Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (22)

21.

19 декември, 13:48

Северен Ледовит океан

Високо над палубата на ледоразбивача Томи стискаше металните греди на крана. Държеше се здраво с дебелите си ръкавици. Не изпитваше страх от смъртта — знаеше, че падането върху твърдата стомана няма да го убие — но предпочиташе да си спести болката от счупен гръбнак, таз и череп.

Затова внимателно се изкачи още по-нагоре.

Похитителите му го оставяха да се катери където и когато си поиска.

Те също не се страхуваха, че Томи може да умре — или да избяга.

Заобиколи до задната част на крана. Въпреки хапещия вятър обичаше да идва тук. Чувстваше се свободен, оставяше страховете и грижите си долу.

Арктическото слънце висеше тежко над хоризонта, отказвайки да изгрее наистина през това време на годината. Томи се загледа към безкрайната ледена шир и тъмната диря открита вода, прорязана от кораба. Единствените живи същества на километри наоколо бяха хорала от екипажа на ледоразбивача. Не беше сигурен дали Альоша и господарят му влизат в категорията на живите същества.

Изскърцване на врата го накара да се откъсне от хоризонта и да погледне надолу. През люка излезе висока тъмна фигура и се изправи. Мъжът придържаше краищата на расото си на свирепия вятър — не защото му беше студено, а за да попречи на вълната да зашиба тялото му като камшик. На Томи не му беше трудно да забележи гъстата му брада и киселата физиономия.

Това бе господарят на Альоша.

Григорий Распутин.

Руският монах държеше сателитен телефон.

Обхванат от любопитство, Томи се спусна към него с намерението да подслуша отгоре.

Всички на кораба млъкваха всеки път, когато Томи влезеше някъде. Гледаха го, сякаш е извънземен — и може би вече наистина беше такъв. Но отгоре, невидим за останалите, той можеше да слуша и да наблюдава как минава животът долу. Това бе друга причина да обича катеренето. Изпитваше утеха, когато гледаше как някой пуши, подсвирква си или се шегува, макар и да не разбираше руски.

Тихомълком се спусна надолу, докато не намери позиция, от която можеше да слуша, без да попада в полезрението на Распутин.

Монахът крачеше напред-назад под него, мърмореше на руски и гледаше кръвнишки към леда. Непрекъснато поглеждаше телефона, сякаш очакваше обаждане. Нещо несъмнено го беше развълнувало.

Накрая телефонът иззвъня.

Распутин незабавно го вдигна към ухото си.

— Да?

Томи стоеше напълно неподвижно на мястото си. Замоли се човекът от другата страна на линията да говори английски. Може пък да научеше нещо.

„Моля те…“

Распутин слуша цяла минута, после прочисти гърлото си и заговори със силен акцент:

— Преди да преговаряме за момчето, искам снимка на Евангелието.

Томи изпита облекчение, когато чу, че разговорът се води на английски, но какво искаше да каже Распутин с това „да преговаряме за момчето“? Да не би някой да се опитваше да го купи? Това обаждане свобода ли означаваше, или друг затвор?

„Само да можех да чуя какво казва другият…“

Уви, това желание не му беше изпълнено.

— Зная какво разкрива Евангелието кардинале — изръмжа Распутин. — И няма да преговарям, ако не мога да съм сигурен, че то е у вас.

Въпросите затанцуваха като искри от огън в главата на Томи: „Какво евангелие? Какъв кардинал? С някой от Католическата църква ли разговаря? Защо?“.

Представи си очите на свещеника, който го бе утешил след смъртта на родителите му в Масада. Помнеше загрижеността му. Свещеникът дори се беше помолил за майка му и баща му, макар да знаеше, че са евреи.

От другия край на линията изригнаха гневни звуци, достатъчно силни, за да достигнат до Томи.

Распутин отново каза нещо на някакъв друг език, вероятно латински.

Томи си спомни, че молитвата на свещеника също бе на латински.

Да не би да имаше някаква връзка?

— Това са условията ми — сопна се Распутин и прекъсна връзката.

Започна отново да крачи напред-назад, докато телефонът му не подаде сигнал за получено съобщение.

Распутин погледна екрана и падна на колене на заледената палуба. На лицето му бе изписан възторг, докато се взираше в леда, стиснал телефона между дланите си, сякаш беше молитвеник.

Томи тихо увисна от крана, за да погледне екрана. Не успя да различи нищо, но предположи, че това е снимката на евангелието, която Распутин бе настоял да получи.

Телефонът иззвъня отново.

Распутин вдигна, все така паднал на колене и явно неспособен да скрие задоволството си.

— Да?

Последва дълга пауза, по време на която монахът слушаше.

— Добре — каза той, докосвайки с дебелия си пръст кръста на гърдите си. — Но, кардинал Бернар, винаги можем да се срещнем в Санкт Петербург за размяната, нали? За мен ще е огромно удоволствие да ви демонстрирам руското гостоприемство. Отец Корза му се наслади много при посещението си миналия път.

Томи трепна и едва не падна.

Беше забравил името на свещеника, но го позна, когато го чу.

„Корза.“

Преди да успее да обмисли новата загадка, Распутин изръмжа и острите му кучешки зъби лъснаха.

— Добре тогава, неутрална територия. — И се изкиска. — Какво ще кажете за Стокхолм?

Послуша още малко, после се сбогува и затвори. Изправи се и се загледа в леда.

Томи не смееше да помръдне, така че просто гледаше и чакаше.

Монахът вдигна глава и погледна към него. Усмивката му беше по-студена и от леда около кораба. Явно през цялото време бе знаел, че Томи е там горе. Може би беше преминал нарочно на английски, за да е сигурен, че Томи ще разбере същината на разговора.

Но защо?

Распутин размаха пръст към него.

— Внимавай там горе. Може и да си ангел, но още си нямаш криле. Ще се погрижа да ти намеря един чифт, преди да тръгнем.

Резкият му смях се понесе над палубата.

„Какво искаше да каже с това?“

Томи внезапно усети, че се намира в много по-голяма опасност, отколкото преди малко. Замоли се някой да го спаси и си представи лицето на отец Корза.

Но онзи свещеник добър ли беше, или лош?