Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (17)

16.

19 декември, 12:34

Южно от Рим, Италия

Рун се задейства още при първото раздвижване на въздуха, в първия миг на експлозията. Понесе се в ударната вълна, а времето забави хода си и стана гъсто като втечнен газ.

Хвърли се през масата, обгърна с ръце Ерин и блъсна затворения прозорец с рамо. Дебелата завеса се уви около тялото му, докато излиташе навън. Стъклото одра ръцете и гърба му. Пламъци и рев го подгониха навън в света.

Докато петите му се оттласкваха, вагонът сякаш се разду и стана невъзможно голям, докато обвивката му не се сцепи — и навън в огромна експлозия се разлетяха пушек, сажди и дърво.

Изхвърлен високо нагоре, Рун завъртя тялото си настрани, падна и се затъркаля, като с едната си ръка прикриваше гърба на Ерин, а с другата притискаше главата й към гърдите си.

Мимолетният аромат на суха трева бързо беше пометен от горчивия варовит привкус на експлозиви, въглен и характерната миризма на изгоряла човешка плът.

Влакът бе експлодирал.

Някои, а може би всички, бяха мъртви.

Ерин изпъшка и се закашля в обятията му.

Още беше жива — и това го направи много по-щастлив, отколкото би трябвало.

Прокара длани по тялото й, проверявайки за счупени кости и кръв. Намери драскотини, няколко порязвания и натъртвания. Нищо повече. Пръстите му се сплетоха с нейните, мъчейки се да я успокоят. Усещаше как шокът изсмуква топлината на тялото й.

Придърпа я по-близо до себе си, за да я предпази.

Едва тогава се обърна да погледне към катастрофата.

Парчета обгорен метал пронизваха жълтата трева, търкаляха се по релсите и бяха пръснати из димящите ниви. Части от черния локомотив бяха отлетели от линията. Котелът лежеше на сто метра напред, в металния му търбух зееше дупка.

Тук-там сухата трева се беше подпалила, а от небето валеше счупено стъкло като кристална градушка, примесена с кръв. Той си спомни пасажа от Откровение: „И се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха на земята“.

Дали не се случваше точно това?

Прах и пушек се издигаха към небето от линията. С едната си ръка Рун изтупа стъклата от расото си и извади няколко парчета от другата си ръка. Огледа се. Нищо не помръдваше.

Какво бе станало с другите?

Докосна броеницата си и се замоли да са добре.

Накрая пусна Ерин. Тя седна в тревата, притиснала колене в гърдите си. Крайниците й бяха изцапани с кал и кръв. Отметна косата си назад. Лицето й не беше пострадало, защитено от тялото му.

— Ранена ли си? — попита той и си даде сметка, че говори високо заради звъна в ушите.

Тя трепереше. На Рун ужасно му се искаше да я прегърне отново и да я успокои, но от тялото й лъхна аромат на кръв и той не посмя да помръдне.

Кехлибарените й очи срещнаха неговите. Той се вгледа дълбоко в тях за първи път от месеци, когато я бе оставил да умира в тунела.

Устните й оформиха една-единствена дума.

Джордан.

Тя се изправи с мъка и се запрепъва към релсите. Той я последва, като оглеждаше останките. Искаше да е до нея, когато тя го намери.

Не виждаше как е възможно войникът да е оцелял… как изобщо би могло да има оцелели.

 

 

12:37

Елизабет гореше и се мяташе в агония.

Слънцето изгаряше очите й. От ръцете и лицето й се вдигаше дим. Тя се сви на топка, заби брадичка в гърдите си и закри глава с ръце, надявайки се, че крайниците й ще я защитят. Косата й бе опърлена като ореол около нея.

Миг преди това вагонът бе разкъсан с гръм и тя полетя като някакъв тъмен ангел през пламтящата светлина. Ръцете й се бяха вкопчили в сребърната верига, която я свързваше към безполезно парче метал. Зърна други ръце, също вкопчени във веригата — след което слънцето я ослепи.

Могъщият гръм я оглуши, ушите й се изпълниха с рев, сякаш в черепа й бушуваше бурно море.

Опита се да се зарови по-дълбоко в хладната кал, да избяга от слънчевата светлина.

А после нечии ръце я обърнаха и над нея падна мрак, който я скри от слънцето.

Тя надуши дебелата вълна на наметало и се сви под защитата му. Изгарянето бързо намаля и премина в болка, която донесе със себе си надеждата, че може и да оцелее.

— Жива ли си? — извика глас до главата й, проникна през прибоя в черепа й.

Тя кимна. Нямаше вяра на гласа си.

Кой я беше спасил?

„Може да е единствено Рун.“

Копнееше за него, искаше той да я прегърне и да я утеши. Имаше нужда от него да я преведе през тази болка към бъдеще, което не изгаря.

— Трябва да вървя — извика гласът.

Главата й беше започнала да се избистря и тя разпозна суровия тон.

Не беше Рун.

А Надя.

Представи си другите ръце на веригата, които насочваха падането и я прикриваха. Надя бе рискувала живота си, за да хване веригата и да я спаси. Но Елизабет знаеше, че тези усилия не са плод на загриженост или любов.

Църквата още се нуждаеше от нея.

След като вече бе в безопасност, у нея се надигнаха нови страхове.

„Къде е Рун? Жив ли е?“

— Стой тук — нареди й Надя.

Тя се подчини — не че имаше някакъв избор. Бягството си оставаше невъзможно. Извън това наметало имаше само изгаряща смърт.

Помисли си за момент дали да не отметне наметалото и да сложи край на това безкрайно съществуване. Но вместо това се сви още повече, твърдо решена да оцелее. Уви се плътно колкото в тежката вълна, толкова и в мисли за отмъщение.

 

 

12:38

Ерин се препъваше през осеяното с метални отломки поле. Кашляше от мазния дим, а умът й се опитваше да подреди нещата, да върне експлозията като пуснат на обратно запис.

Центърът на взрива явно бе в локомотива, тъй като той бе почти напълно унищожен. Черни парчета стомана стърчаха от земята като съсипани дървета. Но по земята нямаше само обгорял метал.

До релсите лежеше тяло без крака. Ерин забеляза машинистка фуражка.

Забърза и клекна до трупа.

Слепи кафяви очи се взираха в димното небе. Нечия облечена в черно ръка се пресегна покрай главата й и затвори клепачите на мъртвия. Машинистът не участваше в никакво предсказание. Просто беше отишъл на работа, както всеки ден.

Поредният невинен живот.

„Кога ще свърши това?“

Вдигна лице към Рун. Свещеникът докосна с устни кръста си, благословеното сребро изгори нежната плът, докато той шепнеше молитва над загиналия.

Ерин стана и продължи нататък, следвана от Рун.

След още няколко метра попадна на втори човек от екипа, също мъртъв. Имаше светлокафява къдрава коса и лунички, бузата му бе изцапана със сажди. Изглеждаше прекалено млад да работи на влак. Ерин си помисли за живота му. Сигурно имаше приятелка и родители. Кой можеше да каже колко далеч ще достигнат вълничките на мъката?

Остави Рун да се моли и тръгна нататък, гонена от желанието по-скоро да намери Джордан.

Продължи покрай релсите и стигна до останките от вагона-кухня. Печката бе отлетяла надалече. Леополд беше в този вагон. Ерин се огледа, но не го видя.

По-нататък бяха останките от вагона-трапезария. Макар че предната чест беше разнебитена, задната бе останала цяла. Вагонът бе излязъл от релсите и бе оставил дълбока бразда в плодородната кафява почва. Златиста завеса се развяваше през един счупен прозорец.

Представи си мига преди взрива. Рун явно беше усетил експлозията. Беше я изтръгнал от прегръдката на Джордан и се бе хвърлил през този прозорец.

Сянката на Рун падна на земята до нея, но тя не се обърна да го погледне. Вместо това надникна във вагона. Страхуваше се, че ще види нечие тяло, но трябваше да разбере.

Вагонът бе празен.

Последният вагон лежеше настрани, огънат и разцепен. Вдясно от него тя забеляза движение и се затича през дима натам.

Беше кардинал Бернар. Беше коленичил до просната на земята фигура, като олицетворение на мъката. Стоящият зад кардинала Кристиан стискаше здраво рамото му.

Ерин тичаше към тях, като се боеше от най-лошото.

Кристиан усети приближаването й и обърна глава. Лицето му бе покрито с черна кръв. Шокирана от вида му, Ерин се препъна и едва не падна по очи.

Рун я хвана и я задържа.

Бернар плачеше и раменете му се тресяха.

Не можеше да е Джордан.

Не можеше!

Ерин най-сетне стигна до тях. Кристиан тъжно поклати глава. Тя бързо заобиколи кардинала.

Мъжът на земята беше неразпознаваем — саждите бяха омазали лицето му, дрехите му бяха изгорели. Погледът й се плъзна от изцапаното лице по голите му рамене до сребърния кръст на гърдите му.

Отец Амвросий.

Не беше Джордан.

Бернар държеше обгорените ръце на свещеника и се взираше в безжизненото му лице. Ерин знаеше, че е служил дълги години на кардинала. Въпреки киселото отношение на Амвросий към всички, свещеникът и кардиналът бяха близки. Преди месеци Ерин го бе видяла коленичил в кръвта на папата и как се опитваше да спаси стареца, без да помисля за собствената си безопасност. Амвросий може и да беше кисел по нрав, но в същото време бе и яростен защитник на Църквата — и сега беше дал живота си, служейки на нея.

Кардиналът вдигна глава.

— Повиках хеликоптер. Трябва да намерите останалите преди да пристигнат спасителите и полицията.

— Трябва да си отваряме очите на четири и за онези, които взривиха влака — добави Кристиан.

— Възможно е да е просто злополука — каза Бернар, който вече се беше обърнал отново към Амвросий.

Ерин остави Бернар на мъката му и продължи да се препъва през останките и да се оглежда. Кристиан и Рун вървяха на няколко крачки от двете й страни. Ерин се надяваше по-острите им сетива да открият някаква следа за съдбата на Джордан.

— Ето го! — извика Кристиан и клекна.

На земята пред него се виждаше позната руса глава.

Джордан.

„Моля те, не…“

Страхът я парализира. Дъхът й секна и очите й се напълниха със сълзи. Опита се да се овладее. Рун хвана ръката й, но тя я издърпа и затича.

Джордан лежеше по гръб. Парадната му куртка беше на парцали, бялата риза също.

Ерин падна на колене до него и сграбчи ръката му. С треперещи пръсти затърси пулс. И го намери — равномерен. А той отвори ясните си сини очи.

Ерин заплака от облекчение.

Очите на Джордан се спряха върху нея и в тях тя прочете същото облекчение. Погали го по бузата, по челото, за да се увери, че е цял.

— Здрасти, маце — каза той. — Изглеждаш страхотно.

Тя го прегърна и зарови глава в гърдите му.

 

 

12:47

Рун гледаше как Ерин прегръща войника. Първата й мисъл беше за Джордан, както и би трябвало.

Самият Рун също имаше отговорности, така че попита:

— Къде е графинята?

Кристиан поклати глава.

— Когато вагонът се взриви, видях как двете с Надя излитат навън.

На слънце!

Кристиан посочи.

— Мисля, че са от другата страна на релсите.

Рун пак погледна Ерин и Джордан.

— Върви — каза Ерин и помогна на Джордан да седне. — Ние ще отидем при кардинал Бернар.

Рун тръгна с Кристиан. Младият сангвинист го изпревари с лекотата на жребче. Експлозията като че ли изобщо не го беше засегнала, докато Рун изпитваше болки навсякъде.

Щом пресякоха релсите, Кристиан затича наляво.

През дима към тях куцаше висока жена, облечена в черно.

Надя.

Кристиан стигна до нея пръв и я прегърна. Двамата с Надя често бяха участвали заедно в други мисии за Църквата.

Рун дотича при тях и попита:

— Елизабета?

— Графинята демон е още жива. — Надя посочи с палец през рамо. — Но е лошо обгорена.

Рун забърза към покритата с наметало графиня.

Кристиан тръгна след него с Надя, като й обясняваше състоянието на екипа.

— Ами Леополд? — попита Надя.

Кристиан се намръщи.

— Беше във вагона-кухня, по-близо до експлозията.

— Ще го потърся — каза Надя. — Вие двамата можете да се погрижите за нейно благородие и сами.

Рун клекна до Елизабета и долови миризмата на изгоряла плът.

Докосна наметалото.

— Елизабета?

В отговор чу скимтене. Изпълни го съжаление. Елизабета беше легендарна със способността си да издържа на болка. Щом беше доведена до това състояние, агонията й несъмнено беше ужасна.

— Ще й трябва кръв, за да се оправи — каза Рун.

— Няма да предложа своята — заяви Кристиан. — А ти самият нямаш достатъчно.

Рун се наведе към наметалото. Не смееше да го повдигне и да види степента на нараняванията й. Все пак бръкна под него и напипа ръката й. Въпреки несъмнената болка, която изпитваше, тя стисна пръстите му и не го пусна.

„Ще се погрижа за теб.“

Погледна нагоре към ясното, макар и зацапано от дима синьо небе.

Къде можеха да отидат?

 

 

12:52

Хеликоптерът приближи бързо и ниско и кацна. Пилотът отвори прозореца и им махна.

Хеликоптерът беше двойник на онзи, който ги беше спасил от пустинята край Масада.

Докато вървяха към него, Джордан си спомни размазаното петно, в което се бе превърнал Рун, когато изтръгна Ерин от ръцете му и се хвърли през прозореца.

Бързата му реакция беше спасила живота й.

Може би трябваше да прости на свещеника сангвинист предишните му действия — как се беше хранил от нея и я бе оставил да умре в тунелите под Рим — но още не можеше да събере достатъчно сили да го направи.

Перките вдигаха прахоляк и трева във въздуха. Пилотът бе облечен в познатата тъмносиня униформа на Швейцарската гвардия и им показа със знаци, че трябва да се качат отзад.

Ерин се качи първа и протегна ръка на Джордан.

Забравил гордостта си, той я хвана и прие помощта й.

След като се закопчаха, погледна през отворената врата към другите сангвинисти. Прахолякът скриваше всичко освен приближаващите се Кристиан и Рун. Двамата мъкнеха черен вързоп, покрит с наметало.

„Графинята.“

След тях от облака прахоляк се появи Бернар. Носеше тялото на отец Амвросий. Зад него вървеше Надя.

Кристиан и Рун се качиха в хеликоптера и Рун намести Батори в скута си. Увитата й глава се отпусна на рамото му.

— А Леополд? — попита Джордан Кристиан.

Младият сангвинист поклати глава.

Кристиан взе тялото на Амвросий от ръцете на Бернар и двамата го завързаха на една носилка с бързи и ефективни движения, сякаш бяха правили това хиляди пъти.

„И най-вероятно е точно така.“

Последна се качи Надя. Потупа пилота по рамото и вдигна палец, за да му покаже, че може да излита.

Бернар слезе. Щеше да остане тук, за да обясни всичко на полицията и да стане публично лице на трагедията. Нямаше да му е лесно, особено като се имаше предвид мъката му.

Двигателят изрева, перките се завъртяха и хеликоптерът се издигна, набра височина и направи завой над мястото на катастрофата.

Всички залепиха лица за прозорците и стигнаха до едно и също тъжно и неизбежно заключение.

Брат Леополд си беше отишъл.