Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (55)

54.

20 декември, 17:33

Сива, Египет

Рун чуваше шепота на плата и скърцането на кожената броня, когато наставникът му се движеше. Не чуваше обаче удари на сърце.

Гърдите на Рун бяха също толкова мълчаливи.

Двамата не бяха истински, смъртни хора.

Кръвта му още гореше от експлозията и му напомняше за друга съществена разлика между тях и човечеството.

„Ние сме прокълнати.“

Макар и благословени и обрекли се да служат на Църквата, те си оставаха опетнени създания, свързани с мрака.

Изслуша думите на Бернар, като се питаше дали е възможно да са истина. Можеше ли сърцето му да се раздвижи отново? Можеше ли да си върне душата? Можеше ли да се върне в един по-прост свят, в който да създаде деца, да почувства без страх докосването на женска ръка?

Рядко си позволяваше да мисли за подобни надежди. Беше приел участта си като сангвинист. Беше служил предано дълги години. Смъртта бе единственото възможно избавление от проклятието му.

Но после срещна Ерин, която подлагаше на съмнение всичко и всеки. Тя му даде волята не само да предизвика съдбата си, но и надежда за нещо повече.

„Но дали смея?“

Елизабета пристъпи пред него и той извърна очи от пустинята и погледна спокойното й лице. Очакваше омраза и язвителност, че му се предлага този дар. Вместо това тя направи нещо много по-лошо.

Докосна бузата му.

— Трябва да приемеш този дар. Винаги си го искал. — Студената й ръка се задържа върху кожата му. — Заслужил си го.

Той впери поглед в очите й и видя, че тя наистина му го желае. Кимна леко. Знаеше какво трябва да направи, какво наистина е заслужил.

Хвана ръката й и целуна дланта й в знак на благодарност.

Обърна се към Ерин и книгата, която сияеше в ръцете й — там, където открай време всъщност й бе мястото.

„Всяко нещо си има мястото.“

Знаеше, че е достатъчно само да докосне тази книга, да изрече най-големия си грях и той ще бъде премахнат и ще позволи на душата му да се върне.

Ерин му се усмихна. Радваше се за него.

Бернар — и той жадуваше да види това чудо — каза:

— Гордея се с теб, синко. Винаги съм знаел, че ако някой от ордена ни следва да бъде върнат към Божията милост, това си ти. Ще бъдеш свободен.

Рун поклати глава.

„Никога няма да бъда свободен.“

Вдигна ръка над книгата и си спомни момента, когато се гърчеше в свещеното сияние на възстановения ангел, когато всеки негов грях беше изваден на показ — в това число и най-големият, онова черно петно, което не можеше да бъде простено.

Думите на евангелието отекнаха в него.

„… той може да премахне най-големия си грях…“

Вдигна глава към небето. Приятелите му грешаха. Рун знаеше най-големия си грях, както го знаеше и онзи, който бе изписал тези думи върху страницата.

Сложи ръка върху книгата.

— Признавам най-големия си грях и се отричам от него — замоли се Рун. — Да бъде той премахнат и да се върне онова, което откраднах.

Ерин изглеждаше разтревожена от думите му — както и трябваше.

Зад себе си чу как Елизабета ахна и рухна на колене.

— Какво направи? — прошепна му Ерин.

Рун погледна Елизабета. Тя бе запушила с длани устата и носа си, сякаш можеше по този начин да спре ръцете на съдбата, но черният дим се изнизваше между пръстите й, излизаше от устата и носа й и се кълбеше на облак пред уплашените й очи. В следващия миг облакът се завихри надолу и изчезна от този свят.

Елизабета премести ръце от устата на гърлото си.

И изпищя.

И продължи да пищи.

Писъкът й отекваше над пустинята.

Рун я взе в обятията си, за да я успокои.

— Така трябва — каза й. — Както винаги е трябвало.

Гледаше как измъченото й уплашено лице порозовява. И за първи път от векове чу сърцето й да бие отново.

Изгуби се в ритъма му. Изведнъж му се доплака.

Елизабета го погледна с широко отворени очи.

— Не може да бъде!

— Може, любов моя.

— Не.

— Да — прошепна той. — Унищожаването на душата ти беше най-големият ми грях. Винаги е бил.

Лицето й почервеня, но не от завърналия се живот, а от гняв. Сребристите й очи потъмняха от буреносни облаци. Остри нокти одраха ръката му.

— Направил си ме смъртна?

— Ти си смъртна — малко колебливо отвърна Рун.

Тя го изблъска. Силата й бе частица от предишната й мощ.

— Не го исках!

— Ка… какво?

— Не съм те молила да ме превръщаш в звяр, нито пък да ме превръщаш в това. — Тя разпери ръце. — В крехко и скимтящо човешко същество.

— Но на теб ти е простено. Както и на мен.

— Изобщо не ми пука за никакви прошки. Нито твои, нито мои! — Тя се отдръпна от него. — Играеш си с душата ми, сякаш е някаква дрънкулка, която можеш да даваш и вземаш, както ти се хареса. И тогава, и сега. Къде е моят избор във всичко това? Или той няма значение?

Рун затърси думи, за да обясни.

— Животът е най-големият дар.

— Животът е най-голямото проклятие.

Тя се обърна и тръгна към пустинята.

Томи се втурна след нея.

— Чакай! Не ме оставяй!

Самотният жален вик на момчето я спря, но тя не погледна към Рун.

Томи изтича до нея и я прегърна. Тя го придърпа към себе си и също го прегърна. Опря брадичка на главата му и се разплака. Раменете й се разтресоха.

Бернар сложи ръка на рамото на Рун и каза:

— Как можа да прахосаш такъв дар заради нея?

— Не съм го прахосал.

Гневът пламна в него. Как можеше Бернар да е такъв глупак? Нима не разбираше, че най-големите грехове са онези, които извършваме ние самите, а не извършваните върху нас?

Графинята бе все така с гръб към него.

Рано или късно щеше да го разбере и да му прости.

Трябваше да го направи.

 

 

17:48

Ерин затвори книгата и се отдели от останалите. Джордан понечи да я последва, но тя го помоли да я остави сама. Загледа се към звездите и изгряващата луна, докато вървеше през кратера към единственото място, където нямаше трупове, далеч от хаоса на емоциите зад нея.

Нуждаеше се от мъничко покой.

Стигна до кладенеца.

Светостта, вероятно родена от пазения долу меч, бе държала битката настрана от това място.

Бяха платили ужасна цена, но бяха преминали през това.

Само че не всички.

Погледът й се спря върху горкия Агмундър и тя си представи широката му усмивка.

„Благодаря ти, че ни защити.“

Спомни си Надя в снега, дори Леополд на пода на пещерата. Те бяха срещнали края си далеч от родните си места и от онези, които ги бяха обичали.

Също като Ейми.

Коленичи на ръба и се загледа в бистрата вода. Звездите се отразяваха долу, лентата на Млечния път също — напомняха й колко малък и същевременно велик е животът. Звездите горе бяха вечни. Заслуша се в шепота на пясъка в дюните — не се бе променил от хилядолетия.

Беше на място, било мирно и свято открай време.

Загледа се в панелите, разказващи историята на първото чудо на Христос и онова, което бе последвало. Разказът бе напомняне, че всеки може да направи грешка, да стъпи накриво. Подобно на Христос, тя не бе подозирала за фаталните последствия от действията си в Масада, как събитията щяха да доведат до смърт и да предизвикат вълни във времето.

Погледна назад към Бернар. Толкова много кръвопролитие можеше да бъде спестено, ако кардиналът не бе пазил всички тези тайни. Ако знаеше важността на смъртоносната информация, която бе споделила с Ейми, Ерин щеше да е по-предпазлива. А вместо това пазените от сангвинистите тайни бяха стрували живота на Ейми, както и на други хора.

Погледна книгата в ръцете си. Макар че бе готова да приеме мантията на Жената на Познанието, нямаше да позволи да крият истини от нея. Властите от Ватикана трябваше да отворят библиотеките си и да разкрият всичките си тайни, в противен случай нямаше да работи с тях.

Книгата сега бе свързана с нея и тя щеше да я използва, за да разбие всички затворени врати.

Дължеше го на Ейми.

Бръкна в джоба си и извади кехлибареното топче. Вдигна го срещу лунната светлина и се загледа в деликатното перо. Кехлибарът го бе уловил така сигурно, както нейните спомени държаха Ейми — завинаги запазено, лишено от възможност да отлети.

Никога нямаше да забрави студентката си, но може би трябваше да се освободи от нещо.

Протегна ръка и пусна топчето във водата. Наведе се и загледа как разбива отражението на звездите и потъва във вечността.

Сега част от нея щеше да остане завинаги в Египет, на едно от най-святите места на Земята, близо до древните тайни, които може би никога нямаше да бъдат открити.

И докато гледаше в кладенеца се закле: „Никога вече“.

Никога повече нямаше да се пролива невинна кръв, за да бъдат запазени тайните на сангвинистите. Време беше истината да излезе наяве.

Стисна книгата и се изправи.

Готова да промени света.

 

 

Рождество

Ватиканът

00:04

Сангвинистите се бяха събрали в просторното подземие дълбоко под „Св. Петър“, на тяхното най-свято място, наричано просто Светилището. Стичаха се тук всяка година, за да отслужат среднощна литургия по случай раждането на Христос.

Рун стоеше в края на конгрегацията. Другите от ордена изпълваха помещението — абсолютно неподвижни, в мълчаливо бдение. Нито дъх, нито туптене на сърце, нито дори шумолене на расо не нарушаваше пълния покой. Той пиеше тази тишина и знаеше, че останалите правят същото. Светът горе ставаше все по-шумен през вековете, но тук Рун намираше спокойствието, за което така копнееше измъченият му дух.

Таванът се издигаше високо над него и гладките му и прости линии привличаха погледа му към Небето. Студеният камък бе изгладен от хиляди ръце през ранните години на Църквата. Липсваше украсата на обичайните църкви. Това място бе отражение на простотата на сангвинистката вяра — твърдият камък и простите факли бяха достатъчни, за да отведат прокълнатите създания при Него. Макар да се намираше дълбоко под улиците на Рим, тук той се чувстваше по-близо до Него, отколкото където и да било другаде.

Рождественската литургия беше известна и като Литургията на ангелите. Името никога не му се бе струвало по-подходящо от тази свята нощ, само няколко дни след като бе вървял с ангели.

Димното благоухание на тамян откъсна погледа му от тавана и го насочи към средата на помещението. Там най-святият свещеник вървеше с бавна грация през конгрегацията. Главата на Ордена на сангвинистите бе облечен в просто черно расо, вързано на кръста с груба връв. Той избягваше костюмите на кардинали, епископи и папи и предпочиташе да се облича като смирен свещеник.

Но въпреки това бе нещо много повече.

Той бе Възкресения.

Лазар.

Без него те щяха да бъдат прокълнати на живот като долни зверове, убиващи невинни и виновни, докато не срещнат смъртта си от острие на меч или от слънчев лъч. Възкресения беше намерил друг път за тях, път на святост, служба и смисъл.

Рун вече знаеше, че не е грях да бъдеш сангвинист.

Бе взел правилното решение в пустинята. Сега съществуването му служеше на Бог и това бе най-истинската му служба от най-ранните му дни. Беше се отклонил от пътя, когато бе покварил Елизабета, но бе получил шанс да изчисти този грях. Сега можеше отново да служи на Христос с чиста съвест.

Лазар мина покрай него.

Рун погледна дългите му пръсти, които бяха докосвали Христос. Тези потънали в сянка очи бяха гледали Него. Това строго лице бе разговаряло с Него, беше се смяло с Него.

Други двама сангвинисти съпровождаха Лазар.

Мъж и жена.

Говореше се, че те са по-стари и от Възкресения, но имената им никога не се изричаха. Древната двойка рядко можеше да се види дори от Уединените, старейшините на ордена, които прекарваха времето си във вечни молитви и медитация. Навремето Рун бе копнял да стане един от тях, но вместо това бе върнат обратно в света на живите.

Мъжът носеше древен кръст, чието дърво бе станало сиво от вековете. Жената размахваше сребърно кадило. Пушекът се кълбеше в помещението и благоуханието му изпълваше ноздрите на Рун. Свещеният аромат го обгръщаше, просмукваше се в расото, косата и кожата му.

Всички запяха и гласът на Рун се извиси в хармония с гласовете на другите. Прекрасният хор отекваше в огромната зала, достигайки недоловими за нормалния слух тонове. В светилището, в компанията на другите от ордена, не му беше нужно да крие, че е различен, и можеше да пее истински.

Лазар спря пред древния каменен олтар и вдигна бледата си ръка за благословия.

— In nomine Patri, et Fill, et Spiritu Sancti.^[1]

— Амин — отвърна конгрегацията.

Познатата рутина го понесе. Рун нито мислеше, нито се молеше. Просто съществуваше във всеки един момент, като оставяше веригата моменти да го тегли напред. Мястото му бе тук, с братята и сестрите му. Това бе благочестивият живот, който бе желал като смъртен, и живот, който бе избрал като безсмъртен.

Стигнаха до причастието и Лазар каза пак на латински:

— Кръвта на нашия Господ Иисус Христос, която бе пролята за теб, запазва тялото и душата във вечен живот. Пий и помни, че Христовата кръв бе пролята за теб, и бъди благодарен.

И вдигна високо древния потир, така че всички да видят източника на тяхното спасение.

Рун отговори с всички и се нареди да получи Светото причастие.

Когато застана пред Възкресения, Лазар го погледна в очите и му се усмихна.

— За теб, братко мой.

Рун вдигна глава, отвори уста и Лазар наля в нея вино.

Рун се наслади на копринения му допир в гърлото си, на начина, по който плъзваше по ръцете и краката му. Тази нощ то не изгаряше. През тази най-свята нощ дори за такива като него нямаше изкупление.

А единствено Неговата любов.

 

 

Рим

14:17

Томи прехвърляше каналите на мъничкия телевизор на Елизабет. Навсякъде предаваха на италиански честването на Рождество. Цял ден беше така — нямаше нищо за гледане. Той въздъхна и изключи телевизора.

Елизабет седеше до него на канапето, сякаш бе глътнала бастун. Томи никога не я беше виждал отпусната, а и тя нямаше да му позволи да се излежава.

„Искам да виждам и двата ти крака на пода“ — бе му наредила строго.

— Различни програми ли очакваше? — попита тя.

— Не очаквах. А се надявах.

Освен това той беше евреин и не празнуваше този празник, но беше пропуснал и Ханука. Единственият поздрав, който стигна до него, бе от най-неочаквано място — коледна картичка, изпратена му от Григорий Распутин. Незнайно как руснакът беше открил, че Томи е в този апартамент във Ватикана.

Елизабет се бе намръщила, когато откри картичката залепена с тиксо на вратата.

На плика пишеше: „Весела Коледа, ангел мой!“.

На самата картичка бе изобразен ангел със златен ореол.

Томи не знаеше дали това е заплаха, шега или искрено пожелание.

Като се имаше предвид подателят, може би и трите.

Томи подаде дистанционното на Елизабет, но тя го остави на масичката. Беше й обяснил как да го ползва, а тя учеше бързо. Проявяваше любопитство към всичко в модерния свят и той с радост я учеше.

След пустините на Египет Томи се озова в Рим, в осигурен от Църквата апартамент. След връщането им на няколко пъти му взеха кръвни проби, но иначе го оставиха на мира. Сега той бе просто сираче. Бяха му предложили друго временно жилище, където да живее сам до връщането му в Щатите, но той бе предпочел да остане с Елизабет.

Започна да му доскучава.

— Искаш ли да ти покажа как да използваш микровълновата?

— За устройството за готвене ли говориш? — Тя стисна устни. — Това е работа за слугите.

Томи повдигна вежда. Елизабет определено имаше да учи много неща за модерния свят, не само технологиите.

— Не мислиш ли, че ще ти се наложи да си готвиш сама?

Тя се намръщи.

— Защо да си губя времето с такива глупости?

Той махна с ръка към стаята.

— Не можеш да живееш вечно тук. И когато си тръгнеш, ще трябва да си намериш работа, да изкарваш пари и да си готвиш сама.

— Църквата няма да ме пусне — каза тя.

— Защо? Нали пускат мен. — Щяха да го изпратят при роднините му в Санта Барбара, макар той почти да не ги познаваше.

— Ти си дете. Не гледат на теб като на заплаха. Затова ще те пратят в онази Калифорния без никакъв страх.

Томи въздъхна и потисна желанието си да захленчи. Елизабет мразеше някой да й се оплаква.

— Не искам да ходя там — изтърси накрая той.

Тя го погледна строго.

— Ще отидеш.

— Но аз не ги познавам. Изобщо. Май съм ги виждал само веднъж.

— Те ще се грижат за теб, това е дългът им като роднини.

„Но няма да ме обичат — помисли си той. — Не и като мама и татко.“

— Кога заминаваш? — попита тя.

— Утре. — Той провеси нос.

Тя вдигна брадичката му с пръст.

— Изправи се. Ще се изгърбиш.

Томи разбра, че тя реагира по този начин, за да скрие притеснението си. Явно никой не й беше казал.

— Аз също го научих тази сутрин — рече той. — Весела Коледа и на двама ни.

Тя се намръщи.

— Защо трябва да чувствам нещо друго освен радост, че се връщаш при семейството си?

— Няма причини — промърмори Томи.

Стана и отиде в кухнята. Нямаше какво да прави. Нямаше багаж за събиране, само два костюма, които му бе купил Кристиан, и няколко книги, дадени му от Ерин, преди двамата с Джордан да заминат за Щатите.

— Томи. — Елизабет стана и дойде при него. — Може да ти е трудно да живееш с онези хора, но те са твоето семейство. По-добре е, отколкото да останеш тук… с мен.

Той отвори един шкаф — не защото му трябваше нещо, а просто за да прави нещо. Затръшна го малко по-силно от необходимото.

Тя го хвана за раменете, обърна го и пак повдигна брадичката му.

— Защо си толкова ядосан? Какво има? Да не би да искаш да плача на прощаване? Да те умолявам да останеш с мен?

„Може би мъничко.“

— Не.

— Не помня да съм имала подобни прояви на истерия, когато бях малка — каза тя. — Виждала съм подобни глупости по телевизията ви, но ги намирам за нелепи.

— Наистина са нелепи — каза той.

Тя го погали по ръката.

— Ще ми липсваш. Научи ме на толкова много неща и ми донесе радост.

Томи предположи, че думите й са еквивалент на тръшкане и сълзи на някоя съвременна жена, и каза:

— И ти ще ми липсваш.

Тя извади от джоба си някакъв сив пакет и го тикна в ръката му.

— Подарък за довиждане, щом не празнуваш Рождество.

Томи внимателно разви опаковката. Вътре имаше предплатен мобилен телефон.

— Ако някога ти потрябвам — каза тя, — просто се обади и ще дойда.

— Нали каза, че си пленница.

— Само си мислят, че могат да ме удържат в клетка — презрително отвърна тя.

Томи усети напиращите сълзи и се помъчи да ги удържи.

Тя се наведе и го погледна в очите.

— Малцина са хората на този свят, на които можеш да се довериш. Но аз ти вярвам.

— И аз на теб.

Именно затова беше останал с нея. Другите бяха верни на убежденията си, а тя — на него.

Той я прегърна, за да скрие сълзите си.

— Какви са тия глупости — каза тя, но го притисна още по-силно към себе си.

 

 

Де Мойн, Айова

10:12

Ерин седеше на застланите стълби в дома на родителите на Джордан. Скатаваше се от екшъна в дневната долу и събираше сили след хаоса на коледната утрин. Вдиша дълбоко подмамващия аромат на прясно изпечения джинджифилов пай и кафе, но се сдържа.

Загледа се в снимките на стената. Те показваха Джордан на различна възраст, заедно с различни братя и сестри. Цялото му детство бе обезсмъртено тук, от мачовете по бейзбол през рибарските излети до абитуриентския бал.

Ерин нямаше нито една снимка като дете.

Погледна долу, където племенниците на Джордан скачаха из дневната като пуканки, заредени със захар от сладкишите в коледните им чорапи. Беше виждала подобни сцени само по филмите. Когато беше дете, Рождество беше ден на допълнителни молитви, а не на подаръци, чорапи и Дядо Коледа.

Бръкна в джоба на новия си вълнен халат. Другата й ръка беше в клуп. Рамото й бе почти заздравяло от атаката на лъва. Преди малко Джордан бе сменил превръзката й в спалнята й и вече се бе върнал долу, замъкнат там от племенника си Барт. Ерин бе обещала да слезе веднага, но тук на стълбите беше по-спокойно.

Накрая Джордан надникна иззад ъгъла, видя я и дойде при нея. Придърпа ръбовете на халата си между краката, докато сядаше. Халатите им бяха подарък от майката на Джордан.

— Не можеш да се криеш вечно — каза й. — Племенниците ми ще те намерят. Много добре надушват страха.

Тя се усмихна и го сръчка с лакът.

— Долу май е доста весело.

— Е, малко прекаляват.

— Напротив, забавни са. — Наистина го мислеше, но семейството на Джордан изглеждаше толкова нормално, така различно от нейното. — Просто ми е нужно малко време да се аклиматизирам.

Джордан погали ръката й с палец и това просто докосване й напомни защо той е толкова важен за нея.

— Да не искаш да кажеш, че можеш да се изправиш срещу лъвове, вълци, мечки и какви ли не чудовища, но се страхуваш да идеш при четири хлапета, уморените им родители и майка ми?

— В общи линии, да.

Той я придърпа в прегръдката си и тя опря буза в гърдите му. Сърцето му туптеше силно и равномерно под ухото й. Ерин се наслади на звука и си помисли как беше на косъм да го изгуби. Прегърна го силно.

— Знаеш ли… — каза той, — винаги можем да се изнесем на хотел, на някое място с едно легло за двама ни.

Тя му се усмихна. Когато пристигнаха вчера, майка му бе настояла да спят в отделни спални.

— Адски се изкушавам. Но пък е забавно да те гледам в естествената ти среда.

— Къде е чичо Джордан? — чу се отдолу настоятелен детски глас.

— Май госпожица Оливия губи търпение. — Той я задърпа да се изправи. — Хайде. Не хапят. Може би с изключение на малките.

Ръката му бе топла и сигурна, докато я водеше по стъпалата към шумната дневна. Минаха покрай украсената коледна елха и спряха до канапето.

— По-добре стой настрана от бойното поле — предупреди я Джордан.

Майка му, Черил, й се усмихна. Седеше в кафяво кожено кресло с плетено вълнено одеялце на коленете. Изглеждаше бледа и крехка. Ерин знаеше, че Черил се сражава с рака и че никой не е сигурен дали ще види още една Коледа.

— Синът ми е прав — каза тя. — Избягвай елхата, докато не се укротят.

— Бабо! — извика Оливия. — Можем ли вече да отворим подаръците?

Останалите деца се включиха в хора.

Черил вдигна ръка.

— Добре. Действайте!

Хлапетата се нахвърлиха върху подаръците като лъвове върху газела. Разкъсаха се опаковки. Възторжени писъци изпълниха помещението, а един разочарован глас извика:

— Чорапи ли?!

Ерин се опита да си представи що ли за човек щеше да е, ако бе израснала на такова място.

Оливия пусна в скута й пластмасов еднорог.

— Това е Туайлайт Спаркъл.

— Здрасти, Туайлайт.

— Чичо Джордан каза, че имаш шевове. Може ли да ги видя? Колко са? Болят ли?

Джордан й се притече на помощ.

— Оливия, шевовете са под превръзките, така че не можеш да ги видиш.

Оливия изглеждаше така посърнала и разочарована, както може да изглежда само дете.

Ерин се наведе към нея.

— Двайсет и четири са.

Оливия се ококори.

— Толкова много!? — Едното й око се присви подозрително. — Защо те шиха?

Ерин реши да спази клетвата си да е честна. Е, почти.

— Ухапа ме един лъв.

Майката на Джордан едва не изпусна чашата си с кафе.

— Лъв ли?!

— Страхотно! — извика Оливия и подаде на Джордан друго пластмасово конче. — Дръж Епълджак.

И изтича да донесе следващото конче.

— Определено я спечели — каза Джордан.

Оливия се върна и започна да пълни скута на Ерин с понита, като изреждаше имената им — Флътършай, Рейнбоу Даш и Пинки Пай. Ерин направи всичко по силите си да си поиграе с тях, но това й бе чуждо като племенните обичаи на някакви аборигени.

— Джордан каза, че е зачислен към специална защитна част на Ватикана — каза Черил над главата на Оливия.

— Така е — каза Ерин. — Ще работим заедно.

— Мамо, стига си се опитвала да изкопчиш информация от Ерин — намеси се Джордан. — Коледа е.

Черил се усмихна.

— Просто искам да й благодаря, че те е убедила да постъпиш на безопасно място.

Ерин си помисли колко пъти двамата се бяха разминавали на косъм със смъртта, откакто се срещнаха в Масада.

— Не съм сигурна, че думата „безопасно“ е подходящата. Пък и ако беше напълно безопасно, Джордан не би се съгласил.

Черил потупа Джордан по ръката.

— Той никога не избира най-лесния път.

На Оливия й омръзна да не й обръщат внимание. Задърпа ръкава на Ерин и тикна обвинително пръст в лицето й.

— Ти можеш ли да яздиш?

— Да. Дори имам една кобила. Казва се Гънсмоук.

Спомни си Блекджек и споменът за загубата я жегна.

— Може ли да я видя? — попита Оливия.

— Тя живее в Калифорния, където работя — каза Ерин и веднага се поправи: — Където работех.

Снощи се бе чула за малко с Нейт Хайсмит, за да му честити празника. Той вече се бе срещнал с един от професорите, които тя му беше предложила за нов научен ръководител, и горе-долу беше приел напускането й. Каквото и да се случеше с нея оттук нататък, той щеше да е добре.

— Ти какво работиш? — попита Оливия. — И ти ли си войник като чичо Джордан?

— Аз съм археоложка. Изкопавам кокали и камъни и се опитвам да разбера миналото.

— Хубаво ли е?

Ерин погледна спокойното и радостно лице на Джордан и каза:

— Ами… да. Хубаво е.

— Хубаво е да е хубаво — каза момиченцето и след тези дълбокомислени думи се върна при играчките си под елхата.

Джордан се наведе и прошепна в ухото на Ерин:

— Да, хубаво е да е хубаво.

Ерин се усмихна на сините му очи и каза истината:

— Да, хубаво е.

 

 

И тогава…

Дълбоко под руините на Куме Леополд ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст. През последните няколко дни го бяха заливали вълни на мрак и болка, която се надигаше и спадаше отново и отново.

Оръжието на Рун го бе посякло достатъчно дълбоко, за да го убие, но той не умря. Всеки път, когато бе сигурен, че най-сетне ще потъне окончателно в мрака, готов да приеме вечното страдание за провала си, се будеше отново. След това с мъка се влачеше по пода и се хранеше с останалите в залата трупове и от време на време с някой заблуден плъх.

Противните зверчета не му осигуряваха много сили, но му дадоха надежда.

Беше предположил, че е затрупан тук след трусовете и няма как да се измъкне. Но щом някъде беше пропълзял плъх, можеше да прокопае и по-широк проход. Само трябваше да си възвърне силите.

Но как?

Някъде далеч долу чу грохот на камъни — стържеха като някакви гигантски зъби и сякаш го призоваваха. Леополд с мъка отвори натежалите си клепачи. Факлите отдавна бяха угаснали, но все още миришеше на пушек, смесен с вонята на сяра и гниещи трупове.

Бръкна в джоба си и извади фенерче. Изтръпналите му пръсти се бориха няколко мъчителни секунди, преди да го включат.

Светлината го заслепи. Леополд затвори очи и изчака, докато яркият лъч стана малко по-поносим. После отново ги отвори.

Освети пода около черния жертвеник. Мрежата, която бе държала ангела, още бе там. Пукнатините, отворили се от кръвта на ангела, се бяха затворили. Гърчещият се мрак също беше изчезнал.

„Все знаци за моя провал.“

Слаб като новородено коте, той се претърколи по гръб и бръкна във вътрешния джоб на расото си към тежкото нещо там. Дамнатус го беше натоварил с тази втора задача. Първата бе да хване сибилата и да я затвори тук.

Тази задача трябваше да бъде изпълнена преди жертвоприношението.

А втората — след него.

Не знаеше дали вече има значение, но бе дал клетва и нямаше да я престъпи. Извади от джоба си мъгляв зелен камък, малко по-голям от тесте карти. Той бе ценна вещ на Дамнатус, открита в египетската пустиня, сменила множество собственици, крита и откривана отново и отново, докато не се бе озовала в ръцете на Предателя на Христос.

„А сега в моите.“

Вдигна камъка към светлината. Загледа как мракът вътре потръпва и се дръпва от лъча. Когато отмести фенерчето, петното нарасна и заблещука със страховита сила.

Това бе нещо на мрака.

„Като мен.“

Беше чувал слуховете за този камък, как съдържал една-единствена капка от кръвта на Луцифер. Не знаеше дали са верни. Знаеше само какво му е заповядано да направи.

„Но имам ли силите да го направя?“

През изминалите дни бе търпял мрака и болката, беше се хранил, за да се поддържа, като малко по малко трупаше сили с надеждата, че мускулите и костите му ще изпълнят последната задача, с която го бе натоварил Дамнатус. Така и не му бе разкрито защо е нужно да го направи, но Леополд знаеше, че ако не опита сега, може да стане по-слаб и бавно да умре от глад в мрака.

Завъртя камъка, за да разгледа странната гравюра от едната му страна.

Беше във формата на чаша — или може би на потир. Но това не бе съдът, от който Леополд така често бе приемал кръвта на Христос. Той знаеше, че изобразената тук чаша е много по-стара и от самия Христос и че този камък е само частица от по-голямата мистерия, ключ към нейната истина.

Вдигна високо ръка, замахна и удари кристала в каменния под. Успя да отчупи малко парченце, но това не беше достатъчно.

„Моля те, Господи, дай ми сили.“

Продължи да удря отново и отново, като плачеше от безсилие. Не биваше да се провали пак. Вдигна ръка и замахна отново. Този път усети как кристалът се чупи в ръцете му на две половини.

„Благодаря ти…“

Завъртя глава, за да вижда, и обърна ръката си. Кристалът бе счупен през средата. Сякаш черен петрол потече през изумруденото стъкло и попадна върху кожата му.

Леополд изрева.

Не от болка, а от зашеметяващ екстаз.

В този славен момент разбра, че слуховете са верни.

Гледаше как капката кръв на Луцифер потъва в плътта му, овладява го, изпълва го изцяло с мрака си, оставяйки след себе си единствено целта.

И ново име.

Изправи се, пълен със страшна сила. Бледата му кожа бе станала черна като абанос. Той вдигна глава и заяви новото си име на света, като пръскаше камъните около себе си единствено с гласа си.

Аз съм Легион, унищожителят на светове.