите изчезнаха.

Бернар ахна.

Ерин бързо взе книгата и думите оживяха отново.

Джордан се ухили на Бернар.

— Още ли се съмняваш коя е тя?

Бернар гледаше книгата с болка, сякаш са му отнели любовта на живота. И може би бе точно така. Ерин си спомни как се бе чувствала самата тя, когато я върнаха в Калифорния, след като я бяха обявили за недостойна да има нещо общо с книгата.

— Какво още пише? — попита Томи.

Ерин пое дъх и зачете втория стих:

— „Воинът на Човека… — Тя погледна Джордан с надеждата, че пише нещо добро. — Воинът на Човека пък е свързан с ангелите, на които дължи земния си живот.“

С изричането на последната дума Джордан внезапно трепна и раздра остатъците от левия си ръкав. Изпъшка. Татуировката му сияеше със златиста светлина. В следващия миг угасна и по кожата му останаха само синкавочерните линии.

Той разтърка ръката си.

— Още чувствам онова дълбоко парене. Като онова след като Томи ме съживи.

— Какво означава това? — попита Ерин и погледна останалите.

Ако се съдеше по израженията им, никой не знаеше.

Кристиан предложи единствената утеха.

— Кръвта на Джордан си мирише по същия начин, така че не е безсмъртен или нещо такова.

Джордан го изгледа намръщено.

— Стига си се заяждал.

Ерин остави засега загадката и прочете третия и последен стих.

— „Но Рицарят на Христа трябва да избере. Чрез изречената си дума той може да премахне най-големия си грях и да върне онова, което е смятал за изгубено завинаги.“

Обърна се към Рун.

Погледите им се срещнаха. Тъмните му очи бяха твърди като обсидиан. Тя прочете някакво разбиране в този мрачен проблясък, но не каза нищо.

Томи посочи края на страницата.

— А там долу какво пише?

Ерин прочете останалия текст. Той бе отделен от трите стиха и явно представляваше някакво последно послание или предупреждение.

— „Тримата заедно трябва да се изправят пред последната си задача. Оковите на Луцифер са скъсани и неговият Потир си остава изгубен. Нужна е светлината и на тримата, за да бъде изкован Потирът наново и да го прогони обратно във вечния му мрак.“

Джордан въздъхна тежко.

— Значи имаме още работа.

Ерин продължи да държи топлата книга и прочете още няколко пъти последното послание. Какъв беше този Потир? Знаеше, че трябва да прекара дълги часове в опит да разгадае тези няколко реда, да намери някакъв смисъл в тях.

Но това засега можеше да почака.

Джордан погледна Рун и го попита:

— Кой е най-големият ти грях?

Рун не отговори и се обърна към пустинята.

— Най-големият му грях е, когато стана стригой — отвърна Бернар и стисна здраво рамото на Рун. — Синко, вярвам, че Книгата ти предлага възможност да си върнеш душата и да живееш като смъртен.

Но дали Рун щеше да приеме предложението?

Ерин прочете отново последния стих.

„Но Рицарят на Христа трябва да избере…“