Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (33)

32.

19 декември, 23:50

Над Балтийско море

Щом се издигнаха и самолетът изравни, Рун разкопча колана си. Трябваше да се движи, да крачи напред-назад, за да се справи с чувството за безсилие. Едва бе успял да сдържи безпокойството си, докато Кристиан извършваше безкрайните проверки на системите, а Джордан претърсваше самолета със сензор за скрити взривни устройства. И двете предпазни мерки бяха разумни, но Рун не го свърташе на едно място заради забавянето и усещаше как с всяка минута Елизабета се отдалечава все повече и повече.

Представи си самодоволната физиономия на мъжа, който бе убил Надя. Сега Елизабета беше в ръцете му — човек, който можеше да я убие с един-единствен жест.

Защо я беше взел?

Защо тя бе тръгнала с него?

Разбираше отговора поне на втория въпрос. Погледна назад към празния ковчег в дъното на салона, в който бяха затворили Елизабета по време на полета насам.

„Не успях да я защитя.“

Но кой всъщност беше онзи човек?

Докато караха към летището, Григорий беше пратил съобщение на телефона на Рун. С рисунка на старовремска котва.

Текстът отдолу гласеше: „Това е неговият символ. Пазете се“.

Продължаваше да не го свърта на едно място. Отиде при кабината и надникна в тясното помещение, осветено от многобройните уреди.

— Влез — каза Кристиан и махна към празната седалка на втория пилот.

Рун остана на прага. Не обичаше да доближава уредите, тъй като се боеше, че ще бутне нещо и ще предизвика хаос.

— Следя самолета на графинята — каза Кристиан. — Продължава да се движи на юг по определения му въздушен коридор. Остава ни само да ги следваме и да се помъчим да съкратим разстоянието. Питам се обаче дали е нужно.

— Какво имаш предвид?

— Наистина ли вярваш, че човекът, когото преследваме, е Предателят на Христос? — попита Кристиан. — А не някакъв побъркан?

— Елизабета го позна от нейното време, което означава, че е безсмъртен. Но неговото сърце туптеше. Значи не може да е стригой. Трябва да е нещо друго.

— Като момчето.

Рун се замисли. Между двамата май имаше някаква връзка.

„Но каква?“

— Независимо дали наистина е Юда Искариот от евангелията, или не — каза Рун, — той е дарен с безсмъртие, като същевременно е запазил човешката си същност. За подобно чудо е нужна ръката Божия, или може би действие на Христос, както твърдеше самият той.

— Ако си прав, това чудо трябва да му е дадено с някаква цел.

— Да ни докара до Апокалипсиса?

— Може би. — Кристиан погледна Рун и докосна разпятието си. — Ако си прав, не се ли намесваме в Божията воля, като се опитваме да го спрем, като го следваме, като се мъчим да спасим момчето?

Ерин разкопча колана си и тръгна към тях, Джордан я последва. Двамата вече се бяха преоблекли в чисти сухи дрехи. Пред Ерин се носеше аромат на лавандула и Рун влезе навътре в кабината в опит да стои по-далеч от нея.

Тя се облегна на рамката на вратата.

— Наистина ли вярвате, че Божията воля е едно невинно дете да бъде подложено на мъчения?

— Не забравяй, че говорим за Юда — отвърна Рун. — А той винаги играе ролята на лошия, нали?

— Зависи как тълкуваш евангелията — каза Ерин. Гледаше го, но всъщност говореше на всички. — Според каноничните текстове на Библията Христос е знаел, че Юда ще го предаде, но не е направил нищо, за да му попречи. Христос се е нуждаел от някой, който да го предаде на римляните, за да може да умре на кръста за греховете на хората. А в един гностичен текст, известен като „Евангелие на Юда“, се казва, че Христос е помолил Юда да го предаде, като му е казал: „Но ти ще надминеш всички тях. Защото ти ще принесеш в жертва човека, който ме е обвил като дреха“. Така че в най-добрия случай може да се каже, че Юда е сложна личност.

Джордан се намръщи. Явно не приемаше оценката й.

— Сложна ли? Видях го да убива Надя и децата на Распутин. Застреля ме в гърдите. Не мога да го приема като сила на доброто.

— Може би — рече Кристиан. — Но е възможно Бог понякога да се нуждае от действието на зла сила. Предателството на Юда е послужило за по-висша цел. Както каза Ерин, Христос е трябвало да умре, за да опрости греховете ни. Може би и сега се случва същото. Зло дело, служещо на по-висша цел.

Ерин скръсти ръце на гърдите си.

— Значи стоим настрана и оставяме злото да действа, с надеждата, че крайният резултат ще бъде положителен. Иначе казано, целта оправдава средствата.

— Но каква е целта? — попита Джордан, насочвайки се с обичайната си практичност към същината на проблема. — Ние изобщо нямаме представа какво иска този тип от момчето.

— То си остава предречения Първи ангел — напомни му Рун. — Момчето трябва да изпълни съдбата си. Може би Юда възнамерява да я изврати по същия начин, по който се опита да унищожи триото, като убие Джордан.

Джордан потърка гърдите си, смутен от тази мисъл.

Ерин се намръщи.

— Но какво представлява Томи? Ясно е, че не може да умре. Означава ли това, че наистина е ангел?

Рун я погледна със съмнение.

— Чух сърцето му. Стори ми се напълно естествено и човешко, нищо необичайно. В най-добрия случай предполагам, че има ангелска кръв, някаква благословия, дадена му на Масада.

— Но защо точно на него? — попита Ерин. — Защо на Томи Болар?

Рун поклати глава.

— Горе на планината се опитах да го утеша, да го попитам какво знае за трагичното събитие, което уби толкова много хора, а пощади него. Той спомена, че намерил гълъб със счупено крило и се опитал да го спаси точно преди земята да се разцепи и да започне земетресението.

— Заради една-единствена проява на милост? — попита Ерин. — Нима това е достатъчно, за да заслужиш подобна благословия?

Кристиан погледна назад точно когато попаднаха във въздушна яма.

— Гълъбът често е символ на Светия дух. Може би вестителят е търсил някой, заслужаващ подобна благословия. Било е нещо като тест.

Рун кимна.

— Бил е обикновено момче, когато се е качил на планината, но може би с проявата си на милост на подходящото място и в подходящото време е бил дарен с ангелска кръв.

— Не ми пука какво има в кръвта му — каза Джордан. — Ако си прав, значи той по същество си остава просто момче.

— Той е повече от момче — рече Рун.

— Но е и момче — настоя Ерин. — И ние не бива да забравяме това.

Рун не можеше да й възрази, но това не успокои основната му тревога, събудена от Кристиан. Така че попита високо:

— И ще рискуваме да попречим на Божията воля, като спасим Томи от ръцете на Искариот?

— И още как. — Джордан вирна брадичка, готов да се бие за момчето. — Бившият ми командир ни беше набил в главите една мисъл. „За триумфа на злото е достатъчно единствено добрите да не правят нищо“.

Ерин изглеждаше също толкова категорична.

— Джордан е прав. Става въпрос за свободната воля. Томи Болар е избрал да спаси гълъба и е бил благословен заради добрата си постъпка. Трябва да позволим на момчето да избере собственото си бъдеще, а не да бъде лишено от него от Искариот.

Рун не очакваше друго от двамата и реакцията им му вдъхна сила.

— Христос е увиснал доброволно на кръста — съгласи се той. — Ще дадем на момчето същата свобода да решава съдбата си.

 

 

23:58

Самолетът отново навлезе в зона на турбулентност и Кристиан ги прати да си седнат по местата. Друсането и подмятането сякаш отразяваше безпокойството на Ерин и засилваше тревогата й още повече. Докато закопчаваше колана си, тя знаеше, че трябва да поспи, но знаеше също, че всякакви усилия да си почине ще са напразни.

Джордан изглеждаше спокоен, дори се прозина така, че челюстта му изпука. Опитът му на военен му помагаше. Сякаш беше в състояние да спи при всякакви обстоятелства.

Докато той се излягаше в седалката си, мъчейки се да нагласи едрото си тяло в по-удобно положение, Ерин се взираше през прозореца към спусналия се над морето мрак. Мислите й се въртяха около загадката на Томи Болар и около историята на Юда Искариот. Накрая в нуждата си да се разсее бръкна в джоба на якето и извади пакета, който беше намерила в ледения лабиринт.

Седящият срещу нея Рун се размърда и каза:

— Това е на графинята. Тя го намери замръзнало в стената на лабиринта. Сигурно го е изпуснала в суматохата.

Ерин смръщи вежди и си спомни, че беше намерила бебешкото одеялце на сестра си в леден блок, поставен от руския монах, за да я разсее и да я нараня. Да го види там я беше поразило много дълбоко и лично.

„Но въпреки това го зарязах.“

Потърка с палец промазаната материя. Батори явно беше взела наградата си. Това ли беше правилният избор в лабиринта? Ерин бе предпочела да следва диктата на необходимостта, а не емоциите си. Батори пък беше счупила леда и бе намерила пряк път. Да не би Григорий да бе изпитвал сърцата им?

„Затова ли се провалих?“

Изпита съжаление. Трябваше да вземе одеялцето, за да го върне в Калифорния й да го погребе в гроба на сестра си, където му беше мястото.

Разгледа пакета в ръцете си, като се чудеше какво ли има вътре и дали то има същото емоционално значение за Батори, каквото имаше одеялцето за нея. Трябваше да разбере. Започна да развързва възела.

Обвивката приличаше на лен, обработен с восък, за да бъде непромокаем. А може би беше тънка кожа?

— Каквото и да има вътре, трябва да е било важно за Батори — промърмори тя.

— В такъв случай сигурно е нещо лично — каза Рун. — И трябва да уважим това.

Ерин спря. Спомни си колко се беше стреснала, че Распутин е осквернил гроба на сестра й, за да вземе одеялцето.

„Дали и аз не постъпвам по същия начин сега?“

Джордан се размърда до нея — беше буден — и каза:

— Може пък това нещо да ни предложи някаква следа за интереса на онова копеле към графинята. И да спаси живота й. Може би нашия също.

Ерин погледна Рун и повдигна вежда.

Свещеникът кимна, признавайки доводите.

Така че Ерин разви с решителни движения опаковката. Вътре намери книга, подвързана с кожа и покрита с петна от вековете. Прокара внимателно пръст по щампования герб на корицата.

Хералдически символ на дракон, увит около три хоризонтални зъба.

— Това е фамилният герб на Батори — каза Рун. — Зъбите символизират дракон, убит уж от воина Витус, основателят на рода Батори.

Любопитството на Ерин се разпали още повече и тя внимателно разтвори книгата и погледна потъмнялата от времето хартия. Страницата беше изписана с четлив женски почерк. Имаше също и великолепна скица на растение — листа, стъбла, дори подробно предадена коренова система.

Сърцето на Ерин се разтуптя по-бързо.

„Това трябва да е личният й дневник!“

— Какво пише? — попита Джордан и се поизправи, за да надникне.

— На латински е. — Тя се загледа в първото изречение, като се мъчеше да свикне с почерка. — Описание на елша и на различните свойства на отделните части. Споменати са също лекарства на нейна основа и как точно да се приготвят.

— В своето време Елизабета беше всеотдайна майка и лечителка. — Рун говореше толкова тихо, че Ерин едва чу думите му.

— А в нашето време е убийца — добави Джордан.

Рун се намръщи.

Ерин обърна страницата. Следваше майсторска рисунка на бял равнец. Графинята бе предала цвета, подобните на пера листа, главния корен с разклоненията в различни посоки.

— Явно е била и надарена художничка — отбеляза Ерин.

— Така е — съгласи се Рун, който изглеждаше още по-съкрушен — вероятно си спомняше добротата, която бе унищожил, превръщайки Елизабета в стригой.

Ерин прегледа текста, описващ най-честите медицински приложения на растението — за зарастване на рани и за спиране на кървенето. Една бележка в края привлече вниманието й: „Белият равнец е известен и като дяволска коприва, тъй като помага при гадания и за прогонване на злото“.

Това беше напомняне, че Батори е живяла в изпълнени със суеверия времена. Въпреки това графинята се бе опитвала да разбира растенията, да ги подреди, смесвайки науката с вярванията на епохата. Ерин с неохота установи, че започва да изпитва уважение към нея. Графинята се беше опълчила срещу суеверията, за да търси начини да лекува.

Ерин сравни това с твърдото отричане на модерната медицина от страна на баща си. Той бе предпочел да се придържа към суеверията, вкопчвайки се във вярата си с мазолестите си ръце и твърдолинейна нагласа, която не допускаше никакви компромиси.

Тази доброволна слепота бе убила мъничката й сестра.

Настани се по-удобно и зачете за приложението на растенията, напълно забравила за въздушните ями. Към средата на дневника обаче илюстрациите внезапно се промениха.

Вместо венчелистчета и корени от страницата я гледаше подробно изображение на човешко сърце. Беше анатомически съвършено, подобно на скиците на Леонардо да Винчи. Ерин приближи книгата към очите си. Ситните букви под сърцето съобщаваха името и възрастта на жената.

„Седемнайсет.“

Продължи да чете, а по гърба й полазиха тръпки. Графинята беше превърнала седемнайсетгодишното момиче в стригой, след което я беше убила и бе подложила трупа й на дисекция, за да открие защо собственото й сърце вече не бие. Забелязала бе, че сърцето на стригоя анатомично е идентично с човешкото, но че вече не е нужно да се свива. Беше записала наблюденията и размишленията си за експериментите със същия изящен почерк. Изказваше предположението, че стригоите имат друг метод за кръвообращение.

Наричаше го „волята на самата кръв“.

Втрещената Ерин прочете страницата отново. Блестящият ум на Батори не можеше да се отрече. Тези страници изпреварваха европейските теории за кръвообращението най-малко с двайсет години. В изолирания си замък, далеч от университети и дворове, тя бе използвала зловещите си експерименти, за да разбере новото си тяло по начини, за които малцина на континента биха и помислили.

Ерин прегледа следващите страници, на които методите на Батори ставаха все по-ужасяващи.

Графинята бе измъчвала и убивала невинни, за да задоволи неутолимото си любопитство, бе използвала таланта си на лечителка и учен за зловещи цели. Записите напомняха на Ерин за медицинските експерименти, провеждани от нацистите върху затворниците в лагерите: действията на графинята бяха също толкова безмилостни и пренебрежителни относно страданието.

Докосна пожълтялата страница. Като археолог не би трябвало да издава присъди. Често й се налагаше да се сблъсква лице в лице със злото и да записва случилото се. Работата й бе да извади фактите от историята, да ги постави в по-широк контекст и да изкара истината на светло, колкото и ужасна да е тя.

Затова продължи да чете, въпреки че й призляваше.

Търсенето на графинята бавно се насочваше от материалното към духовното. Ерин стигна до запис с дата 7 ноември 1605 г. Той беше свързан с разговор между Елизабет и Рун за това как стригоите нямат души.

Батори искаше да знае дали това е вярно. Ерин прочете написаното.

Смятам, че ще ми каже истината, в която вярва, но не мисля, че е отишъл по-далеч от вярата, за да се опита да разбере простата механика на състоянието, което ни е наложено със сила.

Батори бе експериментирала, търсейки доказателства за това твърдение. Бе претегляла момичетата преди и след смъртта им, за да види дали душата има тегло. Четири момичета се бяха простили с живота си, та Батори да стигне до заключението, че душата е безтегловна.

На друга страница имаше архитектурно точно описание на запечатан стъклен ковчег. Батори поръчала да го изработят така, че да е херметичен. Дори го напълнила с дим, за да се увери, че не изпуска никакви газове. След като останала доволна от резултата, затворила вътре едно момиче и го оставила да се задуши: целта била да улови душата на момичето в ковчега.

Ерин си представи как жертвата блъска с юмруци стъклените стени и моли за милост. Графинята обаче била безмилостна. Гледала как момичето умира и си водела бележки.

След това графинята оставила ковчега запечатан за едно денонощие и го изучавала на свещи и на слънчева светлина. Не открила и следа от душа в стъклената кутия.

Направила същото с момиче стригой, като го ранила смъртно, преди да го затвори. Ерин искаше да прескочи отвратителните експерименти, но погледът й се спря върху един откъс в края на страницата. Въпреки ужаса й текстът я заинтригува.

След смъртта на звяра от тялото се издигна малка черна сянка, едва видима на светлината на свещите. Дълго през нощта гледах как сянката прехвърча в кутията и търси изход. Но на зазоряване върху нея падна слънчев лъч и тя се съсухри, изчезна и не се появи никога повече.

Шокираната Ерин прочете откъса няколко пъти. Дали Батори се беше заблудила и бе виждала несъществуващи неща? Ако не, какво означаваше това? Да не би някаква тъмна сила да съживяваше стригоите? Дали Рун знаеше нещо?

Прочете заключението на Батори.

Предполагам, че човешката душа е невидима, може би твърде светла, за да я видя с очи, докато душите на зверове като мен са черни като потъмняло сребро. Къде е искала да отиде в опита си да избяга? Трябва да открия това.

Ерин разгледа последната страница, на която Батори беше оставила майсторска илюстрация на експеримента си. Виждаше се момиче с издължени кучешки зъби, лежащо мъртво в кутия. Светлината от прозореца падаше върху единия край на стъкления ковчег, а в другия край се рееше черна сянка, сякаш се опитваше да се държи колкото се може по-далеч от светлината.

Рун също се взираше в изображението. Ясно си личеше, че е потресен. Но кое го смущаваше повече — сянката или убитото момиче? Той протегна ръка за книгата.

— Моля те, мога ли да я видя?

— Знаеш ли нещо за тези неща? За заниманията й? За откритията й?

Рун не можеше да я погледне в очите.

— Опитваше се да открие що за същество е… в какъв звяр съм я превърнал.

Ерин прелисти останалите страници, но всички те бяха празни. Явно Батори бе заловена и затворена малко след последния си експеримент.

И тъкмо преди да даде книгата на Рун, забеляза още една рисунка на последната страница. Изглеждаше така, сякаш е направена набързо.

Приличаше на нещо като чаша, но какво означаваше?

— Може ли да видя? — отново попита Рун.

Тя затвори книгата и му я подаде.

Той бавно прелисти страниците. Ерин го гледаше как стиска зъби все повече и повече.

„Дали се обвинява за действията на графинята?“

Как би могъл да не се обвинява?

Рун най-сетне затвори книгата. На лицето му бе изписана покруса и поражение.

— Навремето не беше зла. Беше пълна със слънчева светлина и доброта.

Ерин се запита доколко това е истина и дали любовта не е заслепила Рун и не му е попречила да види истинската природа на графинята. За да извършва подобни ужасни експерименти, зад слънчевата светлина е трябвало да има някаква сянка — скрита дълбоко, но сянка.

Джордан се намръщи.

— Не ми пука каква е била графинята в миналото. Сега тя е зло. И е най-добре никой от нас да не го забравя.

Погледна изпепеляващо Рун, а после им обърна гръб, готов да заспи.

Ерин знаеше, че е прав. Ако й се удадеше възможност, Батори щеше да ги избие всичките — по всяка вероятност бавно, докато си води записки.