Дейвид Хосп
Зодия убиец (12)

Единайсета глава

Пет минути по-късно Лонг спря пред участъка. Когато подминаваше с колата десетките полицаи в двора, той се изкуши да продължи напред, без да спира, и да зареже всичко. Част от него вече не вярваше в мисията на полицая. Движеше се по инерция, беше изгубил всякаква страст и вярата, че това, което прави, е добро и справедливо.

Разбира се, не продължи напред. Не беше в стила му да дезертира, да изостави поста и дълга си. До голяма степен именно в това се състоеше проблемът му.

Когато паркира и слезе от колата, усети у околните напрежение само от факта, че е близо до тях. Беше започнал да свиква. Беше като оцелял от някаква ужасна срамна болест. Хората реагираха на появата му със странна смесица от страх, погнуса и страхопочитание.

Изкачи няколко стъпала до входа на сградата и тръгна по коридора към детективския отдел. Чакаха го две съобщения на телефонния секретар. Първото беше от отдел „Човешки ресурси“. Беше пропуснал да подпише някакъв формуляр за осигуровките, след като се беше върнал от отпуска, и жената го предупреждаваше, че последствията за него може да са сериозни. Изтри съобщението още преди да е чул на кой номер трябва да се обади.

Второто беше от една сътрудничка от отдела за специална техника, Джули Расин. Тя беше между двайсет и пет и трийсетгодишна, с дълга червена коса. Изпитваше някакво наивно привличане към онези, които бяха призовани да опазват реда и закона. Двамата с Лонг имаха роман преди няколко месеца. Беше повече сексуална връзка, и то краткотрайна, но се разделиха съвсем приятелски. Джули и преди беше излизала с ченгета и усещаше, когато нещата достигаха закономерния си край. Скъса с него, преди той да й го е казал, което им позволи да запазят известни чувства един към друг. Не беше й се обаждал откакто се върна на работа.

„Зак, Джули е — започваше съобщението й. — Трябваше да ти се обадя по-рано, за да видя как си. Може би трябваше да се свържа с теб още докато беше в отпуск, но си казах, че би предпочел да не те безпокоят. — Говореше колебливо, сякаш търсеше точните думи. — Както и да е. Само исках да ти кажа колко много съжалявам за нас. Ако отново се нуждаеш от… Е, потърси ме.“

Лонг не можеше да разбере дали това е предложение за нещо повече от професионално съчувствие на колега. Не че за него имаше значение. Сега не беше време да съсипва живота на другите. Тъкмо се канеше да затвори телефона, сигурен, че тя е свършила.

„Не ти се обаждам за това обаче — продължи съобщението. — Приех твоята поръчка да се проверят няколкото телефонни номера от разпечатката на Конър. Все още издирвам единия от номерата. Има някакво странно блокиране, никога преди не съм се сблъсквала с такова. Но има още един, който също е интересен. Идвах да ти го донеса лично, да видя как си, но теб те нямаше в кабинета ти, затова го оставих на бюрото. Позвъни ми, ако искаш.“

Линията прекъсна. Лонг се вторачи за миг в слушалката, преди да затвори. Моментално забрави, че иска да се махне от полицията.

Пое си дълбоко дъх и въздъхна, след което взе доклада за телефонните разговори. Докладът беше кратък. Елизабет Конър очевидно не е била комуникативна личност. Беше звъняла на няколко номера и беше приела няколко обаждания. Няколко бяха до работата й, няколко до кредитни институции и банки, вероятно позвънявания на агенции за събиране на вземания. Освен тях имаше и два номера, на които беше звъняла по няколко пъти.

Лонг прелисти на последната страница на доклада и внезапно ококори очи. Първият неизвестен номер, на който Елизабет Конър беше звъняла пет пъти в месеца преди убийството й, принадлежеше на „Уотър Стрийт Корпорейшън 355“. На Лонг името не му говореше нищо, но Джули си беше направила труда да му напише отдолу:

„Зак, направих бърза проверка. «Уотър Стрийт Корпорейшън 355» е собственост на Джоузеф Слейд.“

Джоуи Слейд беше име добре познато на Лонг. Слейд беше израснал в Дорчестър, син на профсъюзен активист на докерите, с връзки сред местната ирландска мафия. Беше поел по стъпките на баща си и беше наследил бизнеса му, като при това се справяше доста добре. Сред бостънската организирана престъпност не бяха останали големи кланове или групировки. Остатъците от Коза Ностра в Нова Англия бяха изчистени през осемдесетте години на миналия век и бандата „Уинтър Хил“, оглавявана от Уайти Бългър, се разпадна, когато Уайти се отърва от съда през 1994 година, след като се разбра, че от години е бил информатор на ФБР. Джоуи Слейд остана един от лидерите на онова, което представляваше подземният свят на Бостън.

Лонг вдигна слушалката и набра номера на Джули. Тя отвърна след второто позвъняване:

— Расин на телефона.

— Джули, Зак е.

От другата страна на линията се чу въздишка.

— Зак? — нова въздишка. — Как я караш?

— Добре съм — отвърна троснато той. Усети съжалението й, а това сега не му трябваше. — Вярно ли е?

Тя замълча за секунда-две.

— Вярно ли е кое?

— Телефонната разпечатка. Компанията собственост на Слейд ли е?

— А, да — отвърна тя. — Разпечатката е вярна. Проверих я два пъти. Реших, че ще ти е интересно.

— Благодаря. — Главоболието му се завърна, но той не искаше да мисли за това. — Какво би могло да я свързва с Джоуи Слейд? — Въпросът не беше адресиран конкретно към никого.

— Не знам. Не е в моята компетентност. Аз се занимавам с проучвания, не с разследвания.

— Няма логика — измърмори Лонг.

— Щом мислиш, че е странно, чуй тогава това.

— Какво?

— Писах ти, че съм имала проблем със събирането на информация за втория номер, нали така?

— Да, и?

— Открих защо. Информацията е защитена на федерално ниво.

— Какво означава това?

— Честно казано, нямам никаква представа. Никога досега не съм срещала нещо подобно. Знам само, че трябва да подам официална заявка с обяснение от името на Бостънската полиция до Министерството на вътрешната сигурност. Те казаха, че като я получат, ще ми се обадят.

— Откачена работа.

— Повече от откачена. Отбелязах на разпечатката обажданията от и до мистериозния номер и от и до номера на „355 Уотър Стрийт Корп“. Погледни я.

Лонг отвори на предната страница от доклада. Двата номера бяха маркирани — единият в розово, другият в жълто. Трудно беше човек да не забележи очевидното.

— Значи до двата номера е звъняно пет пъти през последния месец — каза той. Първо на неизвестния номер, после на номера на „355 Уотър Стрийт Корпорейшън“, минути след края на разговора с неизвестния номер. — Главоболието му се завърна с пълна сила.

— Така е според разпечатките — отвърна Джули.

— И каква е връзката?

— Кой знае. Най-много мога да се сдобия с информация за другия номер. След това топката е в твоето поле. Затова плащаме на хора като теб да си вършат работата.

Тези думи не помогнаха на Лонг да се почувства по-добре, дори напротив.

— Да, бе.

— Още си на заплата, нали?

— Защо, какво си чула?

— Нищо. Просто си казах, че след всичко, което стана… знаеш…

— Благодаря ти за помощта.

— Това ми е работата.

— Въпреки това ти благодаря.

Последва неловко мълчание.

— Искаш ли да вечеряме заедно някой път? — попита тя.

Отново съжаление към него, каза си той.

— Да, разбира се, някой път — отвърна. Не беше категоричен отказ, но не беше и съгласие. Така печелеше време. — Нека да видя как ще потръгнат нещата в работата. В момента съм малко затрупан.

— Разбирам — отвърна тя, неясно дали с облекчение или с разочарование. — Обади ми се, когато решиш.

— Непременно — каза той и затвори. Мразеше да лъже.

Азиатката зад гишето на „Рескю Файнанс“ изгледа Фин и Козловски с открита враждебност.

— Вече говорих с полицията — каза тя.

На плакатите върху мрачните стени се предлагаха всякакви финансови и кредитни услуги — от авансови плащания до заплата и парични преводи до издаване на кредитни карти. Върху всеки от плакатите се усмихваха хора с гладки и безупречни лица и обещаваха да разрешат всичките ви проблеми с помощта на парите. Студент-колежанин, получил пари от родителите си, за да си купи учебници, грейнал от щастие баща, който гледа как малката му дъщеричка отваря коледните подаръци; младеж с гипсиран крак е освободен от всякакви грижи и проблеми благодарение на парите от „Рескю Файнанс“. Героите на тези плакати бяха от всякакви етнически групи; радваха се на благата, получени благодарение на лесно взетите назаем, но не и лесно спечелените пари.

Офисът се намираше близо до съда, затова и на стената имаше съобщение, че оттук могат да се изпращат чекове за платена парична гаранция. На това съобщение нямаше никакви изображения и Фин се позабавлява от мисълта, че до този момент никой рекламен гений не е успял да предложи начин за предлагане на този вид финансови услуги.

— Ние не сме от полицията — отвърна той на жената. Беше виетнамка. В този район живееха доста нейни сънародници.

— Вече говорих с полицията — повтори тя. — Нямам намерение да говоря с никой друг. Вървете си веднага. — Наближаваше петдесетте и ако се съдеше по акцента, беше първо поколение имигрант, но пък беше живяла в Бостън достатъчно дълго, за да възприеме студенината на местните. — Веднага си вървете — повтори и направи гримаса на погнуса, сякаш двамата мъже воняха.

— Искам само да ви задам няколко въпроса за Елизабет Конър — каза Фин. — После ще си тръгнем.

— На работа съм и нямам време. Вървете си веднага.

Фин огледа малкия офис. Нямаше никакви клиенти. Беше началото на октомври и той си каза, че бизнесът с изплащането на парични аванси до заплата едва ли ще е толкова оживен до началото на втората или третата седмица от месеца.

— Моля ви, няма да ви отнема много време.

— Защо ви интересува?

— Тя ми беше майка.

Поведението на жената моментално се промени. Изведнъж го погледна със съчувствие и топлота.

— О, не знаех. — Служителката му протегна ръка. — Много съжалявам, тя не ми беше казала, че е имала деца.

— Опитвам се да разбера какво й се е случило. — Жената кимна неколкократно, сякаш беше приела Фин в кръга на доверените си лица. — Заедно ли работехте?

— Само няколко пъти в месеца. През повечето време тук работи само една от нас. Понякога в средата и края на месеца сме две, но не много често. Трите работим на смени. Сега вече двете.

— Но вие я познавахте, нали?

Жената очевидно беше натъжена от историята на Фин, макар че тази тъга като че не се отнасяше за кончината на Елизабет Конър. Тя сви рамене.

— Не много добре. Разговаряли сме само няколко пъти. Не мисля, че ме харесваше. През повечето време мълчеше.

— Някой друг работеше ли с нея по-често?

Жената поклати глава.

— Никой тук не я познава добре. Тя не беше от хората, дето обичат да споделят за живота си.

— А шефът ви?

Жената се намръщи:

— Нямаме шеф.

Фин изненадано повдигна вежди и погледна Козловски.

— Как така нямате шеф? Все някой е собственик на фирмата, нали?

Жената отново сви рамене.

— Кой ви нае? — продължи с въпросите адвокатът.

— А сега си вървете — тихо каза тя, а от симпатиите й не беше останала й следа.

— Необходимо ми е да знам. Моля ви.

— Вървете си! — изкрещя жената достатъчно силно, че да накара Фин да отстъпи няколко крачки назад. — Веднага! На секундата! Махайте се или ще извикам полиция!

Той вдигна длани примирено, тръгна назад и излезе. Козловски продължи да стои до вратата още секунда-две, вторачил се в служителката.

— Махайте се! — извика тя отново.

— Благодаря за помощта — каза той и последва Фин.

* * *

Лонг седеше на бюрото си, загледан в телефонните разпечатки. Част от него все още беше склонна да зареже всичко. В края на краищата, на кого наистина му пукаше за смъртта на една такава незначителна личност като Елизабет Конър? А и на него не му се искаше да си трови нервите.

Но въпреки това случаят не му даваше мира. Твърде много неща не се връзваха. Например в доклада на криминалистите пишеше, че в апартамента на Елизабет Конър не са намерени никакви пръстови отпечатъци. Нито дори отпечатъци на жертвата. Това навеждаше на мисълта, че мястото е било старателно почистено от професионалист. А щом Елизабет Конър действително беше толкова незначима, защо му беше на този някой да полага толкова усилия, за да унищожи уликите? Със сигурност не се вписваше в почерка на някой наркоман, закъсал за доза. Можеше ли Джоуи Слейд да има пръст в убийството? И кой беше мъжът с белега, когото беше зърнал пред жилищната кооперация, където беше апартаментът на Конър? Последният въпрос най-много го тормозеше. Не можеше да прогони образа на мъжа от съзнанието си.

Той взе овехтелия лист с фоторобота и се вгледа внимателно в лицето. Призракът. Така го беше нарекъл Таунсенд.

Отвори най-долното чекмедже на бюрото. Оттам изкусително се показа плоската бутилка с алкохол. На два пъти погледна към нея, мъчейки се да направи избора. Ако го хванеха, че пие в участъка, с кариерата му беше свършено. Това щеше да послужи като идеален повод на онези, които твърде силно желаеха да го изритат от полицията. Все пак алкохолът щеше да излекува болката му, а тогава той щеше да е отново в състояние да мисли.

Наведе се с цялото си тяло към чекмеджето, за да закрие бутилката от нежелани погледи. Бързо я извади и я прибра в джоба на сакото. Затвори чекмеджето, стана и тръгна към мъжката тоалетна. Там влезе в една от кабинките. Закачи сакото си на вратата и извади от джоба бутилката. Разкопча панталона си и свали крачолите до глезените — все пак трябваше да се престори, че е дошъл по нужда — и седна върху тоалетната чиния.

Едва сега забеляза какво е взел. Беше ръжено уиски — не най-любимото му. Също така не беше най-подходящо за пиене на работното място. Като всеки тъмен алкохол ръженото уиски миришеше силно. Де да имаше водка сега. Водката щеше да е по-добре.

Отвъртя капачката, доближи гърлото й до носа си и вдиша дълбоко от миризмата. Открай време обичаше да си пийва, но не си спомняше точно кога прекрачи чертата за първи път. Беше наскоро след като излезе в отпуск. Доближи бутилката до устните и я надигна. Хубаво беше. Не му трябваше много, само още една глътка. Вече почувства как болката отшумява.

Завъртя капачката отново и се изправи, след което прибра бутилката в сакото. Закопча си панталона и излезе от кабинката.

Едва ли не очакваше капитан Таунсенд да го чака отпред, протегнал ръка към него, за да му вземе значката и служебния пистолет. Така Лонг щеше да си получи заслуженото; самият той като че искаше точно това.

Но капитанът го нямаше. Тоалетната беше празна.

Отиде до мивката и си изми ръцете. Водата беше студена и той събра дланите си в шепа, наведе се и наплиска лицето си. Когато вдигна отново глава, се погледна в огледалото. Имаше вид на стар и уморен човек.

Избърса лицето си, погледна се отново в огледалото и оправи вратовръзката си. Главоболието му беше преминало. Мислите светкавично нахлуха в главата му и той реши какво ще направи.