Дейвид Хосп
Зодия убиец (23)

Двайсет и втора глава

— Фин е загазил, нали?

Сали седеше в кухнята на Лиса и я гледаше как се бори с бурканчето с бананова каша и се опитва да нахрани сина си. Днес Реджи си беше взел почивка и на Сали й мина през ума, че както върви, ако той реши да си вземе една седмица почивка, бебето ще умре от глад.

— Какво те кара да мислиш така?

Типичен отговор в адвокатски стил. Адвокатите отговаряха на въпросите с въпроси. Само опипваха почвата, никога не се разкриваха напълно. Лиса опита да пъхне лъжицата в устата на бебето, но резултатът беше голяма купчина бананова каша на пода.

— Тази сутрин ми отговори уклончиво. После ме изпрати при теб.

— Има много работа.

Андрю изплю каша.

— Не ми излизай с този номер. Ако беше само това, щеше да ми каже. Ако беше така, нямаше да вземе Коз със себе си.

— Кой каза, че Коз е с него?

— Нали не е тук? Не съм глупава и мога сама да се досетя.

Лиса обра с лъжицата част от кашата от лицето на сина си и отново се прицели в устата му.

— Не — отвърна тя и въздъхна. — Определено не си глупава.

— Значи е загазил? — Сали стисна юмруци под масата.

— Не съвсем. Не е нещо, с което двамата да не могат да се справят.

— Откъде си сигурна?

Лиса се отказа от храненето и започна да чисти изцапаното.

— Не съм. Но трябва да вярваш и да ги оставиш сами да намерят изход от ситуацията. Те са мъже — срещнат ли проблем, изпитват потребност да го разрешат.

— А ние не можем ли да им помогнем?

— Ако можехме, щяхме да го сторим. В момента обаче трябва сами да се оправят. Освен това Фин се чувства отговорен за теб. Не иска да те излага на какъвто и да било риск. Трябва да го оставиш той да командва парада.

— Така не става. Там, откъдето идвам, ако някой, който не ти е безразличен, е в опасност, от теб се очаква да застанеш на негова страна и да му помогнеш.

— Някой заставал ли е на твоя страна?

Сали поклати глава.

— Не, но така трябва да бъде. Нещо, което родителите ми никога не можаха да разберат.

* * *

Лонг чакаше в библиотеката вече цяла вечност. Крачеше напред-назад върху дебелия персийски килим и започна да се пита дали правилно е изиграл картите си. Можеше да извика сенатора в участъка за официален разпит, но тогава щеше да се намеси началството. А стигнеше ли се дотам, най-вероятно щяха да го отстранят от случая. Последното, което големите шефове искаха, беше някакъв си нищо и никакъв детектив със съмнителна репутация да се рови в делата на влиятелен политик като Джеймс Бюканън. Сто процента връзката между Бюканън, Макдугъл и Елизабет Конър щеше да бъде потулена и покрита чрез политически пазарлък, каквито постоянно се водеха по високите етажи на полицията и Министерството на правосъдието.

Той отиде до прозореца и погледна към Луисбърг Скуеър. Площадът представляваше тревна площ с размери по-малки от половин футболно игрище, заобиколена от четиристотингодишни павирани улици, толкова неравни, че дори и най-луксозният джип не би останал за дълго здрав, ако го карат редовно по тях. Не беше трудно улиците да се покрият с асфалт и да се направят по-удобни, но това би отнело от привилегированата благородническа атмосфера на деветнайсети век, която тукашните обитатели предпочитаха. Сравнително малкото парче земя, запазено за онези, които имаха вили на площада, и отделено с ограда от тълпата на плебеите, беше отзвук от отминала епоха и в същото време последна опора на онези, които все още смятаха себе си за богоизбрани.

— Трябва ми кола — чу се нечий глас зад гърба му.

Той се обърна. Светлината, идваща от високия три метра прозорец, направиха така, че човекът отсреща да види само силуета му. Жената на вратата присви очи, за да го види по-добре.

— Вие не сте баща ми — каза тя след секунда.

— Не, не съм.

Тя беше висока, с тъмна коса и изваяни черти като на Джеймс Бюканън. Нямаше съмнение, че е негова дъщеря. И въпреки това в нея имаше нещо различно. Беше облечена в къса пола и полупрозрачна широка тениска.

— Кой сте вие? — попита тя.

— От полицията. Тук съм, за да говоря със сенатора. Той баща ли ви е?

Тя направи физиономия и кимна неохотно.

— За какво искате да говорите с баща ми?

— Поверително е.

— Всичко, което баща ми прави, е поверително. Понякога е трудно човек да проведе нормален разговор. Аз съм Брук.

— Детектив Лонг.

— Доста официално.

— Върви заедно със значката.

— Жалко. — Тя отиде до страничната маса, на която имаше две гарафи с алкохол. — Искате ли нещо за пиене? — Изтегли един от рафтовете за книги и за голяма изненада на Лонг се показа малък хладилник, скрит зад фалшивите книжни томове.

Той погледна часовника си. Беше единайсет и петнайсет.

— Не е ли твърде рано за твърд алкохол? — попита. Почувства се като двуличник. Част от него отчаяно искаше да пие, та чак му се крещеше.

Тя пусна няколко кубчета лед в чашата, обърна се и отново се усмихна.

— Никога не е твърде рано за твърдия алкохол. — Отвори красивата гарафа с уиски и напълни чашата си.

Лонг почувства адска жажда. Тя вдигна чашата и отпи. После избърса устата си с опакото на дланта и попита:

— Баща ми да не би да е загазил?

— Какво ви кара да мислите така?

— Нали сте ченге?

— Да.

— Това предполага, че някой е загазил.

— Може би. Познавате ли жена на име Елизабет Конър? — беше изстрел в тъмното, но нямаше да навреди.

Тя поклати глава.

— Не. Трябва ли да я познавам?

— Не е задължително.

— Коя е тя?

Този път той поклати глава.

— Никой. Наскоро е била убита.

Брук Бюканън изглежда се заинтригува.

— Наистина ли? Убийство? Очаквах да хванат баща ми в някое доста по-префинено престъпление. Може би съм го подценявала. Какво общо има той с убийството?

— Нищо, за което да знам.

— Но въпреки това сте тук.

— Тук съм само за да задам няколко въпроса.

Той я гледаше в захлас, пленен от чара й, когато магията изчезна за миг.

— Брук!

Обърна се и видя на вратата елегантна дама. Тя наближаваше шейсетте и беше облечена в строг класически копринен костюм. На врата си имаше перлена огърлица, а диамантеният пръстен на лявата й ръка изглеждаше доста тежък. Беше по-ниска от младата госпожица в тениската, но стоеше по-изправена и имаше кралска осанка.

— Майко, аз само… — Брук погледна чашата, сякаш стъкленият предмет щеше да й подскаже какво да отговори.

— Остави чашата! — каза майка й.

Брук беше объркана и се поколеба.

— Моля те — настоя дамата, но вече с по-мек тон и Лонг забеляза промяната в позата на Брук Бюканън.

— Какво значение има? — попита тя.

— Има — отвърна майката.

Брук остави чашата на масата до гарафата.

— Иди в кухнята, след малко ще дойда — добави майката.

Момичето излезе, без да погледне към Лонг.

Дамата се приближи.

— Аз съм Катрин Бюканън — представи се тя и протегна ръка.

— Детектив Лонг.

Тя вдигна въпросително вежди.

— Полицейски детектив ли?

— Точно така, госпожо.

Дамата отиде до масата с бутилките.

— Моля за извинение за дъщеря ми. Обикновено не пие преди обяд, когато е тук. От напрежението е. Предизборната кампания беше доста тежък период за всички ни. За първи път трябваше да се снишим, да не афишираме присъствието си. Не сме свикнали с такова нещо.

— Разбирам, че ви е трудно — каза Лонг. — Колко седмици остават до изборите?

— Три и половина — отговори госпожа Бюканън. — Ако имаше как времето да мине по-бързо.

— Последните статистически проучвания показват добри резултати за съпруга ви.

— Така е. Разбира се, това може да се промени на мига.

Лонг кимна.

— Достатъчен е само един скандал. — Той я погледна.

— Моля?

— Достатъчен е само един скандал. Не е ли така? Дъщеря, която пие преди обяд, или пък някоя финансова далавера в кампанията. Мога да си представя как едно такова нещо ще преобърне хода на кампанията.

Тя го погледна предпазливо.

— Извинете ме, детектив, защо, казахте, сте дошли тук?

— Не съм ви казвал.

— Бихте ли ми казали сега?

— Разговарях със съпруга ви по този повод и ни прекъснаха.

— За какво разговаряхте?

— За Елизабет Конър. Чували ли сте това име?

Тя поклати глава.

— Била е дарител за кампанията на мъжа ви. Наскоро е била убита.

— Колко ужасно!

— Сигурна ли сте, че съпругът ви не я е споменавал?

— И да го е правил, не си спомням.

— Тя е дарила максимума за кампанията му. Трудно ми е да повярвам, че съпругът ви не знае за нея.

— Съпругът ми има десетки хиляди дарители.

— Може би просто не е искал да ви тревожи.

Госпожа Бюканън затвори гарафата с уискито.

— Може би е така. Знам, че съпругът ми не ми казва всичко. Честно казано, и аз не искам да знам всичко.

— Така ли? — Лонг демонстрира искрена изненада. — И къде е границата?

Тя му хвърли сърдит поглед.

— Оставям Джеймс да прокарва границата.

— Предполагам това е вашият избор. Значи трябва да си продължа разговора с вашия съпруг.

Тя подреди бутилките, така че да са в идеална редица. Взе чашата на дъщеря си, помириса я и сбърчи нос от отвращение. После остави отново чашата на масата и каза:

— Ще отида да видя какво го задържа.

Когато тръгна към вратата, Лонг добави:

— Сигурно е много трудно.

Тя го погледна учудено:

— Какво е много трудно?

— Да делите съпруга си.

Тя се напрегна и го погледна още по-изненадано:

— Извинете, но изобщо не знам за какво говорите.

— Сигурно е много трудно да го делите с работата му — отвърна Лонг. — Сигурно изисква доста жертвоготовност. — Извади една от визитните си картички. — Ако ви се прииска да обсъдите нещо с мен, може би да споделите с мен тази ваша жертвоготовност, ще откликна с удоволствие.

Тя взе картичката и прочете написаното на нея.

— Съмнявам се, че ще се стигне дотам, детектив.

— Защо не? Аз умея да изслушвам хората.

Тя отново го погледна, а лицето й излъчваше ледено спокойствие. Отново си беше сложила маската на отговорна и изпълнителна съпруга на политик, на която предстои да участва в кампания за набиране на средства.

— Защото, детектив, сигурна съм, че изобщо не бихте разбрали жертвите, които ми се налага да правя.

Той я погледна, но нищо не каза. След още миг в стаята влезе Соня Хардинг.

— Извинете ме, детектив, сенаторът ме помоли да ви предам, че се налага спешно да замине и няма да има време да продължи разговора с вас. Обадете се в офиса му и оттам ще ви насрочат нова среща.

— Трябва да е нещо много важно — отбеляза Лонг.

Секретарката не отговори, само се обърна към жената на сенатора:

— Госпожо Бюканън, той иска незабавно да отидете при него в кабинета. Двамата ще присъствате на важно събитие тази вечер и сенаторът иска да обсъди с вас някои въпроси.

Асистентката остана в стаята в очакване госпожа Бюканън да излезе.

— За мен беше удоволствие да се запознаем, детектив — каза госпожа Бюканън, стисна ръката на Лонг и излезе.

Сенаторът ме помоли да ви съпроводя до вратата — каза Соня Хардинг. От любезната усмивка, с която го беше посрещнала, нямаше и помен. Лонг си каза, че едва ли изобщо ще я види някога усмихната.

* * *

Джеймс Бюканън беше в кабинета си до спалнята на втория етаж. Официално това беше стая за гости, но само за пред хората. Джеймс от години не спеше в едно легло с жена си.

Катрин се спря на вратата, преди да влезе. Стомахът й се сви от притеснение. Той седеше на бюрото си и прелистваше някакви документи. Беше само преструвка обаче. Тя живееше с него достатъчно дълго време, за да се досети. Твърде бързо прелистваше документите, но не ги четеше. Просто искаше да изглежда зает.

Тя си пое дълбоко дъх, овладя се и влезе.

— Искал си да ме видиш — каза. Дори на нея тонът й й се стори по-подходящ за домашна прислужница, отколкото за съпруга.

Той я изгледа остро, сякаш се беше отклонил от някакво далеч по-важно занимание.

— Не — отвърна.

— Извинявай. Соня каза…

— Исках да спреш да говориш с полицая. Не искам никой в тази къща да говори с полицията.

— Защо?

Той стана, прекоси кабинета и застана до шкафа близо до вратата.

— Просто не искам.

Тя се вгледа в него, в човека, когото, оказва се, изобщо не познаваше. Въпреки че бяха само на не повече от метър един от друг, в действителност двамата бяха по-далеч един от друг повече от когато и да било. Тя скръсти ръце.

— Какво има? — попита.

— Не е твоя работа. — Той дори не можеше да събере смелост да я погледне в очите.

— Напротив, моя работа е — настоя тя. — Щом е свързано със семейството, е и моя работа.

Ръката му се изстреля и той я зашлеви с опакото на дланта. Ударът беше толкова силен, че я отпрати при вратата.

— Казах, не е твоя работа! — изкрещя той.

Тя успя да се задържи на крака. Запази равновесие, но не и достойнството си. Беше се научила обаче по-често да търпи поражения, отколкото победи. Почувства до болка познатото парене по бузата. От опит знаеше, че мястото вече е започнало да се подува. Трябваше бързо да му сложи лед.

Не каза нищо, само продължи да го гледа гневно. Той беше на някакви си трийсетина сантиметра от нея и също я погледна, но с такова отвращение и омраза, че тя пребледня и замря в очакване на следващата плесница.

Той обаче не посегна. Просто стояха така, вторачени един в друг в продължение на няколко секунди. Накрая той се обърна и отново седна на бюрото. Продължи да прелиства страниците още по-бързо отпреди. След секунда каза, без да я поглежда:

— Довечера сме на вечеря. Върви да си оправиш грима.