Дейвид Хосп
Зодия убиец (10)

Девета глава

Лонг гледаше замислен купчината бумаги на бюрото си. Опита се да облекчи главоболието си, като разтърка основата на носа си. Нямаше полза. Болката като че се разпространи към тила му. Сутрин беше най-мъчително. Беше го разбрал вече.

Пред него беше разлистен като на длан животът на Елизабет Конър. Извлечения от банкови сметки, сметки за ток, вода, телефон и парно, разпечатки на телефонни разговори, кредитни досиета. Дори и като се прибавеха разпитите на нейните съседи и колеги, картината пак беше доста неясна. По всичко личеше, че жената едва е свързвала двата края, непрекъснато е имала дългове и постепенно е затъвала в нови и нови. Била работила във фирма „Рескю Файнанс“ — нещо като легална лихварска къща, даваща заеми на хора в затруднение срещу лихва от двайсет и един процента. Вероятно фирмата, освен всичко е служила и за пране на пари на мафията. Имаше офис с трима служители, истинските собственици явно бяха скрити сред привидните съдружници. Колегите й знаеха доста малко за нея, описваха я като затворена. Съседите й я определяха като неприятна. Нямала е приятели.

Ровенето в живота на жената депресира Лонг. Историята му беше позната до болка. Малцина щяха да скърбят за кончината на Елизабет Конър. Най-потресаващото за детектива беше, че такива бяха съдбите и животът на преобладаващото мнозинство от хората. Когато дойде краят, на никого не му пука за теб. Човек се ражда сам и умира сам. Поне така той видя нещата през призмата на жалкото съществуване на Елизабет Конър. Единственото, което беше останало след нея, беше объркана диря от бумаги.

Той хвърли поглед към пожълтелия скициран портрет-фоторобот в ъгъла на бюрото му. Сутринта го беше свалил от дъската за важни съобщения на първия етаж. Портретът стоя там години и той го беше подминавал всеки ден, без да му обърне сериозно внимание. И все пък екипираната рисунка трябва да беше оставила отпечатък в съзнанието му. Портретът беше на мъж на средна възраст, с прошарена коса, сресана назад, с белег на челото във формата на малко v. Очите му бяха светли, но изражението му беше студено. Вероятно беше само случайно съвпадение, но мъжът на рисунката изглеждаше досущ като мъжа, който беше забелязал сред тълпата, събрала се пред блока на Елизабет Конър.

— Това е случаят от Масачузетс Авеню — обади се някой зад него.

Лонг вдигна очи. Беше капитан Таунсенд, който се надвеси над рамото му. Капитанът беше нисък и трябваше да проточи врат, за да види какво има на бюрото. Като че не беше много заинтригуван от видяното.

— Да — потвърди Лонг. — Няма голям шанс, нали?

— Някаква причина да копаем в тази насока?

Детективът поклати глава.

— Не, предполагам. Пристигна докладът на криминалистите. Никакви отпечатъци, дори и от убитата. Жертвата е имала дете. Дала го за осиновяване. Сега той е адвокат в Чарлстън. Снощи ходих да го проверя, но не мисля, че има нещо общо с това. Каза, че изобщо не знаел коя е майка му и съм склонен да му вярвам. Написал гневно писмо през осемдесетте години, но няма признаци да му е отговорила. Не мога да намеря нищо друго, което да свързва двамата, освен раждането му.

— Нищо друго?

— Нищо. Има един бар наблизо, в който тя е работила. Ходила често там. Не била от онези, дето обичат да пийнат по едно-две, преди да се приберат у дома. По-скоро тежък случай. Приказват, че имала сериозна репутация като по-млада, но това било много отдавна.

— Това обяснява защо е постъпила така с детето.

— Така е — съгласи се Лонг. — Прегледах досието й, но не открих нищо, което да я уличава като тежък престъпник. Няма да се учудя и на младини да е била аматьорка. Остава ми да проверя няколко телефонни номера, на които е звъняла, но не очаквам да се натъкна на нещо сериозно. По всяка вероятност е обикновен обир и апартаментът й е бил избран от крадците случайно.

— А това за какво ти е? — Таунсенд кимна към скицирания портрет-фоторобот.

— Просто така. Когато бях пред блока на Конър оня ден, видях един мъж в тълпата, който много приличаше на този. Същата коса, същите очи, същия белег. Свалих я от дъската тази сутрин, за да я разгледам по-добре.

Капитанът взе фоторобота и се изсмя:

— Този не е истински. Призрак е.

— Призрак?

— Така го кръстихме навремето. Този фоторобот беше направен през деветдесетте по описание на свидетел на четири убийства. Тогава ти още не работеше в полицията. Грозна работа. Случи се след разпадането на бандата на Уинтър Хил и гангстерите искаха да запълнят вакуума. Имаше една група, командвана от Ню Йорк, която се опита да се настани в града. Някои от най-известните местни играчи решиха да пратят ясно послание на натрапниците. Взеха на мушка четирима от нюйоркския контингент. Едни от най-кървавите и ужасни убийства, които Бостън познава. След тази случка нюйоркчаните се оттеглиха.

— И зад всичко стои този човек?

— Така и не стана ясно. Един доносник, Джоуи Шилоу, твърдеше, че е видял как онзи е очистил четиримата. Той ни даде описанието. Каза, че бил някакъв наемен убиец на свободна практика, нает от бандата на Уайти Бългър. Ако се вярва на думите на Джоуи, бил най-хладнокръвният убиец, който някога се е раждал. От онези, с които никой не иска да се ебава. Момчето работеше почасово като чистач и невъоръжена охрана. Ние сериозно се заехме тогава да открием престъпника, но без резултат.

— Мислиш, че доносникът е искал да отклони следата от истинските убийци ли?

— Така решихме, но едва ли ще разберем някога истината. Няколко седмици по-късно открихме Джоуи в куфар. Беше нарязан на десет парчета. Очите и езикът му липсваха. Съдебният лекар беше убеден, че са му ги отрязали, докато е бил жив.

— Гадна работа.

— Да, гадна. Продължихме да търсим този човек, но така и не открихме нищо. Ако изобщо е съществувал, потъна вдън земя. Кръстихме го Призрака. За известен период всеки път, когато се натъквахме на неразкриваемо убийство, го приписвахме на Призрака.

— Доста мелодраматично.

— Така е. Той е повече мит, отколкото действителен заподозрян. Като кайзер Созе или Снежния човек. Пазим си фоторобота единствено за спомен.

— Е, казах ти, че навярно няма да излезе нищо. Само плод на въображението ми. — Вратът на Лонг го заболя да гледа нагоре и затова отново се наведе към бюрото. Изчака Таунсенд да си тръгне, но това не се случи. — Нещо друго ли има, капитане?

— Да. — Той избягваше да погледне Лонг в очите. — Ела в кабинета ми.

Лонг огледа бумагите, разпилени по бюрото му. В чекмеджето му имаше малко шише и той силно се изкуши да го извади и да отпие. Усети как ръката му го тегли натам, но размисли. Нямаше смисъл да влошава положението си. Поне не още.

— Да, разбира се, капитане. — Беше очаквал тази среща рано или късно да се състои.

* * *

Том Козловски слушаше разказа на Фин за срещата му с Лонг. Когато адвокатът свърши, той се облегна назад и се замисли за миг.

— Каза ли ти, че си заподозрян? — попита.

Фин поклати глава.

— Не, но беше много изтънчен, когато ми намекна, че съм единственият човек, с когото полицията свързва жертвата. Изглежда, жената не е имала много хора в живота си. А и писмото, което написах…

— Да разбирам, че не е добре?

— То обяснява идването му. Не бях в най-любящия си период, когато го писах.

— Включи ли някакви ясни заплахи в него? — Козловски обмисляше ситуацията като ченге. — Написа ли нещо, от което да може да се заключи, че ако я намериш, ще й навредиш?

— Не пряко. Писах й да върви по дяволите и дано й се случат ужасни неща, но нямаше никакви преки заплахи.

— Това поне е добре. — Козловски протегна краката си и впери поглед в пръстите си. — В крайна сметка, ти нямаш нищо общо със смъртта й. Та дори не си я познавал, няма защо да се тревожиш.

— Да, навярно си прав.

— Но няма да оставиш така нещата, нали?

— Не, няма.

— Не съм и предполагал обратното.

— А ти как би постъпил на мое място?

Козловски поклати глава.

— Това няма значение. Тя беше твоя майка, а не моя.

— Въпреки това искам съвета ти.

— Глупости, не ти трябва съвета ми, а помощта ми. Никога не се вслушваш в съветите ми.

— Напротив, винаги те изслушвам, но просто в повечето случаи не съм съгласен с теб.

— Никога не си съгласен с мен. — Козловски отпусна главата си между коленете. — Господ ми е свидетел, грижите за твоята сигурност се превръщат във все по-трудно и дълготрайно занимание.

— Да, но и заплащането е добро. — Фин се приближи до него. Ще ми помогнеш, нали?

— Имам ли избор?

* * *

Лонг седеше в кабинета на Таунсенд. Капитанът се чувстваше неловко. Хората в отдела напоследък го подминаваха и го избягваха. Той се запита дали това щеше да се промени.

Капитанът се намести в стола си — голям черен кожен гигант, който сякаш го беше погълнал и го правеше да изглежда още по-дребен на тъмния фон.

— Та така — започна Таунсенд, но се спря, не знаеше в каква посока да поведе разговора. — Все още ти търсим партньор. Може да отнеме известно време.

— Не е учудващо.

— Не е. — Таунсенд се покашля и отново се намести в огромното кресло. Искам да съм ясен с теб, Лонг. Ти беше един от най-добрите детективи в отдела. Служебната ти характеристика говори сама за себе си. Преди три месеца бих се спрял на теб да ме наследиш на този пост.

— Но вече не — отвърна Лонг и се усмихна иронично.

Таунсенд се намръщи.

— Не, вече не. Разследването на убийството на Кълен не установи никакви служебни нарушения или злоупотреби. Това не означава, че не беше хванат в такива. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да. Казвате, че според хорското мнение аз съм корумпирано ченге. Дотук с презумпцията за невинност.

— Не се прави на света вода ненапита. Ти си полицай и знаеш как е. Ако съдът оневини престъпник, за теб той автоматично ли става невинен?

— Не.

— Разбира се, че не. Като всички нас ти си казваш, че се е отървал, защото някой се е поддал на тъмната страна. — Таунсенд се облегна в стола и се почеса между краката. — Сигурен ли си, че още искаш да си на тази работа?

— Това е единствената работа, която знам как да върша. Единственото, в което съм добър.

— А какво мислиш за Вътрешния отдел. На тях винаги им трябват добри професионалисти. Мога да кажа някоя и друга добра дума за теб.

— Те също мислят, че съм корумпиран.

— За тях всички са корумпирани. Какво ти пука? Освен това те са тези, които те оневиниха при разследването. Защо да не ги оставя да сърбат надробената попара?

— Благодаря.

— Знаеш какво имам предвид. — Таунсенд въздъхна. — Чуй ме, ти ми харесваш. Аз те докарах тук. Но аз също така знам колко скапан ще е занапред животът ти тук.

— Искам да преследвам престъпници, а не ченгета — тихо отвърна детективът.

— Не това каза обаче на копоите от Отдела за вътрешни разследвания, нали?

Лонг стисна устни, след което отговори:

— Не беше мое решение. Нямах избор.

— Може би, но в нашата работа всичко се крепи на доверие. Останалите ченгета в отдела трябва да могат да ти се доверят, когато сте на улицата. Може би не е твоя вината, но те загубиха доверието си в теб. Ще ти е трудно да продължиш да вършиш работата си както досега.

— Ще се оправя. Още мога да я върша.

— Да, предполагам, че е така. Но струва ли си? — Капитанът стана и отиде зад бюрото си. — Дори и още да си в състояние да вършиш работата си, има неща, заради които ще излетиш от полицията, ако не внимаваш.

— Като например?

— Като например слуховете, които се носят за теб и бутилката. Не е добре.

Лицето на Лонг помрачня.

— Кой пуска тези слухове?

— Има ли значение?

— За мен има.

Таунсенд поклати глава.

— За мен няма. Единственото, което ме вълнува, е дали слуховете са верни. — Той излезе иззад бюрото и седна на ръба му, като едновременно се наведе към подчинения си. — Та искам да те попитам верни ли са тези слухове.

Лонг стана.

— Ако смятате, че върша нещо, което пречи на работата ми, ми направете забележка — отвърна. — Слухове не коментирам.

— И ти имаш право. — Таунсенд отново седна в огромното кресло. — Но си помисли все пак. Ако ти е необходимо да си вземеш малко почивка, да се посъвземеш, само ми кажи. Аз ще се погрижа.

— Съвсем наскоро се върнах от отпуск.

— Свърши ли нещо полезно?

— Гледах как умира баща ми.

Таунсенд заби поглед в земята.

— Чух за това. Съжалявам. И още не можеш да се съвземеш от загубата?

— За мой късмет аз съм от оптимистите, които винаги виждат полупълната чаша.

Таунсенд вдигна очи към него и погледите им се срещнаха. Лонг имаше чувството, че капитанът търси нещо. Вероятно отговори. Лонг обаче беше уверен, че той няма да открие никакви отговори, защото такива нямаше.

— Аз съм на твоя страна, Лонг. Но няма да мога да те предпазя, ако отново оплескаш нещата. Хората гледат само как да се отърват от теб, та дори и да е само за да не те гледат всеки ден. Разбираш ли ме? — Детективът не отговори. Не беше необходимо да казва нищо. И двамата много добре разбираха ситуацията. — Помисли пак за Вътрешния отдел, може отсега нататък там да ти е по-добре. Дори може да започнеш частна практика като специалист по охраната и сигурността. Сладка работа. Имам връзки в тези среди. Само кажи и веднага ще те свържа с когото трябва.

— Аз не съм цивилен и вие го знаете.

— Да, знам го. Но всички тук си задават въпроса още ли си ченге.

* * *

Фин работеше върху една молба до съда да изключи от доказателствата по делото признание, дадено от негов клиент, когато Кевин Макдугъл влезе в кабинета му. Изглеждаше не толкова наперен като в бара. Татуировките на врата му си бяха все така отчетливи, лицето му беше все така намръщено и сърдито, но изглеждаше някак изпразнено откъм заплаха.

Фин го погледна и зачака той пръв да заговори.

Макдугъл също го погледна и това мълчаливо противопоставяне можеше да продължава цял ден, ако в патовата ситуация не се намеси Лиса:

— С какво мога да ви помогна? — обади се тя от нейното бюро.

Младежът до такава степен се беше съсредоточил върху Фин, че дори не беше забелязал присъствието й.

— А? — стреснато попита той.

— Предполагам вие сте Кевин Макдугъл — продължи тя и излезе иззад бюрото. — Приятно ми е, Лиса Кранц, сътрудничка на господин Фин.

Той се здрависа и се остави тя да го отведе до стола пред бюрото на адвоката.

— Сигурна съм, че двамата имате доста да си говорите — добави. — Аз ще съм на бюрото си, в случай че някой от двама ви има нужда от нещо.

Лиса се върна на мястото си, а Фин мислено отбеляза поредна психологическа победа над надутото синче на Макдугъл.

— Да разбирам ли, че си променил намеренията си? — попита го.

— Нали съм тук?

— Да, така е. Значи се разбираме да действаме по моя начин, ясно? Слушаш и правиш всичко, каквото ти кажа. Повече никакви събирания с ония двамата идиоти от бара. Никакво пиене, особено на публични места. Никакви наркотици и никаква търговия на улицата. Щом свърши всичко, прави каквото поискаш, но дотогава ще трябва да се ограничаваш. — Макдугъл отмести поглед. — Сериозно ти говоря, Кевин. Казах на баща ти, че ще се заема със случая само ако играеш по моите правила. Ако нещо се оплеска, не искам да свързват името ми. Разбираш ли?

— Да — измънка младежът.

— Хубаво. Лиса ще се свърже с окръжната прокуратура, за да видим какво може да се направи. Качвай се на беемвето си и карай право към къщи. Така най-лесно ще се опазиш от допълнителни проблеми и неприятности.

Макдугъл стана и тръгна към вратата.

— Кевин? — каза Фин.

Младежът се обърна.

— Да?

— Говоря сериозно. Не ме интересува колко работа ми дава баща ти. Няма да изтъргувам репутацията си заради теб, каквото и да ми струва това.

Макдугъл се вторачи в него. След миг на устните му плъзна усмивка:

— Ти май наистина нямаш идея кой е баща ми, а?

— Знам много добре кой е. Но ако ме прецакаш, ще те изритам по задника толкова бързо, че няма да разбереш кога си се озовал зад решетките. Остави телефонния си номер на Лиса, за да те държим в течение.