Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (20)

19.

19 декември, 13:36

Южно от Рим, Италия

Заровен дълбоко в огромната купа сено, Леополд копнееше за по-удобна позиция. Тревите дупчеха расото му и дразнеха изгорените места. Въпреки това не смееше да напусне скривалището си.

При експлозията беше успял да скочи и ударната вълна го понесе над полето. Единствено благодарение на Божията ръка бе точно зад котела, когато той се взриви, и затова не бе изпепелен на място.

Вместо това беше изхвърлен от вагона. Премяташе се във въздуха, изгорен и кървящ, и падна в студеното поле. Зашеметен и оглушен, изпълзя в купата сено, за да се скрие, да помисли, да състави план.

Не знаеше дали е единственият оцелял.

Докато чакаше, спря кръвта, течаща от многобройните му рани. Накрая, когато звънът в ушите му затихна, чу приглушения ритмичен звук на кацащия хеликоптер.

Не знаеше дали машината е извикана от кардинала, или е местен спасителен екип. Така или иначе, остана скрит. Не беше поставил бомбата, но знаеше, че вината за атаката е негова. Веднага след като бе пратил съобщение на Дамнатус, че всички са във влака, и предаде теорията им относно самоличността на Първия ангел, последва експлозията — за пълна изненада на Леополд.

Може би трябваше да го очаква.

Всеки път, когато виждаше нещо, което иска, Дамнатус действаше незабавно.

Без никакво колебание.

След като хеликоптерът отлетя, Леополд чу кардинал Бернар да го вика. Мъката ясно личеше в гласа му. На Леополд страшно му се искаше да иде при него, да го успокои, да помоли за прошка и наистина да се върне при сангвинистите.

Разбира се, не го направи.

Макар и брутална, целта на Дамнатус бе правилна и чиста.

През следващия час пристигнаха още хеликоптери, последвани от коли със сирени, викащи хора и тропот на крака. Леополд се сви още повече в скривалището си. Суматохата би трябвало да заглуши всички звуци, които издаваше, докато изпълняваше изкуплението.

Най-сетне можеше да пие от светеното вино и да се излекува.

Извади кожената си манерка, махна капачката със зъби и пи дълбоко, остави се огънят да го отнесе.

Беше коленичил дълбоко под Дрезден в тъмна крипта, осветена от малка свещ. След сигнала за въздушна тревога никой не смееше да пали светлина от страх да не привлече гнева на британските бомбардировачи.

Докато се вслушваше, някъде далеч горе се взриви бомба и от тавана се отрониха камъчета.

Църквата бе поразена преди седмици. Само тази крипта бе оцеляла. Входът й бе изкопан отвътре от живеещите тук сангвинисти.

Леополд беше коленичил между други двама мъже. Подобно на него, те бяха стригои и се готвеха за последните си клетви като сангвинисти в тази тъмна и изпълнена с усилие нощ. Пред него стоеше свещеник сангвинист, облечен във фина роба и със златен потир в чистите си бели ръце.

Коленичилият до него стригой трепереше. Дали не се страхуваше, че вярата му не е достатъчно сигурна, че първата глътка от Христовата кръв ще бъде и последната му?

Когато дойде негов ред, Леополд сведе глава и изброи греховете си. Бяха много. През живота си като смъртен той бе лекар. В началото на войната беше игнорирал нацистите и се съпротивляваше. Но накрая властите го мобилизираха и го пратиха на фронта да се грижи за младежи, разкъсани от куршуми и бомби или покосени от болести, глад и студа.

Една зимна нощ глутница стригои се нахвърли върху малкия му отряд в Баварските Алпи. Полузамръзналите войници се сражаваха с пушки и щикове, но битката продължи само няколко минути. При първото нападение на зверовете Леополд беше ранен, със счупен гръбнак, неспособен да се бие и да се движи. Можеше само да гледа касапницата със съзнанието, че ще дойде и неговият ред.

Тогава един стригой с големината на дете го замъкна в пустата студена гора, като го влачеше за ботушите. И той умря там, димящата му кръв правеше дупки в мръснобелия сняг. През цялото време детето пееше немска народна песен с ясния си глас. Това можеше да е краят на мизерния живот на Леополд, но момчето бе предпочело да го превърне в чудовище.

Съпротивляваше се, когато наливаха кръв в устата му — докато отвращението не се превърна в жажда и блаженство. Докато Леополд пиеше, детето продължаваше да пее.

В крайна сметка войната беше рай за стригоите.

И за свой огромен срам Леополд пируваше.

После дойде денят, в който срещна човек, когото не можеше да ухапе. Сетивата му казаха, че само една капка от кръвта му е в състояние да го убие. Непознатият го заинтригува. Като доктор Леополд искаше да разбере тайните му. Затова го издирваше нощи наред и го наблюдаваше в продължение на седмици, преди да се осмели да го заговори. Когато най-сетне се изправи срещу него, непознатият изслуша думите му и разбра отвращението му от онова, в което се е превърнал.

В отговор непознатият му каза истинското си име — на онзи, прокълнат така от Христос, че Леополд все още се осмеляваше да мисли за него само като за Дамнатус. В този момент му беше предложен път към спасението, начин да служи тайно на Христос.

Именно така бе стигнал до тази крипта под Дрезден.

Паднал на колене и изреждащ греховете си заедно с другите.

Беше му заръчано да издири сангвинистите, да се внедри сред тях и да стане очите и ушите на Дамнатус в ордена.

Тогава се закле във верността си — както трябваше да направи и тази нощ.

Падна още една бомба и от тавана отново се посипа прах. Каещият се от лявата му страна извика уплашено. Леополд запази мълчание. Не се страхуваше от смъртта. Беше призован за по-велика цел. Щеше да изпълни призвание, продължило хилядолетия.

Онзи до него се овладя, прекръсти се и приключи с изреждането на прегрешенията си. Накрая млъкна. Беше предал греховете си на Бог. Сега можеше да бъде пречистен.

— Отказваш ли се от греховете си от любов към Бог, а не от страх от проклятие? — напевно попита сангвинистът свещеник.

— Отказвам се — отвърна мъжът.

— Тогава стани и бъди съден. — Лицето на свещеника бе невидимо под качулката.

Каещият се стана разтреперан и отвори уста. Свещеникът вдигна златния потир и изля бистро червено вино на езика му.

Мъжът моментално започна да крещи, а от устата му забълва дим. Или не се беше покаял напълно, или направо беше излъгал. Каквато и да беше причината, душата му бе преценена като опетнена и тялото му не можеше да приеме святата Христова кръв.

Всички поемаха този риск, за да влязат в ордена.

Съществото падна на каменния под и се загърчи, писъците му отекваха между голите стени. Леополд се наведе да го докосне, да го накара да се успокои, но преди ръката му да достигне до него, тялото се разпадна на прах.

Леополд прошепна молитва за този стригой, опитал се да промени живота си, въпреки че сърцето му не бе чисто. Коленичи и отново долепи длани в молитва.

Завърши собственото си дълго изреждане на греховете и зачака виното. Ако пътят му бе праведен, нямаше да се разпадне на прах пред сангвиниста. Ако той и онзи, на когото служеше, грешаха, една-единствена капка вино щеше да го разкрие.

Отвори уста, оставяйки Христос да се излее в тялото му.

И оживя.

Върна се в треперещото си тяло, притиснат от всички страни от острите треви. Никога не бе смятал превръщането си от стригой в сангвинист за грях, за нещо, нуждаещо се от изкупление.

„Защо Бог ми изпрати това видение?

И защо точно сега?“

За един ужасен момент се уплаши, че причината е в това, че Бог знае, че е влязъл в редиците на сангвинистите с тайни помисли, че му е писано да предаде ордена, както Дамнатус е предал Христос.

Остана да лежи дълго, замислен за това, после преглътна страховете си.

Не.

Беше получил това видение именно защото мисията му бе правдива.

Бог беше спасил живота му тогава, за да служи на Дамнатус; беше го спасил отново и днес. След като слънцето залезеше и спасителите си тръгнеха, щеше да се измъкне от сеното и под прикритието на тъмнината да продължи да преследва целта си, независимо от цената.

Защото Бог му беше наредил така.