Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (30)

29.

19 декември, 22:11

Куме, Италия

Леополд стоеше на брега на синьо езеро в Южна Италия. Светлината на звездите се отразяваше в спокойните води. Той пое дълбоко дъх и се приготви за онова, което предстоеше. Усещаше мирис на сяра — миризмата бе твърде слаба, за да се долови от смъртните хора, но въпреки това я имаше и разкриваше вулканичната природа на езеро Аверно. По стръмните склонове на кратера растеше гъста гора. Отсреща пръснатите светлини маркираха домове и ферми, а далеч зад тях на хоризонта сияеха светлините на Неапол.

В миналото езерото изпускало толкова много вулканични газове, че прелитащите над него птици падали от небето. Дори името му означаваше „без птици“. Древните римляни вярвали, че недалеч от езерото се намирал входът към подземния свят.

„Колко прави са били…“

Гледаше спокойните сини води и си представи как това спокойно място е бълвало огън, роден от лавата, изхвърляна към небето, изгаряща земята, убиваща всичко, което пълзи, ходи или лети. Сега то бе тиха долина, истински рай за птици, риби, елени и зайци. Околните борове и храсти гъмжаха от нов живот.

Той бе научил този урок.

Че понякога има нужда от огън, който да пречисти, да предложи дълъг покой.

Това беше надеждата на Леополд — да донесе спасение на света чрез огъня на Армагедон.

Загледа се през езерото и благодари на Бог, че е спасил живота на онези от влака. Беше се обадил на Дамнатус, след като видя собствения си ковчег в Кастел Гандолфо, и бе научил, че останалите са оцелели и че Дамнатус се е договорил с руския монах да им направят засада в Стокхолм.

Твърдо решен да направи онова, което трябва, той обърна гръб на езерото и тръгна по червената вулканична почва към Грота ди Кокчейо. Това бе стар римски тунел с дължина един километър, прокопан преди раждането на Христос и свързващ езерото с руините на древната Куме от другата страна на кратера. Повреден по време на Втората световна война, тунелът беше затворен за посетители и бе чудесно място за криене на тайни.

Леополд стигна входа — свод от тъмен камък, затворен с желязна порта.

Не беше нужно да напряга всичките си сили, за да счупи катинара и да се промъкне вътре. Нататък му се наложи да пълзи през изпопадали камъни, за да стигне до самия тунел. А тогава се затича в мрака, без да си прави труда да крие свръхестествената си скорост. Никой нямаше да го види тук.

Забави крачка, когато стигна другия край, който се отваряше към руините, и излезе на прохладния ветрец. Над главата му, кацнал на ръба на долината, се издигаше храм на Аполон, древен комплекс от пречупени колони, каменни амфитеатри и разпадащи се основи на отдавна изчезнали сгради. Те не бяха целта му. От входа на тунела зави надясно и се вмъкна в друг тунел. Тук проходът беше изсечен в жълта скала и имаше трапецовидна форма, тясна долу и с разширяващи се нагоре стени.

Това бе входът към пещерата на сибилата от Куме, неподвластната на времето пророчица, спомената от Вергилий, чието изображение можеше да се види в Сикстинската капела като един от петимата пророци, предсказали раждането на Христос.

Леополд беше инструктиран съвсем точно какво трябва прави. Междувременно Дамнатус трябваше да си е осигурил Първия ангел. Леополд трябваше да направи същото с друг. По студената му кожа пробягаха тръпки и той едва не се дръпна назад.

„Как смея да се нахвърлям срещу подобно създание?“

Представи си езерото Аверно, където покоят и красотата бяха родени от огън и жупел. Не биваше да се огъва, когато целта им бе толкова близо.

Проходът продължи стотина метра в дълбините под кратера. Според Вергилий пътят до сибилата бил стократен, което бе намек за лабиринта, скрит под руините. Туристите виждаха само мъничка част от истинското леговище на пророчицата.

Стигна края на тунела и поспря в така нареченото вътрешно светилище на сибилата. Застанал на прага, разгледа изваяните арки и празните каменни пейки. Някога помещението било великолепно, пълно с фрески и цветя. Покрай стените имало прекрасни дарове. Цъфнали цветя разпръсквали аромата си в подземния въздух. Плодове съзрявали и изгнивали тук.

Срещу него се намираше тронът й, проста каменна седалка.

Леополд си представи как сибилата пее предсказанията си от мястото си, представи си шумоленето на листата, което съпътствало предсказанията й — листа, на които тя записвала виденията си за бъдещето.

Въпреки древните източници Леополд знаеше, че истинската сила не се намира в това помещение, а далеч под него. Сибилата избрала мястото заради онова, което било скрито в сърцето на леговището й — нещо, което тя защитавала от света като цяло.

Преди да изгуби кураж, той се втурна към трона и арката зад него. Стигна до отсрещната стена и разгледа камъните там. Следвайки инструкциите на Дамнатус, натисна някои камъни, образуващи грубия символ на купа — древния символ на сибилата.

С натискането на последния камък чу пукот. Появиха се черни линии, посипа се прах и в стената се оформи врата. Леополд знаеше, че има и други тайни пътища към лабиринта долу, но Дамнатус недвусмислено му беше казал, че трябва да я приближи по този път. Той я познаваше от друг живот и беше научил за това нейно убежище. През вековете бе следил пътя й по земята и знаеше, че сега тя е тук и най-вероятно ги очаква.

Леополд бутна тежката врата, но остана на прага. Не смееше да влезе във владенията й без разрешение. Върна се при трона и коленичи пред него.

Извади нож и преряза китката си.

Закапа тъмна кръв, освобождавайки благословията на Христос в него.

— Чуй молитвата ми, сибило! — напевно произнесе той. — Дойде време последното ти предсказание да се сбъдне.

Остана да чака на колене. Струваше му се, че са изминали часове, макар че по-вероятно бяха само минути.

Накрая острият му слух чу тихото пристъпване на боси крака по камък.

Погледна към тъмния вход зад каменната седалка.

От мрака се отдели сянка и пристъпи напред. Беше тъмнокожа жена със съвършени пищни форми, облечена в прости ленени дрехи. Единствените й украшения бяха златна гривна над лакътя и парче сребро на златна верижка. Не че се нуждаеше от подобни украшения. Прелестта й можеше да грабне всяко въображение, да разбуди дори греховни помисли. Как би могъл да й устои някой мъж? Тя бе майка, любовница, дъщеря, самото въплъщение на женствеността.

Но не беше жена — беше нещо много по-голямо.

Леополд не чуваше ударите на сърцето й.

Тя заобиколи и седна на трона си.

Той сведе лице пред красотата й.

— Прости ми, велика.

Знаеше името й — Арела — но не смееше да го изрече, тъй като се смяташе за недостоен.

— Прошката ми няма да облекчи товара ти — тихо рече тя. — Трябва да се освободиш сам от него.

— Знаеш, че не мога.

— И е изпратил теб, тъй като не може да дойде сам.

Той вдигна очи и забеляза мъката в очите й.

— Съжалявам, благословена господарке.

Тя тихо се разсмя — прост звук, обещаващ радост и покой.

— Аз съм отвъд твоята благословия, свещенико. Но дали ти си отвъд моята? Все още можеш да отхвърлиш задачата, която ти е възложил. Не е прекалено късно.

— Не мога. От огъня ще се роди траен мир.

Тя въздъхна, сякаш разговаряше с непослушно дете.

— От огъня ще се родят единствено развалини. Единствено любовта носи мир. Не си ли научил това от Онзи, който благославя кръвта, която проля на прага ми?

— Ние искаме само да върнем Неговата любов на този свят.

— Като го унищожите ли?

Той премълча, изпълнен с решимост.

Дамнатус го беше натоварил с тази мисия — и с още една. Леополд чувстваше тежестта на изумруда в джоба на расото си. Това можеше да почака. Първо трябваше да изпълни първото си задължение, колкото и да го болеше.

Обърна лице към сибилата.

Тя явно беше видяла твърдата му решимост. С безкрайно тъжно изражение просто протегна китките си.

— Тогава нека започне. Няма да се намесвам. Децата трябва да правят собствени грешки. Дори ти.

Като мразеше самия себе си, Леополд се изправи и върза ръцете й с мек ремък. За разлика от него, тя нямаше свръхестествена сила, за да му се противопостави. Аромат на цъфнал лотос се носеше от нея. Тя грациозно се изправи. Леополд хвана края въжето и я поведе към тъмния изход. Краката му трепереха от нетърпение.

Докато прекрачваше прага пръв, отдолу лъхна на сяра и жупел и полъхът прогони нежния аромат на лотоса. Леополд преглътна и пристъпи в мрака към съдба, изпълнена с огън и хаос.