Дейвид Хосп
Зодия убиец (24)

Двайсет и трета глава

— Кой е прокурорът по делото на Кевин Макдугъл? — попита Козловски.

Той, Лиса и Фин се разхождаха в парка „Бостън Комън“. Беше неделя сутрин и зимата чукаше на прага. Листата на дърветата бяха започнали да окапват, вятърът се усилваше и ставаше по-студен с всеки изминал ден. Въпреки това есента не мислеше да се предава лесно и слънцето огряваше лицата им. Беше време за пуловери, типичният за Ню Инглънд есенен сезон. Сали вървеше най-отпред, бутайки количката с Андрю.

— Мичъл — отвърна Лиса.

— Този не се церемони — отбеляза Козловски. — Трудно е да се разбереш с такъв.

— Той е политически мотивиран. Длъжността на помощник-окръжен прокурор за него е само стъпало към по-високата цел. Човек не отива да следва в Харвард, за да стане после прокурор с трийсет хиляди долара годишна заплата в окръжния съд на Роксбъри, без да има план. Той би сключил сделка само ако има интерес от това и ако е сто процента сигурен, че задникът му ще е в безопасност в случай на провал.

— Мислиш ли? — попита Лиса.

Фин кимна и насочи погледа си към сградата на Стейт Хаус, която се извисяваше над Бостън Комън с позлатения си купол, проблясващ на слънцето.

— Някой ден иска и той да се озове там. Не можеш да станеш губернатор, без да си привлякъл към себе си вниманието на обществото. Въпросът не е дали ще се съгласи на сделка, а какво можем да му предложим.

— Въпросът е дали си готов да рискуваш кариерата си, като преминеш границите на закона — поправи го Козловски.

— Ние не сме невинни девственици, Коз — отвърна адвокатът. — Нека не се преструваме.

— Не, не сме. Но винаги сме били на страната на справедливостта и закона. Поне винаги съм мислел, че е така. Никога не сме нарушавали закона заради някого, който наистина е виновен. И никога не сме го правили за наша изгода. Сторим ли го, всичко отива по дяволите.

— Зависи как ще го направим.

— Имаш ли голям избор? — попита Лиса.

— Не — призна Фин. — Все още работя по възможните варианти.

Сали се обърна към тях.

— Той се усмихва! — провикна се тя и посочи Андрю, който гледаше към нея и от ухилената му бебешка уста се бяха проточили лиги.

— Харесва те — провикна се към нея Лиса. — Ти си му като сестра. — После с по-тих глас, за да не я чуе Сали, попита Фин: — Струва ли си наистина да го правиш? Нещата се нареждат доста добре за теб, защо ти е да рискуваш да загубиш всичко?

— Тя ми беше майка. Какво трябва да направя? Да оставя всичко както си е?

— Може би.

Той поклати глава.

— Ще намеря начин. Не мога да зарежа нещата просто ей така.

Те продължиха да вървят мълчаливи, заслушани в смеха на децата. Това бяха последните сравнително топли дни, преди да настъпи дългата и сурова зима.

— Добре — накрая се обади Козловски. — Как ще се оправиш с Мичъл?

Фин се обърна към Лиса:

— Уговори ми среща с него за понеделник. Да обядваме на някое приятно място, но не прекалено скъпо.

— Какво ще му кажеш?

Той сви рамене.

— Ще измисля нещо.

Пресякоха Чарлз Стрийт и се насочиха към Пъблик Гардънс. Лодките-лебеди се плъзгаха по водната повърхност, пълни с усмихнати и щастливи хора.

— Виж, Андрю, лебеди! — извика Сали.

Бебето радостно забърбори.

Лиса погледна Фин:

— Дано наистина да си струва.

* * *

Джули Расин живееше в бостънския квартал „Саутенд“. Някога това беше район със съмнителна репутация, приютил гейове и латиноси, както и хора от долните слоеве на обществото. Но това беше преди десетилетия, преди гейовете и латиното да станат на мода. Сега жителите на квартала успешно се сливаха с юпитата и земевладелците, които бяха ремонтирали старите сгради и ги бяха превърнали в мезонети за милиони долари. Кварталът някак си беше успял да запази част от историческата си атмосфера и в същото време беше един от малкото в този пуритански град, които имаха по-модерен облик.

Апартаментът на Расин се намираше в една от малкото стари сгради, които все още не бяха преустроени. Намираше се край Бъркли, близо до Уошингтън Стрийт, там, където бездомниците все още пречеха на цените на имотите да се качат. Апартаментът беше на последния, пети етаж, а в сградата нямаше асансьор, но Джули беше в добра форма, а и наемът беше разумен.

Беше неделя и тя си седеше сама вкъщи, когато на вратата се почука. Надникна през шпионката и дълбоко си пое дъх. Искаше й се да се скрие, но знаеше, че не може да го направи. Отключи вратата и леко я отвори.

На площадката стоеше Лонг. Беше с джинси и памучна блуза. Държеше под мишница папката, която му беше оставила в апартамента. Този път обаче папката като че беше по-дебела.

Тя издуха кичур коса от лицето си.

— Какво искаш?

— Благодаря, че поне ми отвори вратата.

— Ти си ченге. Ако не бях отворила, щеше да отключиш с шперц или да я разбиеш с крак. Не ми се плащат грешни пари на хазяина.

— Не е точно така.

— Не е ли?

— Дойдох да се извиня. И да ти благодаря. Може ли?

Тя сложи ръка на кръста.

— Зависи. Трезвен ли си?

Той моментално отпусна рамене и Джули трепна при мисълта, че го е обидила.

— Заслужих си го — каза тихо той. — Ще си вървя.

Щом се обърна, тя отстъпи и го спря с въпроса:

— Какво стана с теб? Хората казваха на шега, че си непробиваем.

— Знаеш какво стана с мен.

Джули поклати глава.

— Не, не знам. Знам само какво говорят другите, че се е случило.

— И какво говорят другите?

— Зависи. Половината казват, че си бил корумпиран и мръсен като Джими. Че също си бил замесен с наркотици и си го убил, за да не те разкрият. Казват също, че ти си инсценирал всичко.

— А другата половина?

Тя сви рамене.

— Другите казват, че си го предал. Че си разбрал за наркотиците и си искал да се докараш на шефовете. Можел си да му помогнеш, но вместо това си го застрелял.

— А ти? Ти в какво вярваш?

Лонг се беше подпрял на стената с вид на изгубен човек. Прииска й се да отиде при него, но се удържа. Пред очите й беше картината отпреди две вечери, когато го завари мъртвопиян.

— Аз не вярвам в нищо. Искам да го чуя от теб и тогава ще преценя каква е истината.

Той наведе глава.

— Истината… — изрече тази дума, сякаш не означаваше нищо, сякаш говореха за нещо нереално и отвлечено. — Истината е, че те са прави. Всичките. Дълбоко в себе си аз съм също толкова покварен, колкото и Джими. Може би всички сме. Истината е, че трябваше да му помогна, но не можах или не поисках.

— Това не дава отговор на въпроса ми.

— Друг не мога да ти дам.

— Значи това е? Ти си непоправимо корумпиран и няма никаква надежда за теб?

Той се усмихна тъжно:

— Така ми каза и баща ми, преди да издъхне. Каза ми, че за това, което съм сторил, няма прошка или изкупление. За един полицай партньорът е като роден брат. Баща ми ми каза, че все едно съм убил брат си и от това няма връщане назад. Така и не можа да ми прости. Нарече го най-лошия грях на света. Каза го два дена, преди да умре.

Сърцето й се свиваше от състрадание и жалост към него. Тя пристъпи напред и го хвана за памучната блуза. Той се остави да го издърпа и тя го прегърна, главата му се отпусна на рамото й.

Двамата стояха така няколко минути. Накрая Джули отстъпи назад и го погледна в очите.

— Хайде — каза тя, — влизай.

Той изглеждаше толкова уморен.

— Сигурна ли си? — попита я.

— Не, не съм.

Той само кимна.

Джули се върна в апартамента си и след известно колебание той я последва.

* * *

Същата вечер телефонът в апартамента на Фин иззвъня. Когато той вдигна, беше изненадан да чуе гласа на Шели Теско, директорката на службата по осиновяване в Центъра за здравни услуги в Ню Хемпшир.

— Господин Фин, разполагам с вашето досие — каза тя.

— Ще ми го дадете ли?

— Това ще е незаконно.

— Тогава защо ми се обаждате?

— Не ме разбрахте правилно, господин Фин. Ще е незаконно да ви дам досието. Ако го сторя, веднага ще се разбере, че аз съм ви го дала. Няма да поема този риск. Ще ви позволя обаче да го погледнете. Само пред мен и само вие.

Пулсът му се учести.

— Добре — съгласи се той. — Няма да мога да дойда утре, но какво ще кажете за четвъртък вечерта?

— Става.

— Във вашия офис ли да дойда?

— Не. Не искам да ви видят тук отново. Ще избера място и ще ви се обадя да ви кажа къде.

— Добре.

— Трябва да ви предупредя, господин Фин, че в досието ви има известни нередности.

— Какви нередности?

— Не искам да говоря за това по телефона. Само имайте предвид, че може и да не намерите отговори на всички въпроси, които ви интересуват. Дори може да възникнат нови въпроси. Продължавам с проверката и в момента, но трябва да призная, че това е един от най-необичайните случаи, с които съм се сблъсквала.

— И не можете да ми разкажете сега?

— Не. В четвъртък.

— Добре, в четвъртък.

* * *

Когато Коул спеше, което не се случваше често, то беше в една малка мансарда в преустроен стар склад в района, притиснат между Чайнатаун и бизнес района, в покрайнините на онова, което някога е било известно като „Бойната зона“. Можеше да си позволи много по-голямо жилище. В интерес на истината можеше да си позволи няколко по-големи жилища, но не желаеше да се знае за това. Потребностите му бяха скромни. Беше целеустремен човек, а негова основна цел обикновено беше да угоди на прищевките на клиентите си и на изискванията на настоящата си професия.

Беше неделя вечер и той беше дошъл в мансардата, за да си вземе душ и да поспи няколко часа. Трябваше да поспи, предстоеше му да върши работа утре. Беше подслушал телефонния разговор на Фин с Шели Теско с помощта на „бръмбара“, който беше поставил преди два дена на телефона в жилището на адвоката, докато той беше на среща с Макдугъл. Нямаше никакво колебание какво следва да се предприеме. Първо трябваше да кара до Западен Масачузетс, после на север към Ню Хемпшир. Денят щеше да е дълъг. Той не се отнасяше с удоволствие и ентусиазъм към това, което му предстоеше да свърши, но занаятът му беше такъв.

Беше прекарал уикенда в следене на адвоката. Беше го наблюдавал как се среща с детектива, с жена му и детето му. Беше станал свидетел на топлото му отношение към дъщерята на Моли. След като набързо претърси щатските архиви по интернет, нейната история му стана ясна. Цяло чудо, че момичето не беше свършило в някоя градинка, дрогирано, със спринцовка във вената.

След като ги наблюдава няколко дни, направи му силно впечатление колко чужд и различен беше животът на тези хора за реалността, която той познаваше. Запита се какво ли би било, ако и той можеше да си позволи такъв живот. Не че имаше някакво значение — за него този живот беше приключил много отдавна.

Седна на ръба на леглото, единствената мебел в мансардата, и остави капките от мократа му коса спокойно да се стичат в хавлията, увита около кръста му. Няколко часа сън щяха да му се отразят добре.

Погледна към големия куфар в ъгъла, в който се съхраняваха по-голямата част от неговите вещи, и веднага беше обзет от вътрешен конфликт. Безсмислено беше и той го знаеше. Миналото беше зад гърба му и никога нямаше да се върне отново. Но въпреки това не можа да устои на изкушението отново да разчопли старите рани, да отчупи коричката и да остави кръвта отново да потече, та дори и това да беше единственият начин да изпита някакво чувство.

Фотографиите бяха напъхани във вътрешния джоб на куфара, увити в найлон. Те бяха единственото, останало от миналото му. Дори спомените бяха избледнели в съзнанието му до степен, че в момента представляваха само смътни сенки.

Той извади фотографиите. Дишането му се учести. Бяха само две, но той ги пазеше ревниво и снимките бяха само леко пожълтели с времето. На първата беше баща му, застанал пред една от колите — черен „Ролс ройс“ с червени кантове. Беше любимият му. Приживе не жалеше сили, за да няма нито едно петънце по колата. Дори след като го уволниха, той отиде при ролса за последен път. Изми го отвън със сапун и го избърса с гюдерия. Намаза го с два слоя восъчна паста и го излъска до блясък. Избърса гумите и кожената гарнитура отвътре. Когато свърши, закачи ключовете на гвоздея до вратата на гаража, качи се по стълбите в апартамента, който беше делил заедно с невръстния си син в продължение на седем години, преметна въже върху гредата на тавана и се обеси.

Коул го завари така няколко часа по-късно. Крещя, докато се мъчеше да повдигне тялото му. Плака отчаяно, докато се опитваше да отреже въжето. Накрая градинарят чу виковете му и дотича при него. Отряза въжето с градинарска ножица и момчето припадна от изтощение и мъка.

Коул се вгледа във фотографията, потърквайки я с палец, спомените нахлуха в главата му.

После остави фотографията и взе втората. На нея се виждаше усмихнато младо момиче. Слънцето блестеше в очите й и тя беше примижала, което обаче ни най-малко не се отразяваше на върховното щастие и радост, които изпитваше. Погледна снимката само за няколко секунди. Някои спомени бяха твърде болезнени.

Отново сложи фотографиите в найлонов плик и ги върна в куфара. После легна и затвори очи. Имаше само няколко часа за сън. После трябваше отново да се захване за работа.