Дейвид Хосп
Зодия убиец (15)

Четиринайсета глава

— Трябва да има и още — каза Фин. Двамата с Козловски се бяха върнали в кантората в Чарлстън. Адвокатът седеше зад бюрото си, загледан в компютърния екран. Търсеше каквато и да била публична информация за Елизабет Конър. В Съединените щати имаше над хиляда жени със същото име, а повечето от останалите деветстотин деветдесет и девет като че ли бяха водили по-интересен начин на живот от този на съименничката им, убита в Роксбъри.

— Защо? — попита бившето ченге.

— Защото хората не ги убиват просто така за нищо.

— Напротив, убиват ги. След бейзбола убийствата са второто по популярност хоби в Америка. Постоянно убиват един или друг човек.

— Но не и майка ми.

Козловски изсумтя недоволно.

— Само се чуй какви ги приказваш. Говориш като че ли си я познавал. Като че си знаел що за човек е.

— Тя ми беше майка. Все в някаква степен трябва да съм я познавал, нали? Дори и тя вече да лежи в гроба. Нали така се получава обикновено?

— Само в холивудските филми.

— Случаят и без това прилича на холивудски филм — отвърна Фин. — Трябва да има нещо, което изпускаме.

Козловски поклати глава.

— Не, няма. И дори да изпускаме, едва ли ще го откриеш в интернет. Имам достъп до търсачки, в сравнение с които Гугъл или Яху бледнеят. Вкарах името й, прерових всичките резултати, ограничих ги до фактите, които са относими към нашата Елизабет Конър. И знаеш ли какво открих? Нищо. Една кръгла нула. Повярвай ми, няма да имаш по-голям успех с твоя компютър.

Фин се отдръпна от бюрото разочарован.

— Какво очакваш да направя? Искаш да се откажа просто така?

Козловски поклати глава.

— Не ти е в характера.

— Тогава какво?

— Започни с миналото. И започни с това, което я е променило.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— От това, което събрахме до момента, излиза, че в живота на Елизабет Конър са се случили само две интересни неща: била е убита и е дала детето си за осиновяване преди четирийсет и четири години. Досега нямахме успех с намирането на убиеца, затова започни от другия край и се опитай да изровиш каквото можеш за осиновяването.

— От кого?

— Като начало от агенцията за осиновяване и мястото, където си бил роден. В Ню Хемпшир е, нали?

— Да — отвърна той. — Няколко часа път с кола на север.

— Тогава отиди там.

Фин се замисли.

— Трябва да взема днес в два и половина Сали от училище. После ще реша какво да правя с нея, докато ме няма.

— Вземи я с теб. Ще бъде приятно преживяване и случай да заздравите връзката между баща и дъщеря.

— Тя не ми е дъщеря.

— Тя ти е повече дъщеря, отколкото Елизабет Конър ти е била майка. Освен това няма да изглеждаш твърде подозрително, ако отидеш с дъщеря си. И ще бъде много по-лесно да събереш информация.

Фин поклати глава.

— Не искам да я замесвам.

— Тя вече е замесена — каза Козловски. — Тя е част от живота ти, а тук става дума за живота ти.

— Не бива да я въвличам в тези мръсотии.

— Виждала е къде по-мръсни неща — отговори приятелят му. — Къде-къде по-мръсни.

* * *

Мезонетът на Кевин Макдугъл се намираше на Ел Стрийт в Южен Бостън. Беше с изглед към залива Плежър Бей и към Касъл Айлънд. От другата страна на Бостънския залив самолетите се насочваха за кацане на летище „Логан“. Иймън Макдугъл беше наредил на шофьора си да спре до сградата. Извади ключа, отключи входната врата и влезе.

Апартаментът на сина му се разполагаше на втория и третия етажи. Иймън го беше купил преди година. Сега се питаше дали е постъпил правилно. Никога не беше изисквал достатъчно от сина си. Беше позволил майка му да го разглези по начин немислим за Иймън, когато беше на неговите години.

Отключи апартамента, завъртя дръжката и отвори вратата.

Първото, което му направи впечатление, беше силната миризма. Сладникава, остра миризма на изгорели химикали. Разпозна я и разбра откъде идва. Яростта напираше в гърдите му, когато пристъпи вътре.

Бяха петима, проснати на огромния кожен диван, за който беше платил сериозни пари. Жена му беше казала, че иска синът им да има най-доброто. Сал д’Арио, по прякор Дорито, и Питър Алред, двамата идиоти, които Кевин Макдугъл наричаше „моята банда“, се бяха отпуснали от двете страни на дивана. Дорито беше с полузатворени очи. Алред гледаше по телевизията анимационен филм за някаква яркожълта говореща гъба. Имаше и две жени — по-скоро момичета — седнали между двамата на дивана. Съдейки по облеклото им, без съмнение бяха проститутки, макар че модата в днешно време беше толкова екстравагантна, че дори Иймън не беше напълно сигурен. Двете като че спяха.

Синът му беше в средата на дивана, с разкопчана риза, разголени гърди, впил празния си поглед в тавана. На масичката за кафе пред него имаше извита лъжица, внимателно подпряна на ръба на чаша. До чашата лежеше буганова запалка и дузина малки ампули с кафяв прах, наредени в средата заедно с гумен маркуч и две спринцовки. На пода до масичката се търкаляха три празни ампули.

Алред първи забеляза застаналия пред тях Иймън.

— Мамка му — промълви той и се помъчи да се надигне. — Мамка му, Кев. — Изправи се олюлявайки се, блъсна се в масичката и разсипа останалите ампули на пода. — Господин Макдугъл — изфъфли и се наведе да събере ампулите, гонейки ги по паркета, а те все се изплъзваха от пръстите му. — Много съжалявам. Много, много съжалявам.

Иймън насочи вниманието към сина си:

— Кевин, кажи им да си вървят.

Синът му го погледна унесено и му трябваше известно време, за да осъзнае цялата сериозност на ситуацията. Стана и се загърна с ризата.

— Татко, не знаех, че ще дойдеш. Стоя в апартамента и не излизам никъде. Правя, каквото ми каза.

„Поне не трепери“ — рече си Иймън. Запита се дали наркотиците му вдъхваха кураж.

— Веднага им кажи да си вървят.

Дорито и двете момичета вече бяха будни и уплашено гледаха ту към Иймън, ту към Кевин, без да знаят какво да правят. Алред все още беше коленичил на пода и събираше принадлежностите за друсане.

Кевин излезе иззад масичката за кафе и се приближи към баща си.

— Няма… няма нищо — избърбори той, вече не толкова смело. Дори не стигаше до брадичката на баща си и макар да имаше мускули, всичко беше фалш. Това не бяха твърди и чисти мускули, които се получаваха само с истинска работа, а кръгли и меки, резултат от прекарано във фитнеса свободно време. Всичко в него беше показност: колата, дрехите, татуировките — всичко. Всичко имаше за цел да накара хората да си затворят очите пред факта, че е само едно разглезено хлапе и не може да стъпи дори на малкия пръст на баща си. На Иймън за миг му призля само от вида на сина му.

— Кълна се — повтаряше Кевин — Правя всичко каквото ми каза.

Иймън изчака синът му да се приближи още малко до него, след което без никакво предупреждение стовари кроше в лицето му. Дори се изненада, че изпита невероятно удовлетворение от шокираната и изненадана физиономия на сина си. Кевин не падна, но се олюля и допря ръка до разкървавените устни.

Останалите в стаята останаха неподвижни и не смееха да проронят дума. Иймън пренебрегна присъствието им. Направи две крачки към Кевин и го сграбчи за ризата, след което го извъртя към себе си. След като момчето изгуби всякаква опора, беше лесно да се възползва от инерцията. Иймън го бутна със сила и го отпрати към стъклените рафтове на стената. Сякаш целият апартамент се разтресе, когато Кевин се строполи на пода. Жената на Иймън беше дала над хиляда долара за рафтовете, които сега бяха на сол, посипани на малки стъкълца върху тялото на сина им. За първи път Иймън си каза, че са си стрували парите. Но още не беше свършил.

Направи крачка, сграбчи сина си за ризата и го изправи на крака. Момчето беше цялото в кръв, но нямаше чак толкова опасни наранявания, че да сподавят гнева на Иймън.

Стиснал лицето на сина си, Иймън му изкрещя:

— Няма да повтарям отново! Кажи на тези хора да си вървят!

Кевин беше твърде замаян да каже каквото и да било, но вече нямаше значение. В стаята настъпи суматоха и паника. Двете момичета скочиха на крака и моментално излетяха навън. Дорито и Алред тутакси ги последваха, набързо грабнали част от дрехите си, зарязали в бързината обувки и якета. Никой не продума — нито на Иймън, нито на Кевин. За броени секунди апартаментът се опразни.

Иймън продължаваше да държи сина си, отпуснат безпомощно пред него. Изведнъж почувства умора и пусна момчето да легне на пода. Отиде в кухнята, извади бира от хладилника и отпи. Взе кърпата от кухненския плот и я намокри със студена вода от мивката. Извади лед от фризера, уви го в мократа кърпа и завърза краищата. Взе бирата и кърпата и се върна в хола.

Кевин, който продължаваше да лежи на пода, вдигна очи към него.

— Стани — нареди му Иймън.

Синът му не помръдна.

— Прави, каквото ти казвам, момче. — Той му хвърли кърпата с леда. — Не ме ядосвай отново.

Кевин с усилие се изправи на крака и отиде на дивана, допрял леда до устните си.

— Отсега нататък те искам трезв и с ясно съзнание — продължи бащата. — Хвана ли те отново с тия боклуци, няма да имам син. Разбра ли ме?

— Разбрах — промърмори Кевин.

— Добре. — Иймън седна на стола срещу масичката за кафе. — От полицията идваха да говорят с мен. Питаха ме за една жена, която работеше при мен. Тя беше убита.

Кевин се вторачи в баща си.

— Лошо ли е?

— Във всяко нещо има по нещо добро и нещо лошо — отвърна той. — Зависи откъде ще го погледнеш и какво искаш да видиш.

Момчето мълчеше и на Иймън му стана ясно, че не го е разбрал. Поне се беше научил да си държи устата затворена. Това май беше най-доброто, на което можеше да се надява за момента.

— Имам работа за теб — каза Иймън. — Дръж главата си чиста и внимавай какви ги вършиш. Също така може да успея да те отърва от затвора. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?

Кевин свали леда и го огледа. Кръвта беше обагрила в тъмночервено кърпата. Той вдигна поглед към баща си и кимна утвърдително.

— Добре. — Иймън допи бирата. — Може пък да успеем да извъртим всичко в наша полза.