Дейвид Хосп
Зодия убиец (27)

Двайсет и шеста глава

Беше се смрачило, когато Шели Теско се прибра у дома. Беше се задържала до по-късно на работата, защото трябваше да разясни процедурата по осиновяването на една двойка, която наскоро беше научила от лекарите, че не може да има деца. Трябваше да им каже да дойдат на другия ден. Двамата бяха влезли точно в края на работния ден, а на нея не й се плащаше за извънредно отработени часове. Но сърце не й даде да ги отпрати. Сякаш по уморените им лица бяха изписани толкова емоции — от отчаяние до надежда. Не можеше да ги изгони просто така. Освен това вкъщи така или иначе нямаше важна или неотложна работа.

Тя забеляза паркирания зад ъгъла мерцедес, но не му обърна внимание. Синът на семейство Шъмли, които живееха няколко къщи по-нататък, беше инвестиционен банкер в Ню Йорк. Вероятно им беше дошъл на гости, за да им покаже новата си играчка. Когато видеше следващия път Милдред, нямаше да може да се отърве от нея. Тя от сутрин и до вечер само се хвалеше колко много пари имал синът й. Сякаш това щеше да компенсира разочарованията й от живота.

Шели паркира колата си пред къщата. Скоро щеше да настъпи зимата и тогава щеше да паркира в гаража. Но все още времето беше относително меко, а и трябваше й поне един ден да разчисти гаража. Беше се зарекла да го разчисти миналия уикенд, но не успя да се организира. „Следващия уикенд — каза си. — Винаги ще има още един уикенд.“

Отвори задната врата откъм кухнята. Понякога се питаше защо изобщо заключва дома си сутрин, когато отива на работа. В града нямаше никакви сериозни престъпления вече повече от пет години. Едва ли щеше да се намери по-сигурно и безопасно място за живеене. Натисна електрическия ключ на стената. Чу се изщракване, но помещението остана тъмно.

— По дяволите, пак бушонът — промърмори.

И преди се беше случвало. Дори се случваше прекалено често. Електротехникът й беше казал, че трябва да се ремонтира цялата инсталация и да се смени електрическото табло, но тя нямаше пари. Ако това означаваше, че трябваше няколко пъти в месеца да слиза по стълбите в мазето, така да е. За нея беше по-добре, отколкото да харчи пари, с които така или иначе не разполагаше.

Пипнешком се придвижи през кухнята, докато не стигна до шкафа. Извади от чекмеджето електрическо фенерче. Лъчът, който проряза тъмнината, й подейства успокояващо. Глупаво беше. От дете не се беше бояла от тъмното.

Отиде до мазето и отвори вратата. Помещението не беше довършено, в него беше влажно и студено. Мракът беше почти непрогледен. Тя бавно слезе по дървените стъпала, всяко от които скърцаше неистово под тежестта й.

Електрическото табло се намираше в ъгъла. Но макар че знаеше точното му местоположение, й трябваха няколко секунди да го намери. Отвори капака и се озадачи от видяното. Обикновено един, най-много два от автоматичните превключватели се задействаха и изключваха при претоварване на електрическата мрежа. Този път обаче тя забеляза, че всичките бяха изключени.

Тя започна да включва превключвателите. После се обърна, за да се върне в кухнята. Освети наоколо с фенерчето, търсейки стълбището. Стъпалата обаче бяха препречени от нещо. Там стоеше мъж в черен костюм, само на метър от нея. Тя понечи да извика, но от шока от устата й излезе само скимтене.

Лъчът от фенерчето освети първо краката му, после нагоре и тялото му. Следващото нещо, което видя, беше нож в ръката му. Накрая тя освети и лицето му. Имаше загладена назад сива коса, пронизващи очи и грозен белег на челото. При други обстоятелства би й се сторил привлекателен, но ужасът я беше парализирал. Той пристъпи към нея, вдигна ножа и каза:

— Искам да ми кажеш за досието.

* * *

Фин гледаше как работи Козловски. Стояха пред задната част на сградата в Челси. Козловски стискаше със зъби малко фенерче, насочено към таблото на алармената система, монтирано до вратата. С малка отвертка махаше капака. Щом отвинти винтовете, свали капака внимателно, за да не се изключи някоя от жиците, опасали вътрешността на таблото.

— На това ли те учиха в полицията? — попита адвокатът.

Приятелят му изпъшка. Фенерчето в устата му не му позволяваше да говори, но Фин си каза, че и да имаше възможност, едва ли би отговорил на въпроса.

После Козловски извади от джоба си малки клещи с резачка и се зае да брои жиците, които бяха включени към платката. Във филмите жичките обикновено са в различни цветове. Очевидно филмите невинаги отразяват действителността, защото всичките жици в това табло бяха черни.

Козловски ги преброи, после се спря между третата и четвъртата. Внимателно доближи клещите между двете жици и погледна към Фин с повдигнати вежди.

— Не гледай мен — каза адвокатът.

Козловски отново се обърна към таблото. Клещите увиснаха над третата жица. После, в последния момент се преместиха на четвъртата и я отрязаха. Фин затвори очи, очаквайки алармата да се разпищи. Но не се случи. След миг отвори очи и видя доволния Козловски, който прибра клещите и извади шперца. Фенерчето още беше в устата му. Започна да работи върху бравата.

— Почакай — каза адвокатът и вдигна длан.

— Какво?

Фин се ослуша.

— Какво беше това? — попита.

— Кое?

Звукът се повтори. Тихо стържене по стоманата, което дойде иззад ъгъла на сградата.

— Това — каза Фин. — Какво беше това?

Козловски също го чу. Той се наведе и прибра шперца в джоба, в същото време извади пистолета.

— Стой тук — каза.

— Глупости.

Бившето ченге не му обърна внимание и се зае да открие източника на шума. Тръгна покрай стената с изваден пистолет. Когато заобиколи ъгъла, забеляза движение в сенките и веднага насочи натам пистолета.

— Не мърдай! — каза и показалецът му прилепна към спусъка.

* * *

— Добре ли познавахте Елизабет Конър? — попита Лонг Бюканън.

Сенаторът погледна адвоката си, който отвърна:

— Не.

— Тя е била дарител за кампания ви.

— Както вече казах, аз имам много дарители. Няма как да познавам всичките.

— Не всички даряват максималната сума.

— Вярно е. Но мнозина го правят и физически ми е невъзможно да следя броя и имената им — докато отговаряше, Бюканън запази желязно самообладание. Дори и да лъжеше, умееше го добре. Лонг трябваше да намери начин да пропука самоувереността му.

— Говорили сте с нея по телефона — каза той, повече като констатация, отколкото въпрос.

— Грешите — отвърна сенаторът.

Лонг бръкна в папката, която беше донесъл, извади оттам няколко листа и ги нареди на масата.

— Това са телефонните разпечатки от телефона на Елизабет Конър. — Със задоволство забеляза, че лицето на Бюканън леко посивя. — Виждате ли тези номера тук? — Показа отбелязаното с маркер. — Това са изходящите обаждания и номерата, на които е звъняла. Разпознавате ли този номер?

Бюканън преглътна тежко:

— Това е моят номер.

Лонг кимна:

— Продължавате ли да твърдите, че не сте я познавали?

Бюканън погледна към адвоката си. Лонг не можеше да разчете сигналите, които двамата си разменяха, но определено имаше някаква комуникация, защото само след миг Карелсън се намеси:

— Клиентът ми отговори на въпроса, детектив. Давай нататък.

— Давай нататък? Майната ти. Тук става въпрос за убита жена. Тя се е обаждала на сенатора многократно, а той си мисли, че нищо не се е случило?

— Вероятно някой от екипа на сенатора е вдигнал телефона. Не можете да докажете, че сенаторът изобщо е говорил с жената. Може да се е опитала да се свърже с него, но да е разговаряла само с някоя от секретарките.

Лонг поклати глава.

— Вижте тук. Два от тези разговори са продължили повече от петнайсет минути. А всичките са траели над пет минути. Искате да ми кажете, че секретарките разговарят по петнайсет минути с всеки непознат?

— Клиентът ми отговори на въпроса ви. Тези записи не доказват нищо. Давайте нататък, детектив.

— Тези записи доказват, че той лъже — каза Лонг.

Лицето на Карелсън стана почти лилаво.

— Капитан Таунсенд, няма да търпя подобни обвинения срещу моя клиент. Трябва ли да ви напомням, че е член на Сената на Съединените щати?

Таунсенд само махна с ръка.

— Ами Иймън Макдугъл? — продължи Лонг, съсредоточил се в нападението. — Добре ли го познавате?

Адвокатът вдигна ръка, за да попречи на Бюканън да отговори.

— Преди клиентът ми да отговори, настоявам да знам какво общо има това с разследването.

— То си е ваше право — отвърна детективът и отново се обърна към Бюканън.

— Разберете, детектив — ядоса се Карелсън. — Сенаторът няма да говори, докато не му кажа. Искате информация? Тогава трябва да съм сигурен, че има връзка с разследването. Няма да позволя този шантаж да продължи!

Лонг трябваше да му признае: закръгленият дребен човечец умееше да крещи.

— Макдугъл е бил шеф на госпожа Конър — обясни Лонг.

— Е, и? Това не е никакво оправдание за подобен въпрос — отвърна Карелсън.

Лонг посочи списъка с телефонните номера.

— Виждате ли тези номера?

— Да.

— Този номер тук е бил набиран веднага след всеки от разговорите с дома на сенатора. Той е на Иймън Макдугъл. Наистина ли мислите, че е случайно съвпадение?

— Ние не мислим нищо, детектив — каза адвокатът. — Не е в нашата компетенция да мислим или предполагаме каквото и да било. Вашата работа е да ме убедите, че тези въпроси имат отношение към убийството на жената. Дотук нямам впечатлението, че можете с нещо да обосновете въпросите си.

Лонг се обърна към Таунсенд:

— Тоя майтапи ли се с мен? Не съм можел да обоснова въпросите си. — После отново се обърна към Бюканън: — Сенаторе, при цялото ми уважение към вас, ние разполагаме с телефонни разпечатки, с връзката между убитата и Макдугъл, имаме доказателства, че всеки един от първия до последния служител на Макдугъл е дарил максималната сума, допустима от закона за кампанията ви, веднъж годишно през последните четири години. Имаме и тялото на Конър, плуващо в локва кръв. И какво ще кажете на журналистите? Без коментар?

— Това е неприемливо! — извика Карелсън и стана от стола. — Капитан Таунсенд, мисля, че основните правила ви бяха ясни, това няма да стигне до пресата!

Лонг също беше станал, а и беше с десетина сантиметра по-висок от адвоката.

— Вие казахте, че той ще отговаря на въпросите! — изкрещя детективът в лицето на адвоката. — Вие не си спазихте обещанието, затова вашите основни правила не значат нищо за мен!

Карелсън погледна към Таунсенд.

— Тогава и двамата се простете с кариерата си в полицията!

— Чакайте, чакайте! — намеси се капитанът. — Спрете малко!

— Мислите, че не мога да го направя ли? — извика адвокатът. — Само стойте и гледайте! И двамата ще излетите на улицата толкова бързо, че няма да се опомните! Помислете си добре, капитан Таунсенд, преди отново да пуснете в действие този маниак! — Той стана и подкани клиента си да стори същото. — Хайде, сенаторе, не е необходимо да търпите това повече.

— Напротив, необходимо е — възрази Лонг. — Дали ще е тук или в полицейския участък, той ще трябва да отговаря на въпросите ми.

Карелсън му се усмихна. Беше студена, саркастична усмивка.

— Опитайте се да го повикате с призовка в участъка. Бих дал всичко, за да видя какви ще са последиците за вас. — Погледна към Таунсенд: — Секретарката ми ще ви съпроводи до вратата.

Лонг и Таунсенд останаха сами в залата. И двамата стояха прави, приведени над масата, като спринтьори, които нормализират дишането си. Таунсенд погледна към Лонг.

— Е, това мина добре — каза.