Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (12)

11.

Ватиканът

— Помощ? — извика глас от другата страна на вратата.

Усетил страха и настоятелността, кардинал Бернар скочи от креслото си и прекоси покоите си за миг, без да си прави труда да скрива природата си от отец Амвросий. Макар че знаеше какво представлява кардиналът, помощникът му залитна назад и го изгледа смаяно.

Бернар не му обърна внимание и рязко отвори вратата, като едва не я изкърти от пантите.

На прага видя младоликия немски монах брат Леополд, който наскоро беше пристигнал от абатството Етал. С него беше и дребният новак Марио. Двамата носеха някакъв свещеник, чиято глава бе увиснала безжизнено.

— Намерих го да излиза от долните тунели — каза Марио.

От тялото се носеше киселата миризма на старо вино: изпълни стаята, докато Леополд и Марио внасяха свещеника. Жълти като восък китки стърчаха от мокрото расо, кожата беше опъната върху костите.

Свещеникът бе гладувал дълго и беше страдал много.

Бернар повдигна брадичката му. Видя лице, което му беше познато като собственото му — високите скули, рязко очертаната линия на волевата брадичка, високото гладко чело.

— Рун?

Емоциите го заляха на вълни — ярост към онзи, който беше причинил това на приятеля му, страх, че може да е твърде късно да го спасят, и страшно силно облекчение. Както от завръщането на Рун, така и поради явното доказателство, че не е убил и изпил кръвта на всички онези момичета в Рим, щом беше в това състояние.

Значи не всичко беше изгубено.

Измъчените тъмни очи се отвориха.

— Рун? — настоятелно повтори Бернар. — Кой ти причини това?

Напуканите устни на Рун се размърдаха едва-едва.

— Тя идва. Приближава Светия град.

— Коя?

— Води ги към нас — прошепна Рун. — Много стригои. Идват насам.

Изгуби съзнание.

Леополд го подхвана през гърба и коленете и го вдигна като дете. Рун увисна безжизнено. Бернар не можеше да направи нищо за него в това му състояние. Щеше да е нужно повече от вино, за да може Рун да дойде на себе си.

— Отнеси го на канапето — нареди той. — И го остави при мен.

Младият учен се подчини и остави Рун на малкото канапе.

Бернар се обърна към Марио, който го беше зяпнал с широко отворените си сини очи. Беше новопостъпил и не бе виждал нищо подобно.

— Иди с брат Леополд и отец Амвросий. Вдигнете тревога и бързайте към входа на града.

Веднага щом тримата излязоха, Бернар отвори малкия хладилник под бюрото си. Беше зареден с напитки за човешките му гости, но не те му трябваха в момента. Той бръкна зад бутилките към простата стъкленица, затворена с коркова тапа. Всеки ден я пълнеше. Беше забранено да държи подобно изкушение до себе си, но Бернар вярваше в старите порядки, когато нуждата надделяваше над греха.

Отнесе бутилката при Рун и я отвори. Лъхна опияняваща миризма, която накара дори Рун да се размърда.

„Добре.“

Бернар наклони главата му назад, отвори устата и изля кръвта в гърлото му.

Рун потръпна от блаженство, изгубен в аления поток, рукнал в черните му вени. Искаше да се разбунтува, когато позна греха на езика си. Но се появиха размазани спомени — устните му върху кадифено гърло, разделяща се под острите му зъби мека плът. Кръвта и сънищата отнесоха болката. Той изстена от наслада, понесъл се по вълните на екстаза, който пулсираше през всяка фибра на съществото му.

Тялото му, лишено толкова дълго от това удоволствие, не искаше да се откъсне от него.

Но моментът отшумя и остави след себе си пустота, кладенец, изпълнен с мрачно жадуване. Рун се помъчи да поеме дъх и да заговори, но преди да успее, мракът се спусна отгоре му. Докато го поглъщаше, Рун се молеше пълното му с грях тяло да издържи предстоящото изкупление.

Мина през билковата градина на манастира, тръгнал за предобедната молитва. Задържа се за момент, за да може слънцето да стопли лицето му. Прокара длан по лилавите стръкове лавандула покрай чакълената пътека и събуди деликатния им аромат. Поднесе покритите си с прашец пръсти към лицето си и вдиша дълбоко.

Усмихна се, когато ароматът му напомни за дома.

В семейната хижа сестра му често го гълчеше, че се мотае в градината, и се смееше, когато той се опитваше да се извини. Страшно много обичаше да го дразни, но винаги го караше да се усмихва. Може би щеше да иде да я види тази неделя със заобления й корем, напращял от първото й дете.

Тлъста жълта пчела изпълзя по лилаво цветче, втора кацна на същия стрък. Той се огъна под тежестта им и се залюля, но пчелите не обърнаха внимание. Работеха усърдно, сигурни в мястото си в Божия замисъл.

Първата се отдели от цвета и полетя над лавандулите.

Рун знаеше накъде се е насочила и я последва по лъкатушещата пътека.

Стигна покритата с лишеи стена в дъното на градината. Пчелата изчезна в кръгла дупка в един от златистожълтите конични кошери, наредени покрай стената.

Самият той бе направил кошера миналото лято. Много му беше харесала простата задача да вплита слама във въжетата, да увива въжетата на спирали и да създава коничните кошери. Намираше покой в тези неща и беше добър в тях.

Брат Томас беше отбелязал същото: „Пъргавите ти пръсти са създадени за такава работа“.

Затвори очи и вдиша богатия аромат на мед. Мелодичното бръмчене на пчелите го обгърна. Имаше други неща, които трябваше да свърши, но се задържа дълго тук, наслаждавайки се на усещането.

Когато дойде на себе си, се усмихна. Беше забравил този момент. Прост отрязък от един друг живот преди векове, преди да бъде превърнат в стригой и да изгуби душата си.

Отново долови сладкия аромат на меда и лекия дъх на лавандула. Спомни си топлината на слънцето по кожата си, когато светлината още не вървеше заедно с болка. Но най-вече си спомни за засмяната си сестра.

Копнееше за онзи прост живот — само за да осъзнае, че той никога няма да се върне.

И с това осъзнаване дойде друго.

Рязко отвори очи, усети вкуса на кръв на езика си и се обърна към Бернар.

— Това, което направи… е грях.

Кардиналът го потупа по ръката.

— Мой грях, не твой. С готовност поемам този товар, за да бъдеш до мен в предстоящата битка.

Рун остана да лежи неподвижно. Бореше се с думите на Бернар, искаше да им повярва, но знаеше, че постъпката е грешна. Откри нови сили в мускулите и костите си и седна. Повечето му рани се бяха затворили. Пое дълбоко дъх, за да успокои бурята в главата си.

Бернар разтвори длан и му показа познато закривено острие от сребро.

Карамбитът на Рун.

— Ако си се възстановил достатъчно, можеш да участваш в битката — каза Бернар. — Да отмъстиш на онези, които се отнесоха така брутално с теб. Спомена за някаква жена.

Рун взе оръжието, като избягваше пронизващия поглед на кардинала. Беше прекалено засрамен, за да произнесе дори името й. Докосна острия ръб на ножа.

Елизабета му го беше откраднала.

Как го беше намерил Бернар?

Резкият звън на камбана прекъсна момента.

Въпросите трябваше да почакат.

Бернар прекоси помещението като алена светкавица и свали от стената стария си меч. Рун се изправи и се изненада колко леко е тялото му след пиенето на кръв. Имаше чувството, че може да полети. Стисна собственото си оръжие.

Кимна на Бернар, за да му покаже, че е в достатъчно добра форма да се бие, и двамата изтичаха навън. Понесоха се по блестящите облицовани с дърво зали на папските апартаменти и през бронзовите врати, водещи към площада.

За да избегнат вниманието на хората на площада, поеха под колонадата на Бернини. Огромните тоскански колони, по четири в дълбочина, щяха да скрият неестествено бързите им движения. Бернар се присъедини към отряда сангвинисти, които чакаха кардинала в сенките, и всички заедно се втурнаха през колонадата към входа на Светия град.

Щом стигнаха високата до кръста ограда, разделяща Ватикана от самия Рим, Рун огледа най-близките покриви. Спомни си споделеното с Елизабета видение как скача от покрив на покрив.

Яростният клаксон на автомобил го накара да погледне към калдъръмената улица.

На петдесет метра от тях дребна жена тичаше с накуцване по средата на Виа дела Консилиационе. Макар че косата й бе по-къса, Рун я позна веднага — беше Елизабета. Някаква бяла кола рязко зави, за да не я блъсне.

Тя не й обърна внимание, твърдо решена да стигне до площад „Св. Петър“.

Зад нея подскачаха стригои. Поне десетима.

Рун копнееше да изскочи от колонадата и да се хвърли към Елизабета, но Бернар сложи ръка на рамото му.

— Стой тук — каза кардиналът, сякаш прочел мислите му. — По улицата и в къщите има хора. Ще видят битката и ще разберат. Трябва да защитаваме хилядолетна тайна. Остави битката да дойде при нас.

Докато гледаше Елизабета, Рун видя болката в стиснатите й устни, видя и уплашените й погледи назад. Спомни си същата паника, когато гледаше през очите й.

Тя не водеше глутницата — а бягаше от нея.

Въпреки всичко, което бе направила на него и на невинните хора от града, у него се събуди инстинктивен порив да я защити. Пръстите на Бернар се стегнаха на рамото му — вероятно кардиналът го бе усетил как се навежда напред, готов да се хвърли на помощ.

Елизабета най-сетне стигна края на улицата. Другите стригои почти я бяха настигнали. Без да забавя крачка, тя прескочи ниската ограда, бележеща границата на Ватикана, приклекна и се извъртя към озъбената глутница.

Изсмя им се, показвайки дългите си кучешки зъби.

— Елате, ако смеете.

Глутницата спря пред оградата. Неколцина предпазливо пристъпиха напред, но се дръпнаха, усетили обезсилващото ги въздействие на святата земя. Искаха да се доберат до Елизабета, но дали щяха да посмеят да влязат във Ватикана?

Святата земя не беше единственото, от което да се страхуват.

Сангвинистите чакаха около Рун и Бернар, неподвижни като статуи сред колоните. Ако стригоите влезеха в града, щяха да бъдат завлечени в сенките на тази гора от камък и избити.

Елизабета се отдалечи от оградата, но отпусна прекалено много тежестта си върху наранения си крак. Глезенът й най-накрая поддаде и тя рухна на земята.

Проявата на слабост бе твърде много за глутницата, за да я понесе. Преследвачите се устремиха напред подобно на лъвове, хвърлящи се върху ранена газела.

Рун се изтръгна от хватката на Бернар и изскочи на открито. Полетя към Елизабета почти като стригой, воден единствено от инстинктите си. Стигна до нея точно когато водачът на глутницата, огромен, с възлести мускули и синьо-черни татуировки, прескочи оградата и спря от другата страна на графинята, оголил зъби.

Още стригои последваха примера му и се прехвърлиха през оградата.

Рун сграбчи Елизабета за ръката и заотстъпва към колонадата, като почти я влачеше; надяваше се да прилъже глутницата да го последва в каменната гора.

Водачът излая заповед и някакъв прекалено ревностен звяр се втурна напред.

Рун се засили, метна Елизабета като парцалена кукла към колонадата и замахна с карамбита. Сребърното острие разсече въздуха — и продължи през плътта. Озверелият младок падна назад, сграбчил прерязаното си гърло, от което изригнаха кървави пръски.

Други стригои се втурнаха напред и Рун отстъпи към Бернар и останалите сангвинисти под колонадата.

Между колоните се завърза кратка схватка. Или по-скоро касапница, тъй като глутницата беше попаднала в засада, а и бе отслабена на святата земя. Неколцина се откъснаха, прескочиха оградата и се пръснаха по улиците, бягайки от битката и от слънцето.

На Рун се падна грамадният водач. На голите му гърди беше татуирана картина на Йеронимус Бош, изобразяваща адски пейзаж със смърт и наказание. Тя оживя, когато мускулите заиграха и водачът вдигна тежкото си оръжие.

В сравнение с дългия стоманен меч карамбитът на Рун изглеждаше нищожен.

Очите на стригоя проблеснаха презрително, сякаш разбираше превъзходството си. Той скочи към Рун и замахна надолу с намерението да го разсече на две.

Но святата земя забавяше атаката му и даде време на Рун да се вмъкне в гарда на противника си. Той обърна куката на карамбита нагоре, разсече корема, като раздра гротескната картина на две, след което отблъсна тялото назад.

Изкорменият водач падна в края на колоните и едната му ръка се оказа на светлина — слънчева светлина. Крайникът избухна в пламъци. Друг сангвинист се притече на помощ на Рун и двамата издърпаха тялото в сенките и угасиха огъня преди да е привлякъл нежелано внимание.

Няколко души погледнаха към сенките, но повечето останаха в неведение за бързия и смъртоносен сблъсък в колонадата. Докато се взираше към слънчевата светлина на площада, Рун изпита внезапен страх.

„Елизабета…“

Обърна се и видя Бернар, изправен над свитото й тяло. Тя несъмнено чувстваше пламъка на новия ден, изгарящото му докосване. Засега единственото безопасно място за нея беше в сенките на колоните. Една стъпка извън тях означаваше смърт.

Бернар я сграбчи за рамото, сякаш бе готов да я изхвърли на площада, където да посрещне присъдата на новия ден. Сангвинистите се бяха скупчили около него, вонящи на вино и тамян. Никой нямаше да попречи на кардинала, ако решеше да я посече. Тя бе довела стригои в най-свещения град в Европа.

Бернар зарови пръсти в късата й коса, рязко дръпна главата й назад и опря острието на меча си в мекото й бяло гърло.

— Не! — извика Рун и се втурна напред, разблъсквайки останалите.

Но не викът му спря меча на кардинала.

 

 

07:52

На лицето на Бернар се изписа шок — и пълно изумление.

Той се взираше в жената, сякаш бе някакъв призрак.

„Не може да е тя!“

Сигурно беше някаква игра на светлини и сенки. Може би умът му угаждаше на някаква фантазия или просто тази жена бе стригой, поразително приличащ на нея. Въпреки това той разпозна сребристите очи, катраненочерната й коса, дори възмутеното надменно изражение, когато острието докосна шията й, сякаш го предизвикваше да й отнеме живота.

„Графиня Елизабет Батори Екшед.“

Но тя бе загинала преди векове. Бернар я бе виждал затворена в замъка й. Дори я беше посетил веднъж и я бе съжалил — образованата благородница, станала жертва на долните страсти на Рун.

Бернар обаче имаше също толкова вина за това престъпление. Преди векове той бе насочил жената по този жесток път, когато запозна графинята с Рун, когато се опита да наложи волята си върху божественото пророчество. След това Бернар бе умолявал той да отнеме живота й, да спести на Рун това деяние, тъй като знаеше колко много я обича той и колко много е паднал заради нея. Но папата бе решил, че като част от изкуплението си Рун трябва да сложи край на неестествения й живот и да посече чудовището, създадено от самия него.

Бернар бе разтревожен, когато Рун се върна от Унгария. Рун твърдеше, че делото е свършено, че графинята си е отишла от този свят. Бернар прие, че тя е мъртва, а не прибрана като някаква кукла в чекмедже. По онова време като допълнително наказание Рун се беше подложил на глад в продължение на години, бе умъртвявал плътта си десетилетия, откъсвайки се от света на смъртните.

Но явно не я беше убил.

„Какво си сторил, синко? Какъв грях си извършил отново в името на любовта?“

Ужасът му избледня, за да бъде изместен от друго прозрение, този път изпълнено с надежда.

Рун я беше пощадил, а това означаваше, че родът Батори не е мъртъв, както бе смятал в отчаянието си Бернар през последните месеци. Той се замисли върху последствията от това.

„Възможно ли е това да е знак от Бог?

Дали Рун не е изпълнил Неговата воля да запази графинята за тази нова задача?“

За първи път, откакто Кървавото евангелие бе известило посланието си и бе хвърлило съмнение върху ролята на д-р Ерин Грейнджър като Жената на Познанието, Бернар се изпълни с надежда.

Графиня Батори може би щеше да ги спаси.

Бернар се взираше в почуда в прекрасното й лице, все още неспособен да повярва на това чудо, на този внезапен щастлив поврат. Стисна по-силно косата й, отказвайки да загърби тази надежда.

Не биваше да й се позволява да избяга.

Рун застана до него. Олюляваше се, явно отново на края на силите си. Краткият сблъсък беше успял да изтощи бързо огъня, запален от кръвта в него.

И все пак…

— Задръжте го — нареди Бернар на останалите. Опасяваше се от онова, което може да направи Рун. Не знаеше какво става в сърцето на приятеля му. Дали щеше да я убие, да я спаси, или да се опита да избяга с нея в срам?

„Не зная.“

Знаеше със сигурност едно — трябваше да защити тази ужасна жена с всички сили.

Нуждаеше се от нея.

Светът се нуждаеше от нея.

Графинята явно прочете тази увереност в очите му. Съвършените й устни се извиха в усмивка, коварна и зла едновременно.

„Бог да ни е на помощ, ако греша.“