Дейвид Хосп
Зодия убиец (41)

Четирийсета глава

Названието „Шок и ужас“ беше много точно. Питър Мичъл беше поискал повече оръжие в екипа, но дори и наличната огнева мощ на хората му беше използвана в максимална степен. Точно в четири и трийсет трите екипа тръгнаха в пълен синхрон, помитайки една след друга незаконните дейности на Джоуи Слейд. Девет полицаи щурмуваха офисите на Слейд, арестуваха него и взеха под контрол помещенията. Всички записи, архиви и компютри бяха конфискувани и надлежно заведени като веществени доказателства. Самият Слейд беше изведен окован в белезници, както и още няколко от неговите сътрудници.

Точно в четири и четирийсет и пет новината за ареста стигна до хората. Подробностите започнаха да изтичат към обществеността в бърза последователност, като фактите лесно се смесиха със слуховете и спекулации. Втората серия арести беше извършена в шест сутринта, а до седем часа паниката беше сковала всички, които се числяха към бостънския престъпен свят.

Макдугъл се обади на Коул в осем. Наемният убиец седеше в колата си, паркирал пред апартамента на адвоката, и наблюдаваше.

— Трябва да дойдеш тук — каза му Макдугъл.

— Къде е това „тук“?

— В офиса ми в Челси. Трябваш ми веднага.

— Трябва да приключа задачата, която ми даде.

— Тази задача се отменя. Имам нова за теб.

— Каква е тя?

— Ще ти кажа, като дойдеш. — Мафиотът беше развълнуван, дори изнервен, което не беше добър знак.

— Кажи ми сега.

— Като дойдеш тук. Остави всичко и идвай.

Коул не отговори. Затвори телефона и потегли. Включи се в движението и се насочи към Челси.

* * *

Макдугъл седеше в кабинета си. Беше застинал като камък и Коул се усъмни дали шефът му още диша. Кевин Макдугъл, бавноразвиващото се синче, седеше на канапето, уплашен и превъзбуден едновременно. Коул не харесваше хлапето на Макдугъл.

— Арестуваха Джоуи — бавно каза ирландецът.

Убиецът кимна.

— Слейд ли? Чух за него. Малшанс.

Макдугъл поклати глава.

— Не е бил късметът. Някой им е дал информация. Знаели са какво да търсят. Ченгетата не биха могли сами да изпълнят подобен удар. Помогнали са им.

— Притеснен ли си?

Макдугъл го погледна.

— Да, мамка му, притеснен съм. И тази вечер е имало арести. Инис, Джаксън, Колуел.

— Аха, твоите приятелчета.

— Аз нямам приятели. Приятелството отива по дяволите, когато има опасност да прекараш двайсет години в дранголника. Те ще ме издадат преди още адвокатите им да са пристигнали в полицията.

Коул се замисли върху тези думи.

— Ако ченгетата разполагаха с нещо срещу теб, ти вече щеше да си в затвора.

Макдугъл извади монета от джоба си и я подържа.

— Те чакат нещо. — Тонът му беше толкова спокоен, че чак звучеше зловещо. — Вече имат всичко необходимо, сега само протакат. Искат да изровят още нещо срещу мен, преди да дойдат.

— Откъде си толкова сигурен?

Макдугъл кимна с брадичка към телевизора на масата до канапето. Под телевизора имаше записващо устройство. Той включи с дистанционното телевизора, после и видеокасетофона.

Появи се статично изображение — в много близък план и замъглено, като на стар любителски видеозапис. Една слабо осветена врата, мръсна, на вид от онези по заводите и индустриалните сгради. В горния десен ъгъл на екрана имаше някакви цифри. Часовник. Датата показваше, че записът е направен преди два дни. Шест и четирийсет и три. На Коул му трябваха няколко секунди, за да познае мястото. Беше предната входна врата на сградата, в която се намираха в момента.

Вчера имахме проблем с алармената система. Когато Джанис дойде сутринта, алармата не работеше. Дойдоха от охранителната фирма и казаха, че кабелите в таблото са били прерязани. Стори ми се доста нереално и нелогично, защото не беше взето нищо. После започнаха арестите.

На екрана се появи движение. Макдугъл се приближи до вратата и влезе. Седналият в кабинета си Макдугъл натисна бутона на дистанционното и превъртя записа напред.

— Имам свои хора в полицията — каза той. — Те не знаят всичко, но знаят достатъчно. Уликите, които имат срещу Джоуи, са извадени от моята база данни. Все едно че са ми източили мозъка и са използвали информацията срещу Джоуи. Това ме накара отново да се замисля за алармата и да прегледам видеозаписа от външната камера.

На екрана той излезе от сградата, очевидно бързаше. Макдугъл, който седеше в кабинета, натисна бутона и скоростта на видеото се нормализира. Коул ясно различи лицето на шефа си. След малко Макдугъл се отдалечи от сградата и се скри.

— Сега става интересно — каза Макдугъл.

Минаха още минута-две, след което на екрана се появиха двама мъже. Бяха облечени в черно, с тъмни якета и черни бейзболни шапки. Гледаха към вратата, но лицата им не се виждаха. Единият беше по-висок от другия. По-ниският беше по-набит и широк в раменете. Набитият се зае с таблото на алармената система. По-слабият като че почука на вратата. След още секунда вратата се отвори и двамата влязоха вътре.

— Полицаи ли са? — попита Коул. — Или може би федерални?

— Органите на реда все още се подчиняват на собствените си правила — отвърна Макдугъл. — Това е едно от нещата, които прави тази страна велика. Когато се появят, носят якета с надпис „Полиция“ и са снабдени с необходимите писмени заповеди. Правят го пред всички, без да се крият.

— Тогава кои са?

Макдугъл отново натисна бутона за бързо превъртане.

Когато непознатите излязоха от вратата, бяха трима — двамата мъже и една млада жена. Високият носеше папки под мишница. И тримата държаха главите си ниско наведени, което затрудняваше различаването на техните лица. В последния момент, преди да се отдалечат, слабият погледна нагоре, почти в обектива на камерата. Макдугъл натисна паузата и Коул се втренчи в изображението на Скот Фин на екрана.

— Не е добре — отбеляза убиецът.

— Не е — съгласи се мафиотът. — Съвсем не е добре.

— Какво искаш от мен?

— Искам да ги убиеш.

* * *

Лонг се прибираше с колата сам. Беше късно, десет и половина. Беше останал в кабинета си. Прегледа записките си от разследването, искаше да попълни малкото места, които все още стояха празни в мозайката. Вече разполагаше с голямата картина. ДНК тестовете потвърдиха, че Бюканън е баща на Фин. Тази сензация щеше да унищожи кариерата на сенатора. Какво оставаше за финансовите престъпления. Само те щяха да са достатъчни, за да го свалят от политическия небосклон. Разкритията за финансирането на кампанията му заплашваха също и Иймън Макдугъл — човекът, станал печално известен с това, че имаше склонността светкавично бързо да премахва хората, представляващи заплаха за него. В много отношения на пръв поглед престъпленията бяха разкрити, но нещо караше Лонг да се съмнява. Все още имаше празнини, а детективът не обичаше празнините.

Джули Расин беше останала при него в участъка за известно време. Тя щеше да остане през цялата нощ, но той предпочиташе да е сам, насаме със случая и насаме с мислите си. Освен това трябваше да свърши и нещо друго сам, затова я помоли да си тръгне. Каза й, че ще й се обади по-късно. Може би на другата сутрин. Остана още час, след което и той си тръгна.

Междущатска магистрала 93 беше празна и пътуването до Куинси му отне по-малко от десет минути. Слезе от магистралата при изход 12, зави покрай супермаркета „Кей Март“ в покрайнините на Дорчестър, покрай автомобилната борса. Оставаше му по-малко от километър до апартамента, когато сви и спря на паркинга недалеч от кръговото на Кълъмбъс Съркъл. Паркингът беше тих, разположен пред две разнебитени складови сгради, зад които се виждаха блатата по крайбрежието на река Непонсет и парка „Папа Йоан Павел“. Тесните канали воняха на петрол, боклук и фекалии.

Пред складовете имаше също толкова неугледна двуетажна тухлена сграда, която гледаше към магистралата. Вътре се помещаваше „Ъпс енд Даунс“ — местен бар с неонов надпис отпред, който не се виждаше добре от мантинелата на магистралата. Заведението имаше един бар на първия и един на втория етаж. И двата бяха сравнително празни. Тук идваха предимно редовни клиенти, малцина други дръзваха да прекрачат прага. Атмосферата внушаваше примирение и покорство. Точно тук влезе и Лонг.

Когато влезе, тримата, които бяха вътре, обърнаха глави към него. Единият от тях беше барманът. Останалите двама бяха със зачервени очи и подпухнали клепачи, със сърдити лица, седнали в другия край на бара. Барманът погледна към двамата си клиенти и им кимна одобрително. После се приближи до Лонг. Беше висок и мускулест, сякаш прекарваше всяка сутрин във фитнес салона. Имаше гъста тъмна коса и беше облечен по-добре от хората в този квартал.

— Детектив — поздрави го той.

— Ники — отвърна Лонг.

— Не сме те виждали тук от доста време.

— Липсвам ли ви?

— Не. Само отбелязвам.

Лонг седна на една от табуретките.

— Като гледам, бизнесът направо процъфтява.

Барманът кимна.

— Напоследък набира пълна скорост. Какво да правиш, икономика. — Той се почеса по тридневната брада. — Какво искаш?

Лонг наведе глава за момент, вдиша и издиша, после вдигна глава и погледна Ники.

— „Дюърс“ — каза. — Чисто.

Барманът кимна, отиде до средата на бара и взе бутилка от рафта, след което наля уискито в чашата. Наля повече, отколкото би налял на обикновен клиент. Лонг беше свикнал — това беше една от привилегиите на полицейската значка. Барманите и стриптийзьорките се отнасяха с уважение към него.

Ники наля златистата течност и прибра бутилката. Докато му носеше чашата, Лонг усети как напрежението и сковаността в раменете му изчезнаха. Дори само видът на чашата беше достатъчен да му помогне да се почувства жив. Барманът извади салфетка от един пластмасов поднос и я подложи на бара, а върху нея сервира чашата.

— Искаш да се напием ли?

— Имаш ли ми доверие?

— Имам ли избор?

— Вземи си и ти едно — каза Лонг. — Имам нужда да вдигна наздравица с някого.

Ники го погледна с недоумение, но накрая отиде да вземе отново бутилката.

Детективът остана седнал и загледан в чашата, докато Ники наливаше на себе си. Погали колебливо с пръсти стъклото и те сякаш сами обхванаха чашата. Вдигна я и вдиша дълбоко аромата.

Ники се върна и попита:

— За какво пием?

— Не за какво, а за кого — поправи го Лонг.

— Добре де. За кого пием?

Детективът вдигна чашата.

— За баща ми. За баща ми и за всички принципи, към които се придържаше. Нека почива в мир.

Ники предпазливо погледна Лонг, сякаш гледаше кобра, която е решила да бъде нежна.

— Добре — отвърна и вдигна чашата.

Двамата се чукнаха и Лонг надигна чашата и отпи. Барманът пресуши неговата. Лонг остави течността да покапе върху устните му като зловещата вода, чийто напор всеки момент ще пробие язовирен бент. Изпи половината и преглътна. После бентът изненадващо се спусна и задържа остатъка. Той свали чашата и я остави на бара.

Ники го погледна.

— Някакъв проблем?

Лонг поклати глава. Извади двайсетачка от джоба и я остави на бара до чашата си.

— Никога не се сбогувам — каза. — Но мисля, че сега е време.

Барманът погледна чашата.

— Ще я оставиш ли?

Лонг стана.

— Трябва да докажа нещо. — Хвърли последен поглед към чашата, обърна се и излезе.