Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (41)

40.

20 декември, 06:07

Недалеч от Неапол, Италия

Елизабет притискаше Томи към себе си и го усещаше как потръпва — вероятно още си представяше пламъците и експлозията. Никога не бе виждала подобно сражение — двете машини летяха като ястреби, от невъзможните топове на носовете им с рев бълваше пушек, гърмежите разтърсваха въздуха. Сражението я изпълни с ликуване и страхопочитание — но беше ужасило момчето.

Томи се облегна на рамото й, търсейки утеха.

Тя си спомни как другата машина избухна и падна в морето, как се понесе към дъното като пробит кораб. Представи си Рун разкъсан на парчета — и странно, не намери в това удовлетворение, а само разочарование.

„Трябваше да умре от моите ръце.“

Не можеше да отрече и чувството за пустота от загубата му. Сега изследваше тази пустота и знаеше, че тя не е мъка, или поне не изцяло. По-скоро светът сякаш изглеждаше ограбен без него. Рун винаги я беше изпълвал с живот, дори навремето в замъка, преди да я превърне в стригой — с честите си посещения, с дългите разговори, с проточените, наситени с чувства мълчания. След онази кървава нощ той продължи да означава много за нея, тъй като я въведе в новото й съществуване. И оттогава винаги бе нейна сянка, дори в този модерен свят.

А сега просто го нямаше.

— Почти стигнахме — каза Искариот и махна с ръка към екрана пред тях.

Елизабет погледна напред. На екрана се виждаше тъмен бряг, изпъстрен с ярки светлини. Забеляза, че на изток небето е започнало да избледнява: наближаваше изгревът. Усещаше идването му в умората, която я сковаваше и я правеше мудна.

Внезапно хеликоптерът се отклони от светлините на Неапол и полетя към тъмен участък от крайбрежието с висок хълм и мъничък плаж в подножието му. Върхът на хълма беше като отрязан — това бе един от множеството стари вулкани, осеяли този район на Южна Италия; склоновете им отдавна бяха покрити с гъсти гори, сред които се спотайваха дълбоки езера.

— Къде сме? — попита Томи и се размърда до нея.

— Близо до Куме — отвърна Елизабет и погледна над главата на момчето към Искариот.

— Отиваме на гости на стар приятел — загадъчно добави Искариот.

Елизабет не проявяваше ни най-малък интерес към онези, които Искариот би могъл да нарече „приятели“.

Хеликоптерът стигна брега и се понесе ниско над плажа, като вдигаше прах и пясък.

Елизабет усети как Томи се напрегна в прегръдката й. Явно разбираше, че съдбата му наближава, и с право се страхуваше. Тя си спомни нареждането на Искариот да държи момчето спокойно, да играе ролята на бавачка.

Прегърна Томи по-силно през слабите му рамене — не защото това бе задължението й, а защото момчето се нуждаеше от утеха.

Хеликоптерът кацна, прашният облак се слегна и видяха морето от едната страна и стръмните скали от другата.

Искариот отвори вратата и в кабината нахлу миризмата на сол и изгорели газове.

Слязоха.

Щом Елизабет стъпи на пясъка, острите й сетива доловиха още нещо.

Полъх на сяра.

Тя се обърна към склона на древния вулкан. Знаеше какво се крие дълбоко под него, пазено от древната сибила.

Входът към Хадес.

Стоящият до нея Томи се взираше унило над тъмното море. Сигурно отново си представяше смъртта в далечината и се питаше каква ли ще е собствената му участ. Тя го хвана за ръката и го стисна окуражаващо. Щеше да изиграе ролята си, както й бе наредено, докато не издебне удобен момент да се измъкне.

Но когато погледна към пустите води, отново изпита празнотата от загубата. Загубата не само на Рун.

Представи си именията си, децата, семейството си. Всичко това вече го нямаше.

„Сама съм на този свят.“

Томи се облегна на нея. Тя пак стисна ръката му. Той я погледна. Луната блестеше в очите му, погледът му бе пълен със страх, но и с благодарност, че тя е до него.

Той се нуждаеше от нея.

„И аз се нуждая от теб“ — внезапно осъзна тя.

Искариот пристъпи към тях сред облак от изумрудени криле. Беше пуснал пеперудите си от контейнера на хеликоптера. Елизабет отказа да трепне от неизречената заплаха и продължи да стои сковано.

— Време е — каза той и хвана Томи за раменете.

Обърна момчето към скалите — и към съдбата му.

 

 

06:12

Докато Джордан насочваше потъващата лодка към тъмния док на нефтената платформа, Ерин държеше натежалата глава на Кристиан в скута си. Бяха само тримата: Рун и Бернар бяха скочили във водата, когато стигнаха на стотина метра от целта, и заплуваха бързо напред. Последва кратка борба в сенките, задавен вик — и Рун им светна с фенерчето, че могат да продължат спокойно.

Лодката пълзеше едва-едва.

Двамата сангвинисти ясно бяха дали да се разбере, че Ерин и Джордан трябва да изчакат, докато пътят не бъде разчистен. С острите си сетива Рун и Бернар щяха да доловят и премахнат всяка заплаха.

— Сниши се — предупреди я Джордан, когато навлязоха в сянката на платформата. С едната си ръка държеше щурвала, а с другата карабината, изпусната от един от стрелците, които бе убил Бернар. Ерин се наведе ниско над Кристиан, като не изпускаше Джордан от поглед.

Джордан огледа подпорите и мостчето над тях — явно не се доверяваше напълно на сангвинистите. Тежката масивна структура сякаш ги притискаше. Далеч горе горяха електрически светлини, но тук долу се намираха в сумрачен, пълен със сенки свят на бетонни стълбове, стоманени стъпала и кръстосваща се плетеница от рампи и мостове.

Лодката заобиколи корпуса на огромен луксозен катер на подводни криле, привързан за кея.

Джордан се вгледа в него — може би с малко завист — и промърмори в слаб опит да разведри обстановката:

— Този тип си има най-малко една банка.

Тя му отвърна с бърза усмивка, за да покаже, че оценява хумора му. Минута по-късно зодиакът леко се блъсна в стоманения кей.

Джордан протегна ръка с длан надолу, за да я предупреди да не се изправя, огледа се внимателно и чак тогава й даде знак да се надигне.

Ерин се поизправи. Соленият вятър погали лицето й.

Джордан скочи на кея, метна оръжието на рамо и бързо привърза лодката, след което клекна до нея. Трябваше да изчакат Рун и Бернар.

Чакането не продължи дълго.

Някаква сянка скочи безмълвно на стоманения док. Беше Рун. След секунди дойде и Бернар. Двамата бяха с извадени окървавени ножове. Ерин се запита колко ли души са убили.

Бернар прибра оръжието си, помогна на Ерин да измъкнат Кристиан от лодката, след което понесе тялото сам.

— Пътят би трябвало да е чист — каза Рун. — Но трябва да внимаваме, когато стигнем горе.

Поведе ги по металното стълбище, което се виеше около съседния бетонен стълб, и подаде на Джордан картечен пистолет, явно взет от някой от стражите.

Джордан метна карабината на рамо и взе по-удобното за тесни пространства оръжие.

— Не стреляй, освен ако не се наложи — предупреди го Рун. — Моят нож е по-безшумен.

Джордан кимна, сякаш обсъждаха голф.

Докато се изкачваха, Ерин се съсредоточи върху това да не изпуска хлъзгавия метален парапет. Вятърът я шибаше на внезапни пориви. Стигна до една хлъзгава от кръв площадка и предпазливо заобиколи локвата, като се мъчеше да не си представя разигралата се касапница.

Отпред стъпките на Джордан звучаха по-уверено. Зад нея кардиналът като че ли нямаше проблем да се катери, нарамил Кристиан.

Рун отново беше изчезнал, но присъствието му бе недвусмислено. Ерин чу тихо тупване някъде горе. Секунди по-късно стигнаха края на витото стълбище. Електрическата светлина бе твърде ярка и студена след сенките долу.

Рун стоеше над тялото на поредния охранител.

Джордан отиде при него и приклекна с вдигнат пистолет.

Ерин се сгуши с Бернар при стълбите, докато другите двама набързо претърсиха района. На тази височина вятърът я блъскаше силно, развяваше косата й, караше коженото й яке да плющи.

Накрая Рун и Джордан се върнаха.

— Това място е като свърталище на духове — каза Джордан. — Явно държат минимален персонал.

Рун посочи извисяващата се суперструюура.

— Там има вход.

Спринтираха заедно през откритата площадка. Структурата пред тях приличаше на бака на стар платноходен кораб с високите си прозорци, имитация на такелаж и дори бушприт с фигура на носа. Създаваше впечатление за кораб, носещ се в море от стомана.

Зад вратата имаше дълъг коридор. Рун ги пусна да влязат и затвори след тях, но ги задържа при вратата.

Вдигна ръка и погледна многозначително Бернар. Ерин предположи, че са чули нещо, може би удари на сърце или някакъв друг признак за живот. Бернар кимна и Рун се втурна напред като погнала лисица хрътка. Изчезна в сенките и малко по късно някъде се затръшна врата и се чу трясък като от съборени тенджери и тигани.

След малко Рун се появи и им даде знак да го последват.

Джордан го изгледа въпросително.

— Готвач. — Рун вдигна ръка: държеше зелена бутилка вино. — И намерих това.

Бернар бързо взе бутилката.

Ерин знаеше, че виното може да се освети и да помогне на Кристиан да се възстанови. Надяваше се да е достатъчно.

— Не чувам нищо друго — каза Рун. — Няма тътрене, дишане или туптене на сърца.

— И аз мисля, че сме сами — съгласи се Бернар.

— Хайде за всеки случай да внимаваме — обади се Джордан.

Докато вървяха по коридора, Ерин осъзна какво означава липсата на живи хора.

— Значи Томи не е тук?

„И Искариот и Елизабет.“

Спомни си хеликоптера, който ги бе атакувал.

Дали не бяха на него? И ако да, къде отиваха?

— Трябва да претърсим всичко, за да сме сигурни — каза Рун. — И ако ги няма, трябва да открием къде са отишли.

— И защо Юда е офейкал с Първия ангел — добави Бернар и намести тялото на Кристиан на рамото си. — Как точно момчето е част от плана му?

„Планът му за Армагедон“ — напомни си Ерин.

Коридорът свърши в голям салон с библиотечни шкафове от двете страни и засводени прозорци с изглед към морето. Пред прозорците беше монтиран голям корабен щурвал. Заради пълните с морски вехтории витрини салонът приличаше на музей.

Рун отиде до голямата камина между шкафовете и протегна ръка.

— Още е топла.

— Шефът явно се е изнесъл по спешност — каза Джордан. — Сигурно е бил на онзи хеликоптер.

„Но защо?“

— Ще се погрижа за Кристиан — каза Бернар, отнесе тялото до камината и го положи на едно канапе. — Вие вижте какво можете да научите.

Ерин вече действаше. Вдясно забеляза врата на асансьор, украсена с месингова решетка. По дължината на стените имаше други затворени врати, които вероятно водеха към стаи и коридори. Без да им обръща внимание, тя отиде при щурвала. Той бележеше символичното място на капитана на този скован в стомана кораб. Високите прозорци осигуряваха чудесен изглед към морето, на изток към далечния бряг, където звездите вече бяха започнали да избледняват с приближаването на новия ден.

Усещаше, че времето им изтича. Погледна надясно, към най-близката врата. Може би капитанът държеше най-ценните си неща близо до командния си пост.

Отиде при вратата и установи, че е заключена.

Джордан забеляза раздразнението й, докато се мъчеше да отвори, и каза:

— Дай на мен. Имам ключ.

Тя го изгледа невярващо.

Той насочи карабината, прицели се в ключалката и стреля.

Гърмежът я накара да подскочи, а резултатът — да се усмихне. Дръжката беше изчезнала и на нейно място зееше дупка.

Ерин отвори вратата. Зад нея имаше кабинет, облицован с орехова ламперия във викториански стил и стенопис, изобразяващ почти живи цветя, листа и виещи се лози, сред които летяха пеперуди и пчели.

Ерин тръгна право към масивното писалище.

Джордан я последва.

— Внимавайте — предупреди ги Рун от прага. — Не знаем дали…

Внезапно деликатните изображения оживяха. Листата затрептяха по клоните, цветята се завъртяха на стъблата си, пеперуди и пчели се отделиха от стената.

Целият мотив бе всъщност смъртоносен колаж.

Въздухът се изпълни със зашеметяващ калейдоскоп от движения и цвят.

И той се понесе към Рун.