Дейвид Хосп
Зодия убиец (46)

Четирийсет и пета глава

— Опитай се да поспиш — каза Фин.

Сали го погледна. Беше седнала на канапето в хола, свила колене до брадичката си.

— Шегуваш ли се?

— Поне опитай.

Лиса и Козловски седяха на високите табуретки при кухненския плот. Бяха дошли веднага щом Фин им се обади и им разказа за случилото се.

— Остави я — каза Лиса.

Фин стоеше прав и се обърна към нея, за миг готов да спори. Но нямаше сили. Само кимна и отпусна рамене.

— Поне сега знаеш — добави секретарката му. — И това е нещо.

— Нищо не знам.

— Знаеш кой е убил майка ти. Нали за това беше всичко?

Той поклати глава.

— Не знам кой я е убил.

— Мъжът от уличката. Нали така ти е казал.

— Той е бил само изпълнителят. Не знам кой му е възложил да го стори. Бюканън, може би Иймън. Може би и двамата. Макар и той да е бил физическият извършител, някой друг е дърпал конците. Трябва да разбера кой.

— Ти си луд — отвърна Лиса. — По-добре се откажи.

— Да се откажа? Кевин Макдугъл се опита да ме убие. Опита се да убие Сали. Някакъв тип му пръсна главата. Според теб е без значение защо го е направил?

— Точно така. Не мисля, че това има значение. В момента единственото, което е от значение за мен, е, че ти и Сали сте живи. Не знам защо онзи ви е пуснал да си вървите, но следващия път може и да нямате същия късмет. — Лиса повиши тон и бебето в люлката се размърда. Тя се протегна и го погали по главичката, след което понижи глас: — Трябва да се съсредоточиш върху важните неща.

— Това е важно — намеси се Сали.

Тримата възрастни се вторачиха едновременно в нея.

— Важно е, защото не искам да се страхувам до края на живота си. Единственото, което научих от мястото, където израснах, е, че подобна мръсотия не отминава просто така. Щом някой се е опитал да ме убие веднъж, ще го стори отново. По-лесно е да реагираш, когато виждаш юмрука на противника. Ако Фин се откаже сега, те отново ще се върнат. Може би не тази седмица, но някой друг път.

Настъпи мълчание. Дъждът барабанеше безжалостно по стъклата на прозорците. Бебето тихо избърбори.

— Ти какво мислиш? — обърна се Фин към Козловски.

— Ако ще караш докрай, моят съвет е да не се захващаш с Иймън. Синът му беше убит. Стой настрана от него. Няма да те посрещне с отворени обятия, а ти няма да можеш да получиш информация от него.

— Добро предположение.

— Остава само Бюканън.

— Той също отчаяно иска да ме накара да се откажа. Цъфна тук с няколко души от охраната си. Трябва да е доста важно за него, за да се реши на подобно нещо. Освен това ясно ми даде да разбера, че няма намерение да ми дава каквато и да било информация. Никога няма да признае, че ми е баща, дори и в действителност да е така.

— Не е необходимо да си признава. В полицията в момента провеждат ДНК тестове и ще могат да определят със сигурност дали ти е баща. От него искай да ти каже какво се е случило с майка ти. Необходимо е да разберем дали той има нещо общо с това.

— И мислиш, че просто ей така ще ми сподели?

— Може би. Ако го убедиш, че няма да отидеш при ченгетата. — Козловски го погледна изкосо. — Нека те попитам нещо. Какво ще направиш, ако се окаже, че той ти е баща и той е наредил да убият майка ти? Ще го предадеш ли на полицията?

Въпросът свари Фин неподготвен.

— Не знам — отвърна. — Не съм мислил толкова напред във времето.

— Не е никак напред във времето. Дори е много близо.

Фин се замисли.

— Не го познавам какъв е като човек. Защо трябва да съм честен и лоялен към него?

— Ти и майка си не познаваше, но изглежда изпитваш някакво чувство на лоялност към нея.

— Но той ме е изоставил, зарязал ме е.

— Както и майка ти.

— С нея е по-различно.

— Защо?

Адвокатът въздъхна.

— Не знам. Може и да не е.

— Ако той наистина ти е баща, би ли се съгласил да го вкарат в затвора? За добро или лошо, вие сте от една кръв.

Фин затвори очи.

— Не знам. Ще го гледам в очите, когато ми го съобщи. До тогава няма как да знам.

Козловски погледна часовника си.

— Е, трябва да се приготвиш. Защото този момент ще настъпи след няколко часа. Рано сутринта първо отиваме там.

* * *

Коул остави колата си на върха на Бийкън Хил, на една пресечка от имението на Бюканън на Луисбърг Скуеър. Може би щяха да го глобят за неразрешено паркиране, но пък нямаше да му сложат скоба. Освен това на полицията щеше да й е необходим поне един ден, за да свърже данните от фиша със случилото се в имението. А дотогава той щеше да е зарязал някъде колата.

Тръгна по Пинкни Стрийт в посока към площада. Това му даваше отлична видимост към имението на Бюканън. Беше четири и петнайсет сутринта. Дъждът беше спрял и улиците бяха мокри, отразяваха светлините на уличните лампи и на луната. Кварталът беше тих и спокоен, дъждът сякаш беше залепил падналите листа по тротоарите.

Той зави в малка уличка, която беше пряка на Пинкни и минаваше зад къщата. Знаеше, че Бюканън е разположил охрана, но пазачите най-вероятно щяха да стоят на пост пред входната врата. Може би щяха да патрулират около къщата на всеки час, но със сигурност не по-често. Колкото и парадоксално да беше, охраната разчиташе на точните графици и планове за разстановка на силите. Това обаче позволяваше на вещите и запознатите с този стил на работа да преодоляват охраната с лекота. Повечето „специалисти“ по сигурността страдаха от ужасно твърдоглавие и липса на гъвкавост, което даваше възможност да се откриват пропуски в системата.

Имението беше отделено от уличката с дървена ограда, висока около два метра, и две порти. Коул надникна над оградата и видя, че едната от портите води към верандата на кухнята. Втората порта водеше към другата страна на кухнята, където до тухлената стена бяха подредени няколко боклукчийски кофи и имаше тясна пътека за минаване.

Той прескочи оградата при гаража. Пътеката беше блокирана в единия край от улицата, а в другия — от къщата. Виждаше се само от кухнята, и то не цялата. По това време на денонощието едва ли щеше да е проблем. Разполагаше с достатъчно време, макар и да не възнамеряваше да протака до безкрай. Колкото по-бързо влезеше вътре, толкова по-добре щеше да е.

Вратата на кухнята беше много стара. Архитектите обичаха да реставрират колкото се може повече елементи от старите къщи. Като тази, която очевидно беше ремонтирана, но със запазване на автентичността, което придаваше на сградата единство на архитектурния ансамбъл. От друга страна, бяха повишени енергийната ефективност и сигурността.

Коул извади малкия кожен калъф с шперцовете. Отключи бравата за трийсет секунди. Преди да завърти дръжката, извади и малко устройство с дисплей и два кабела, завършващи с клеми накрая. Беше полезно устройство — можеше да обезврежда кодовете за алармата на повечето съвременни модели алармени системи. Трябваше само да отвори капака на панела и да закачи клемите върху правилните жици в таблото до една минута, след като влезе.

Завъртя дръжката и влезе вътре. Таблото на алармата беше монтирано точно зад ъгъла, в малък килер. Намери го за пет секунди. Значи му оставаха петдесет и пет. Предостатъчно време.

Извади малка отвертка и се зае с пластмасовия капак. Забеляза обаче, че таблото не мига и не се чува познатото електронно отброяване на секундите. Вгледа се по-отблизо и видя, че алармата изобщо не е била задействана. Не беше нещо необичайно. Повечето хора се успокояваха само от факта, че разполагат с алармена система, и рядко я включваха.

Коул прибра инструментите и огледа кухнята. Бледата лунна светлина, идваща от проясняващото се небе, му беше достатъчна. Помещението беше огромно, по-голямо и от стария му апартамент. Остана така за миг и се ослуша. Впрегна всичките си сетива, за да придобие пълна представа за къщата. Когато се увери, че е напипал пулса на сградата, тръгна бързо и тихо напред. Провери всичките помещения на първия етаж, след което тръгна нагоре по стълбите.

Долови движение в стаята вдясно от стълбищната площадка на втория етаж. В дъното на дълъг коридор светеше лампа и се чуваше прелистване на страници или шумолене на хартия. Коул се насочи наляво, като провери всички останали стаи на етажа. После тръгна към светлината.

През процепа между рамката и вратата видя сенатора да преглежда някакви документи на бюрото. Светлината идваше от настолната лампа на бюрото. Сенаторът беше с гръб към Коул, щорите на прозорците бяха спуснати.

Коул извади пистолета. В този миг Бюканън започна да се обръща. Убиецът се скри зад вратата отново и се ослуша. Чу как Бюканън стана и дървеният стол изскърца. Тръгна из стаята. Включи друга лампа, този път по-силна. Миг по-късно Коул чу характерното тропане на тоалетна чиния.

Бързо влезе вътре. Вратата на тоалетната беше отворена. Бюканън стоеше пред тоалетната чиния с ръце под кръста. Косата му беше разрошена, нямаше и спомен от пригладената прическа.

Коул тръгна към тоалетната и вдигна оръжието, така че върхът на заглушителя се опря в основата на черепа на жертвата. Бюканън застина, гърбът му се стегна от напрежение.

— Господин Коул, предполагам — каза сенаторът, без да се обръща.

— Не мърдай.

— Не бих си го и помислил. Ще имате ли нещо против, ако си закопчая панталона?

— Да.

Бюканън си пое дълбоко въздух. Сякаш малко дете изпитваше търпението му и сега той се мъчеше да запази самообладание, за да се оправи с него.

— Няма значение колко ви плащат, аз ще платя повече — каза сенаторът. — Много повече.

Коул се вбеси, но не го показа. Само притисна по-силно дулото към врата на мъжа и го принуди да наведе главата си.

— Кой каза, че ми плащат?

Нещо в стойката на Бюканън се промени и Коул го усети. Той беше от хората, свикнали да решават всякакви проблеми, да преодоляват всякакви неприятности с пари и с връзки. За първи път в живота си Джеймс Бюканън осъзнаваше, че е попаднал в ситуация, която беше неподвластна на неговия контрол.

— Моля ви — каза с леко треперещ глас. За първи път у него пролича слабост. — Моля ви, можем да го обсъдим.

Коул отслаби натиска.

— Можем — съгласи се. — Аз ще говоря, а ти ще ме слушаш. Ще говорим, докато ти не разбереш какво си направил, докато не разбереш защо съм дошъл тук. После, когато свършим с разговорите, аз ще те убия. — Наведе се до ухото му и тихо добави: — Исках да го знаеш, преди да сме започнали.

* * *

В седем часа телефонът на бюрото на Лонг иззвъня. Той беше седнал в стола си, подпрял глава с ръце, и преглеждаше записките си от разследването. Расин седеше на стола до бюрото. Отделът тъкмо се пробуждаше и хората започваха да идват на работа, но все още беше тихо. Затова телефонът стресна и двама им.

Лонг вдигна слушалката.

— Детектив Лонг… Сигурен ли си? Добре, благодаря ти, Джо. Благодаря ти за добрата работа. — Лонг затвори. Расин го погледна с вдигнати вежди. — От лабораторията — каза той. — Пробите съвпадат. Бюканън е баща на Скот Фин.

Тя подсвирна тихо.

— Фин беше прав.

Той кимна.

— Да, така е.

— И какви ще са последиците?

— Не знам.

Телефонът на бюрото звънна отново. Лонг погледна изненадано към апарата и вдигна.

— Ало?

— Лонг ли е на телефона? — попита някой от другата страна на линията. Гласът се чуваше доста тихо, вероятно беше мобилен телефон със слабо покритие на сигнала. Околните шумове заглушаваха гласа.

— Да, Лонг е.

— Обажда се детектив Ънгър от Челси. Дочух, че работите по някакъв случай, в който е замесен Иймън Макдугъл. Вярно ли е?

— Вярно е. Снощи бях в Чарлстън, след като синът му Кевин беше очистен. Може да се наложи да го държите изкъсо известно време.

— Да, ами… това няма да е необходимо. Няма къде да избяга вече.

— Какво искате да кажете?

— Някой вече се е погрижил за Макдугъл миналата нощ, може би рано тази сутрин. Трима от хората му също са убити тук, в офиса му. По дяволите, тук е имало цяло клане.

Лонг не знаеше какво да отговори.

— Знаете ли кой го е направил?

— Още не. Понеже разбрах, че вие работите по случая с Макдугъл, надявах се да споделите с мен вашите версии за случилото се.

Детективът се замисли.

— Може би — каза, — но първо трябва да проверя нещо. Става ли?

— Както кажете. Аз няма къде да се дяна, нито Макдугъл. Само ще ви помоля да се свържете с мен при първа възможност. Много бихме искали да разкрием това убийство. Не е никак добре, когато подобни гадости се случват в района ти, а ти си с вързани ръце и не знаеш кого да арестуваш. Не че имам нещо против смъртта на Макдугъл. Едно главоболие по-малко. За бога, част от мен още иска да намери човека, който го е сторил, и да му благодари.

— Ще ви се обадя веднага щом мога — отвърна Лонг и затвори. После се обърна към Расин: — Макдугъл е мъртъв.

— Иймън?

Той кимна.

— Мили Боже! Какво означава това?

— Означава, че веднага трябва да стигна до имението на Бюканън.