Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (49)

48.

20 декември, 13:49

Във въздуха над Египет

Джордан опря чело на прозореца на поредния хеликоптер. Бръмченето на двигателя и безкрайната еднообразна шир на пустинята го унасяха. Настоятелното парене в лявото рамо и по продължение на татуировката му пречеше да заспи. Не беше толкова болезнено, колкото дразнещо — като упорит сърбеж, който не минава, колкото и да се чешеш.

Въпреки това отново разтърка мястото, без изобщо да забелязва какво прави.

Някой обаче забелязваше.

— Нещо не е наред с рамото ли? — попита Ерин.

— Ммм… — неопределено смънка той. Не искаше да я тормози с подобни дреболии, когато имаха по-големи грижи.

Като момчето, лежащо на седалките до Ерин.

Тя бе положила главата на Томи в скута си и с едната си ръка държеше марля на шията му. През петте и отгоре часа на пътуването усилията й като че ли бяха намалили кървенето, но въпреки това се налагаше редовно да сменя марлите с нови.

За щастие вече почти бяха стигнали целта си.

След като излетяха от плажа, Кристиан се върна в Неапол, взе самолета, който вече бе зареден с гориво, и излетяха незабавно за малкото градче Марса Матрух на египетския бряг, където се прехвърлиха на този хеликоптер — бивша военна машина, която сега се използваше за чартърни полети. Оттам Кристиан продължи на юг над пясъците.

Джордан се беше нагледал на пустини при мисиите си в Афганистан и Ирак, но нищо не можеше да се сравнява по размери с тази. Сякаш бяха заменили сивото на Средиземно море за жълто-кафявото на Сахарския океан. Колкото и дълго да летяха, пейзажът под тях не се променяше.

Но най-лошото бе, че облакът пепел продължаваше да ги преследва през морето и след това в пустинята. Според съобщенията по радиото се бе разпрострял на огромна площ, при това по-бързо, отколкото предсказваха синоптичните прогнози. Бяха се измъкнали от европейското въздушно пространство в последния момент, след което по-голямата част от района бе затворена за полети поради лошото време.

Вече нямаха проблем да повярват, че цялата пепел е избълвана направо от Ада.

Поне момчето бе все още живо — макар и на косъм. Дишането му бе плитко, а сърцето му биеше толкова слабо, че Джордан не можеше да долови пулс. Рун обаче го увери, че пулс все пак има.

Нещо на хоризонта привлече вниманието на Джордан — зелена ивица.

Той разтърка уморените си очи и погледна отново.

Ивицата си беше там.

„Поне очите не ми въртят номера.“

Загледа се в Рун и в жената до него, завита с тъмносиньо одеяло. Също като Томи, тя не помръдваше. Бяха дошли тук, следвайки неизречената й дума.

„Дано да не е напразно.“

Ако момчето си отидеше, Ерин щеше да бъде съсипана, тъй като именно тя бе настояла да предприемат дългата разходка до нищото с едно умиращо дете.

Джордан отново се обърна към прозореца и загледа как зелената ивица става все по-голяма.

Според Ерин Сива беше оазис недалеч от либийската граница. Имало вода, палми и малко село. В пустинния изумруд имаше и древни обекти, сред които руините на прочутия оракул, както и група гробници, известни като Гебел ал Мавта, или Планината на мъртвите.

Джордан се надяваше, че няма да им се наложи да погребват двамата си спътници на въпросното място.

Не знаеше с какво могат да се сблъскат в Сива и затова се обърна към единствения човек, който можеше да му отговори. Погледна завитото с одеяло тяло на сибилата срещу него — и откри, че тя е отворила очи и също го гледа.

Джордан овладя изненадата си и докосна ръката на Ерин.

Тя се обърна и също се изненада.

— Арела…?

После погледна Томи, но той не беше дошъл на себе си.

Рун разкопча коланите, които държаха жената, и й помогна да седне.

Въпреки горещината в кабината тя остави одеялото около раменете си — явно още й беше студено и се възстановяваше. След като седна, махна с трепереща ръка.

— Как си? — попита Джордан, като повиши глас, за да надвика шума на хеликоптера.

Тя погледна през прозореца към носещата се към тях ивица дървета.

— Сива.

— Почти стигнахме — каза Ерин.

Арела затвори очи и вдиша дълбоко.

— Надушвам го.

Пред очите им цветът й постепенно започна да се връща и кожата й от пепелносива отново стана тъмна. Дори призрачно бялата коса започна да придобива сиви нюанси. Арела определено се съживяваше, подобно на вехнещо растение след поливане.

— Сигурно събира сили с приближаването до оазиса — прошепна седящата до Джордан Ерин.

— Идва от водата — каза Арела и отвори очи. В тях отново можеше да се долови предишният блясък. — Във въздуха е.

Джордан погледна навън. Палмите вече се носеха под тях наред с цъфнали храсти, градини и проблясък на синя вода от фонтани и изкуствени водоеми, всички захранвани от един и същ водоносен пласт.

Кристиан насочи хеликоптера към езерото на запад и се понесе към един от съседните хълмове. На върха му се бяха скупчили рушащи се каменни сгради около стара кула, която стърчеше в небето като обвинително вдигнат пръст.

Това бе останало от някогашния храм на оракула.

Ерин беше инструктирала Кристиан да ги откара там.

Джордан погледна отново Арела, която продължаваше да се взира навън. По съвършената й буза се търкулна сълза.

— Не съм виждала това място от много време — каза тя.

Джордан не знаеше как да отговори.

— Това твой дом ли беше? — попита Ерин.

Жената кимна утвърдително.

— Това означава, че си била едновременно сибилата от Куме и либийската сибила. — Ерин се ококори, когато й просветна. — Петте символа, петте пророчици, предрекли раждането на Христос… това си ти!

Арела отново кимна.

— Направих свои домове на много места в Древния свят. — Погледна с копнеж навън, докато Кристиан насочваше хеликоптера към руините. — Този бе един от любимите ми. Макар че навремето бе много по-великолепен, разбира се. Да можехте да го видите по времето на Александър.

— Александър Велики ли? — изненадано попита Рун.

Ерин погледна Арела и каза:

— Според историческите извори той е идвал тук. И се е съветвал с теб.

Арела се усмихна.

— Беше прекрасен мъж, с къдрава кафява коса и блестящи очи, толкова млад, толкова изпълнен с желание да намери съдбата си, да я осъществи. Подобно на многото други, които дойдоха преди… и след него.

Тя се умълча тъжно.

Рун реши, че си мисли за Юда.

Арела въздъхна.

— Младият македонец дойде да се увери, че е синът на Зевс, че го чака съдба на завоевания и слава. И аз му казах, че това е вярно.

Джордан знаеше, че Александър е създал една от най-големите империи в древния свят когато е бил на трийсет, и е умрял, без да претърпи нито едно поражение.

— Ами другият божествен син? — попита Ерин. — Според легендата Светото семейство е дошло тук, за да се спаси от гнева на Ирод.

Арела се усмихна.

— Такова красиво детенце…

Рун се размърда неспокойно. Джордан не можеше да го обвинява. Нима тя помнеше Христос като детенце?

Ерин се вгледа в Арела.

— Според Библията един ангел се явил да Мария и Йосиф и ги предупредил да бягат в Египет, за да се спасят от предстоящото клане. Пак ли си била ти?

Арела се усмихна. Обърна се към прозореца и се загледа към дърветата и езерата.

— Аз Го доведох тук, за да израсне в мир и безопасност.

От неделното училище Джордан знаеше за последните години на Христос, как е изчезнал в Египет малко след раждането си, за да се появи отново след дванайсетина години, когото посетил храма в Йерусалим и сгълчал някакви фарисеи.

Ерин също гледаше през прозореца и сигурно си представяше Христос като момче, как тича по тези улички и лудува в езерото.

— Искам да знам всичко…

— Дори аз не мога да твърдя това — рече Арела. — Но ще споделя с теб първото чудо на Христос. За да разбереш всичко, трябва да започнеш от него.

Ерин сви озадачено вежди.

— Първото му чудо ли? Когато превърнал водата във вино на сватбата в Кана?

Арела обърна тъжните си очи към Ерин.

— Това не беше първото му чудо.

 

 

14:07

„Не е било първото му чудо?“

Ерин беше потресена. Искаше да зададе още въпроси, но тази тайна трябваше да почака. Беше укорила Бернар, че поставя подобни тайни по-високо от живота на едно момче. Нямаше намерение да прави същото.

— Ами Томи? — попита тя и сложи длан на студеното му чело. — В онази зала каза, че можеш да го спасиш. Това вярно ли е?

— Мога — потвърди Арела. — Но трябва да го направим незабавно.

Сибилата се обърна и се наведе към Кристиан. Заговори бързо и посочи на запад, зад останките на храма.

Кристиан кимна и насочи хеликоптера натам.

Прелетяха над село от кирпичени къщи, които съществуваха от деветстотин години и някои бяха обитавани непрекъснато. Ерин се опита да си представи какво е да живееш в подобна постройка поколение след поколение. Сегашният й университетски апартамент бе по-млад от нея и определено не можеше да се похвали със секващото дъха срастване с историята, което виждаше тук.

Но пък, от друга страна, Египет създаваше усещане за безвремие и мистерия — страна на велики царства и паднали династии, дом на безброй богове и герои. Тя докосна кехлибара в джоба си и си спомни интереса на Ейми към египетската история. Подобно на всеки археолог, тя бе искала някой ден да копае в Египет, да остави следата си тук.

Уви, този ден никога нямаше да настъпи.

Хеликоптерът направи завой покрай руините на храма.

„Никога повече“ — обеща си Ерин.

Храмът растеше пред нея. Стените бяха порутени, покривите ги нямаше, помещенията бяха отворени към пепелявото небе. Дори в сегашното му състояние се долавяше намек за някогашното му великолепие. Нима седящата срещу нея жена наистина бе живяла между тези каменни стени и бе определяла участта на хиляди с пророчествата си? Нима бе убедила Александър Велики, че може да завладее света? Дали се бе срещала с Клеопатра, докато тя се беше къпала в тези води? И ако да, какво беше казала на царицата?

Измъчваха я хиляди въпроси, но те трябваше да почакат.

Кристиан прелетя над руините и продължи към пустинята.

Накъде ги водеше Арела?

Жената продължаваше да упътва Кристиан.

Не по-малко обърканият Рун погледна озадачено Ерин, но тя само сви рамене. Бяха дошли чак дотук, следвайки думата на жената ангел. Вече бе твърде късно да не й се доверяват.

Хеликоптерът прелиташе над хълмове и полегати пясъчни дюни. Над тях небето продължаваше да става все по-сиво от настигащия ги облак.

Накрая хеликоптерът започна да се снишава. Ерин се огледа за някакви отличителни белези, но сякаш бяха избрали съвсем случайно място. Перките вдигнаха облаци пясък от най-близките възвишения.

Тонът на двигателите се промени и машината увисна във въздуха.

„Но защо точно тук?“

Джордан също изглеждаше изпълнен с подозрение.

— Това място прилича досущ на стотиците километри пустиня, над които прелетяхме.

Ерин беше готова да се съгласи с него, но точно тогава започна да забелязва едва доловимите разлики. Хребетите на най-близките дюни не следваха модела на пустинята наоколо. Тя погледна през двата прозореца, за да се увери. Билата се затваряха в кръг, образувайки гигантска купа с диаметър трийсетина метра и дълбочина около шест.

— Прилича на кратер — каза тя.

— Пак ли вулкан? — попита Джордан.

— По-скоро ми прилича на паднал метеорит.

Ерин погледна Арела за отговор, но тя просто направи знак на Кристиан да се сниши.

След секунди плъзгачите докоснаха пясъка. Хеликоптерът кацна малко наклонен в купата, недалеч от центъра. Кристиан остави перките да се въртят, сякаш искаше да издуха пясъка от кратера.

„Интересен начин на разкопаване.“

Златистокафявият пясък се вихреше около тях и за момент скри всичко от очите им.

Накрая двигателите спряха и въртенето на перките намаля. След многото часове постоянно бръмчене тишината ги блъсна като вълна. Вдигнатият пясък заваля като някакъв златен дъжд.

Арела най-сетне ги погледна отново, като постави ръка върху рамото на Кристиан в знак на благодарност.

— Вече можем да тръгваме.

Рун отвори вратата и скочи пръв. Даде им знак да останат в кабината: оставаше си все така предпазлив — и с право според Ерин.

— Тук няма от какво да се боим — увери ги Арела.

След като Рун потвърди, че всичко е чисто, тя също слезе, следвана от Ерин.

Ерин се протегна и пое дълбоко дъх, изпълни дробовете си със сухия въздух и каменистата миризма на чистата пустиня. За момент се наслади на горещината. При разкопки пясъкът бе лукс — прекарваш часове наред на слънце, за да изровиш тайни, отдавна скрити под търпеливите песъчинки.

Сега нямаше този лукс.

Присви очи към слънцето. По това време на годината то щеше да залезе в пет, след по-малко от три часа. Спомни си предупреждението на Бернар за отварящата се порта на Ада, но реши засега да пропъди тези страхове.

Томи определено не разполагаше дори с тези три часа.

Джордан скочи до нея и помогна на Кристиан да свали тялото на Томи в този странен кратер насред пустинята.

— Къде сме? — попита Кристиан и присви очи на слънцето, макар светлината му да бе приглушена от облака пепел.

— Не знам — тихо каза Ерин. Неясно защо, но й се струваше, че трябва да шепне на това място.

Огледа стените на кратера и забеляза, че ръбът не е толкова гладък, колкото й се бе сторило от въздуха, а по-неравен, образуващ естествена палисада. Земята под краката й излъчваше по-силна топлина, отколкото можеше да се очаква в този сумрачен ден. Горещият въздух трептеше в покрития с пясък кратер и прашинките танцуваха в него.

Арела тръгна към центъра на кратера, като каза само:

— По-бързо с момчето.

Те я последваха, озадачени и объркани — особено когато тя коленичи и започна да копае с ръце.

Джордан повдигна вежда.

— Май няма да е зле да й помогнем.

Ерин се съгласи. Кристиан остана с Томи на ръце, а тя, Рун и Джордан клекнаха и започнаха да копаят горещия пясък. За щастие, колкото по-дълбоко копаеха, толкова по-хладен ставаше той.

Арела се дръпна и ги остави да работят. Личеше си, че още е слаба.

На петнайсетина сантиметра дълбочина пръстите на Ерин напипаха нещо твърдо. Изпълни я почуда, смесена с трепетно очакване. Какво беше скрито тук? Колко пъти е било погребвано и разкривано от пясъчните бури?

— Внимавайте — предупреди тя останалите. — Може да е чупливо.

Започна да разравя по-бавно. Искаше й се да има инструменти, метлички и четки. В този момент от небето падна люспа пепел и й напомни, че трябва да побързат.

Отново заработи енергично и останалите последваха примера й.

— Какво е това? — попита Джордан, когато стана ясно, че под тях има слой стъкло, неравно и грубо, наглед естествено, сякаш нещо беше стопило пясъка.

— Мисля, че се е образувало при удара на метеорита. — Ерин почука повърхността с нокът и тя звънна. — В Либийската пустиня има много метеоритно стъкло. Жълтият скарабей медальон на Тутанкамон е изработен от него.

— Страхотно — промърмори Джордан и продължи да разравя.

Ерин спря за момент да си поеме дъх и да избърше челото си с ръка. Джордан и Рун продължаваха да разчистват пясъка и тя осъзна кой работи толкова усърдно, за да разкрие онова, което лежеше погребано тук.

Те бяха предреченото трио… отново заедно.

Тази мисъл я накара да заработи с подновени сили и след още няколко минути бяха разчистили достатъчно, за да намерят ръба на стъклото — макар че то продължаваше и нататък. Ерин се огледа.

Да не би целият кратер да беше стъклен?

Дали тук наистина не бе паднал метеорит, създал тази съвършена купа?

Възможно ли беше това?

Изглеждаше малко вероятно. Когато преди двайсет и шест милиона години бе ударил Либия и бе създал материала за накита на Тутанкамон, метеоритът бе пръснал разбитото стъкло на площ от много километри.

Не разполагаше с отговор и затова насочи вниманието си отново към онова, което бяха разкрили. Сякаш някой бе взел диамантен нож и бе изрязал съвършен кръг в стъкления под, образувайки диск с диаметър метър и двайсет.

Донякъде приличаше на запушалка на вана.

Ерин се наведе да огледа по-внимателно, като въртеше глава. Дискът бе като прозрачен кехлибар, по-тъмен от едната страна; двата нюанса бяха разделени от S-овидна сребриста линия, образуваща стопена версия на символа ин-ян.

Забеляза, че същият мотив продължава и нататък.

Стъклото в източната половина на кратера приличаше на тъмен кехлибар, докато западната част бе определено по-светла.

Но какво беше това в центъра?

— Прилича ми на капак на гигантска шахта — каза Джордан.

Ерин си даде сметка, че е прав. Внимателно опипа ръбовете на голямата стъклена плоча. Някой можеше да я повдигне, стига да беше достатъчно силен.

— Но какво има отдолу? — Ерин погледна Арела. — И как това може да помогне на Томи?

Арела гледаше небето на север, но се обърна, кимна на Ерин и каза:

— Сложете момчето при краката ми. После вдигнете камъка.

Кристиан внимателно положи Томи на пясъка. После двамата с Рун застанаха от двете страни на кръглата запушалка, пъхнаха пръсти в процепа и я повдигнаха.

Дискът беше дебел трийсетина сантиметра и сигурно тежеше десетки, ако не и стотици килограми, което за пореден път напомни на Ерин за херкулесовата сила на сангвинистите.

Понесли запушалката на височината на кръста, те се дръпнаха на няколко крачки и я пуснаха върху пясъка. Ерин изпълзя до ръба и погледна надолу. Наистина приличаше на шахта. На няколко стъпки под нея имаше огледало, което отразяваше небето и лицето й.

„Не е огледало“ — осъзна тя.

А неподвижна водна повърхност.

Тя погледна Арела.

— Това е кладенец.

Жената се усмихна и пристъпи напред. Изглеждаше видимо по-силна, по-сияйна, сякаш тялото й реагираше на някаква същност от този кладенец.

Арела коленичи почтително на ръба и спусна ръка надолу. Когато я вдигна, от нея капеше сребриста вода.

Сигурно бе естествен извор, може би част от оазиса в миналото.

Арела отиде при Томи и намокри раната на врата му, после внимателно почисти гърлото. Кръвта се махна и спря да сълзи от разреза. Дори розовите краища на раната започнаха да зарастват.

Ерин гледаше изумена. Ученият в нея искаше да разбере какво става, а жената просто възликува и се отпусна с облекчение на колене.

Арела се върна при кладенеца, загреба вода в шепи и я вдигна над Томи.

Ерин затаи дъх.

Когато бистрата вода плисна върху бледото лице, очите на Томи рязко се отвориха, сякаш някой го е стреснал и го е събудил от дрямка.

Томи изпръхтя, избърса лице, огледа се и изграчи:

— Къде съм?

— В безопасност — отвърна Ерин и приближи към него с надеждата, че казва истината.

Погледите им се срещнаха и той се поотпусна.

— Какво стана?

Ерин се обърна към Арела.

— Аз не мога да обясня, но вероятно тя може.

Арела се изправи и избърса ръце в дрехата си.

— Отговорите са написани на стъклото. Историята е пред очите на всички.

— Каква история? — попита Ерин.

Жената обгърна с жест целия кратер.

— Тук се намира неразказаната история на Иисус Христос.