Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (16)

15.

19 декември, 12:22

Южно от Рим, Италия

Тракащите вагони продължаваха пътя си през слънчевия ден. Елизабет дръпна веригата, която свързваше белезниците й със стената на последния вагон.

Противната сангвинистка Надя я беше върнала на тъмно и я бе настанила тук. Сребърната верига бе закопчана на височината на кръста й и бе толкова къса, че Елизабет беше принудена да стои права, докато всичко около нея се поклащаше.

На няколко крачки от нея Надя я следеше с търпението на лисица, дебнеща дупка на зайци.

Елизабет размърда ръце, мъчейки се да намери по-удобна поза. Сребърните белезници изгаряха китките й, но се чувстваше по-добре тук, отколкото в трапезарията, където от една дръпната завеса нахлуваше поток слънчева светлина. Не беше показала как тя изгаря очите й всеки път, когато поглежда жената и войника — не искаше да демонстрира слабост пред двамата човеци.

Разкрачи се, за да запази по-добро равновесие в клатещия се вагон. Щеше да свикне. Модерният свят имаше множество мощни неща и тя щеше да ги овладее. Нямаше да позволи на страха от тях да я управлява.

Притиснала ръце в стената, тя се наслади на топлината на метала по дланите си. Представи си как слънцето свети ярко от другата страна и прекосява синьото небе с рязко очертани бели облаци. Не беше виждала подобни гледки от векове и едва помнеше какво представляват. Стригоите не понасяха слънцето като сангвинистите. Денят й липсваше със своята топлина, живот и растения. Спомни си градините си, пъстрите цветя и лековитите билки, които отглеждаше някога.

Но дали беше готова да се откаже от свободата си като стригой, за да види отново небето, да приеме смирения живот на сангвинист?

Никога.

Разтри стоплените си длани и ги опря в студените си бузи. Подозираше, че дори да се опита да се промени, Бог ще знае, че сърцето й е черно, и осветеното вино ще я убие.

Беше се съгласила да помогне на сангвинистите, но бе дала обещанието си под заплаха от смърт. Нямаше намерение да удържи думата си, ако й се открие по-добър шанс за оцеляване. Клетва, дадена под смъртна заплаха, не беше обвързваща.

Не им дължеше нищо.

Сякаш чула мислите й, Надя я изгледа свирепо. Елизабет си обеща, че щом се освободи, ще накара високата жена да плати за наглостта си. Но засега имаше чувството, че няма да й е лесно да избяга от Надя. Жената открито я ненавиждаше и изглеждаше отдадена на Рун, макар и повече като рицар, а не като жена, отдадена на мъж.

Същото не можеше да се каже за човешката жена.

Д-р Ерин Грейнджър.

Елизабет веднага бе забелязала издайническите розови белези на шията й. Стригой се беше хранил от нея неотдавна и я бе оставил жива. Рядко събитие само по себе си, и определено никой обикновен стригой не би оставил подобни следи. Дупките говореха за контрол и грижа. Ако се съдеше по неловкия начин, по който жената и Рун седяха и не разговаряха, като че ли Рун беше паднал отново. Беше се хранил отново.

Но в този случай не беше убил жената, нито я бе превърнал в чудовище.

Елизабет си спомни как сърцето на Ерин затуптя по-бързо, когато Рун влезе във вагона. Разпозна мъката в гласа на жената, когато видя раните му и изрече името му. Това човешко същество изглеждаше свързано с Рун по-дълбоко, отколкото можеше да се очаква от кръвната връзка на храненето.

Пламналата в нея ревност бе изгаряща и отровна.

„Рун принадлежи на мен и само на мен.“

Елизабет бе платила скъпо за тази любов и отказваше да я споделя.

Помисли си за онази нощ, за Рун в обятията й, за неизказаната им любов, която най-сетне бе изразена в топлината на устните, в допира на плътта, в нежните думи. Тя знаеше, че случващото се е забранено за един свещеник, но нямаше представа до каква степен тези закони удържат истинския звяр, спотайващ се в Рун. А щом те бяха нарушени, той показа острите си зъби и тъмните си страсти и я откъсна от предишния й живот, за да я запрати във вечната нощ.

А сега изглеждаше, че Рун е пуснал същия този звяр на друга жена, за която явно го беше грижа.

Елизабет виждаше възможност в това привличане. Ако й се удадеше удобен случай, щеше да използва чувствата им един към друг срещу тях, за да унищожи и двамата.

Но засега се налагаше да се задоволи с изчакване. Трябваше да продължи с групата на Бернар, но нямаше никакво доверие на кардинала. Нито сега, нито по време на смъртния си живот. Навремето искаше да предупреди Рун за Бернар, тъй като усещаше дълбоките тайни, скрити в безсърдечните му, лицемерно набожни гърди.

Острият й слух долови името й да се изговаря в съседния вагон.

— Не можем да рискуваме да я изгубим — каза кардинал Бернар. — Трябва през цялото време да знаем къде е.

— Не се безпокойте — отвърна младият монах, Кристиан. — Вече съм взел мерки по този въпрос. Ще я държа изкъсо.

— Ще ида да донеса още кафе — каза брат Леополд със силния акцент, характерен за германците.

Леките му стъпки се отдалечиха от стаята към кухнята отпред, където се приготвяше храната и откъдето едва-едва се долавяше друго човешко сърце, още един слуга на тази орда.

Останалите около масата седяха мълчаливо. Явно нямаха какво да си кажат и сигурно всеки мислеше за предстоящото пътуване.

Тя реши да направи същото и се обърна към Надя.

— Кажи ми за онзи руснак, свързан с Романови… Распутин ли беше? Защо Църквата не изпитва любов към него?

Може би тя можеше да го направи свой съюзник.

Надя седеше мълчалива като камък, но изражението й ясно показваше колко обича да пази тайни.

— Кардиналът иска да съм част от това начинание — напомни й Елизабет. — В такъв случай трябва да знам всичко.

— Тогава поискай от кардинала да ти разкаже — отвърна Надя и скръсти ръце на гърдите си.

Разбрала, че няма да получи нищо, Елизабет продължи с подслушването, но изгуби интерес, когато тракането на колелата се засили — влакът се изкачваше по някакъв дълъг наклон и шумът заглушаваше думите почти напълно.

След минути стоманената врата на затвора й се отвори и нахлуха по-острите миризми на храна, ослепителна дневна светлина и по-силното туптене на сърца.

Кардинал Бернар влезе заедно с младия сангвинист Кристиан. Следваше ги друг свещеник, човек, най-вероятно прислужник на кардинала. Елизабет разпозна мудното му сърце от първия вагон, където се приготвяше храната. Самата тя също огладняваше, а този имаше заоблен корем, тлъсти бузи и целият бе пълен с кръв — същинско прасе, чакащо да бъде заклано.

— Скоро ще пристигнем — каза Бернар на Надя. — Щом слезем от влака, двамата с Кристиан отговаряте за графиня Батори.

— Имате предвид, че отговарят за затворничката — поправи го Елизабет. — Нямате никакво доверие в мен, въпреки че се включих във вашето търсене.

— Доверието се заслужава — отвърна Кристиан. — А в момента вие имате сериозен дефицит на доверие.

Тя вдигна закопчаните си ръце.

— Не можете ли поне да ме пуснете да се движа свободно в този затвор? Навън е светло и не мога да избягам. Не виждам какво лошо…

Експлозия заглуши думите й. Сякаш поразен от Божията ръка, целият вагон се вдигна под тях, понесен от гръмовен рев и пламъците на ада.