Дейвид Хосп
Зодия убиец (28)

Двайсет и седма глава

Козловски за малко не натисна спусъка. Всеки друг по-неопитен от него би открил стрелба, щом види мърдането на сянката. Той обаче се спря. Пръстът му беше плътно обхванал спусъка, но той изчака сянката да придобие по-ясни форми. Когато това се случи, Козловски издиша облекчено и свали оръжието.

— Мили Боже, Сали — прошепна — за малко да те застрелям!

Тя стоеше наведена зад една купчина подредени дървени палети.

— Излез оттам — процеди Коз.

— Какво става? — попита Фин и след като надникна иззад гърба му, и видя Сали, възкликна: — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох да помогна — отвърна тя.

— Какви ги дрънкаш?

— Чух ви днес в апартамента. Чух да казвате, че довечера ще проникнете с взлом.

— И как възнамеряваш да ни помогнеш? Като се размина на косъм със смъртта ли?

Тя се намръщи и упорито настоя:

— Мога да помогна.

— Дори не знаеш за какво е цялата работа.

— Не ми и трябва. Знам само, че сте загазили.

Фин удивен поклати глава.

— Какво стана с Лиса? Защо не си при нея?

— Казах й, че ще си пиша домашното в стаята за гости, след което се измъкнах навън.

Фин се обърна към Козловски:

— Обади й се. Сигурно вече е откачила от притеснение.

Козловски вече беше извадил телефона.

— Сега я набирам.

— Как стигна дотук?

— Взех такси.

— До този квартал?

— Този квартал е много по-безопасен от местата, където съм живяла преди.

— Трябва да се върнеш, не можеш да останеш.

— Защо не?

— Защото си дете. Не бива да си опропастяваш живота, като се замесваш в подобни неща.

— От кого го чувам. Ако ме хванат, понеже съм непълнолетна, най-много да ме плеснат по ръцете и да ми дадат два месеца в изправително заведение. Щом навърша осемнайсет, ще го изчистят от досието ми. Ако вас ви арестуват тук, последиците ще са много по-сериозни. Е, и кой рискува повече?

Козловски затвори телефона.

— Добре, сега поне Лиса знае, че тя е добре. — Той погледна към Сали: — Най-добре ще е да не й се мяркаш пред очите, докато не се успокои. В момента не ти е много благодарна за стореното.

— Съжалявам — отвърна момичето. — Но няма да си тръгна.

— Напротив — каза Фин.

— Как ще се върне? — попита Козловски. Въпросът беше към адвоката. — Едва ли наблизо чакат таксита.

— Няма да я вземем с нас — заяви Фин.

— Както искаш — отвърна приятелят му. — Но аз няма да идвам тук отново утре вечер. Вече обезвредих алармата и не мога да я задействам отново. Вероятността да го забележат утре е голяма. Може да предположат, че просто е спряло електричеството, но може и да не предположат. Както и да го погледнеш, не си струва да идваме пак утре.

— Сериозно ли би се съгласил и тя да се замеси в това?

— Не. Не е добре за нея, нито за нас, да се замесваме. Ще влезем и ще излезем за броени минути. Една папка — само това ни трябва. — Той се обърна към Сали: — Ти можеш да не вдигаш шум, нали?

Тя кимна.

— Защото ако вдигнеш шум, може да се наложи да те застрелям, което ще е голям проблем за всички нас, разбра ли?

Тя отново кимна.

Козловски се обърна към Фин:

— Ти решаваш, но аз ти предлагам да свършим това, за което сме дошли.

Адвокатът се почувства малцинство.

— Добре. — Погледна към Сали. — Но ще правиш абсолютно всичко, което ти кажа. Ако искам да бягаме, ще тичаш с всички сили и няма да се обръщаш назад. Ясно?

— Ясно — отвърна тя.

— Добре — неохотно каза Фин.

Тримата пропълзяха до задната врата. На Козловски му трябваше по-малко от минута да отключи бравата.

— Можеш ли да ме научиш и мен — попита го Сали.

— Не, не може — отвърна Фин вместо партньора му.

Козловски погледна момичето и сви рамене.

— Ще го обсъдим по-късно.

— Не, няма — възпротиви се Фин.

Козловски кимна към вратата.

— Отворено е.

Той завъртя дръжката и бутна навътре. Вратата се придвижи, но рязко се спря на трийсетина сантиметра навътре. Козловски побутна по-силно, но вратата не помръдна.

— Блокирана е — каза.

Фин се приближи и подпря вратата с рамо, но тя не помръдна нито на милиметър. Опита отново, но без успех.

— Блокирана е с нещо тежко — отбеляза той. Промуши ръката си и се опита да се вмъкне. Процепът беше достатъчно широк да мине главата му, но тялото му заседна по средата. Опита да си глътне корема, но без полза. След няколко опита се отказа и измъкна главата си.

— Да опитаме с предната врата тогава — каза.

Козловски поклати глава.

— Не мога да се справя с онези ключалки.

— Трябва да има начин да влезем.

— Има. — Козловски погледна към Сали.

— Друг начин? — попита Фин.

— По-добра идея ли имаш?

— Аз нямам нищо против — намеси се момичето.

Фин поклати глава.

— Няма да ти позволя да го направиш.

— Защо не? Нали искаш да влезеш вътре? Аз съм достатъчно дребна на ръст, за да мина. Ще отида до предната врата и ще я отключа. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че това е незаконно проникване с взлом на територия, която е чужда частна собственост.

— Ти вече прекрачи чертата.

— Да, но ти не си.

— Аз я прекрачих, когато бях на девет.

Фин погледна Козловски с молба за помощ, но такава не дойде.

— Както казах вече, ти решаваш — изказа се бившето ченге, — но нейното предложение е разумно.

— Ами ако не открие предната врата? — попита Фин.

— Какво толкова? — попита Сали. — Ще се върна там, откъдето съм дошла.

— Въпреки всичко идеята не ми харесва — каза Фин.

— Примири се. — Сали не дочака отговора, направо се шмугна между двамата и се промъкна в полуотворената врата.

— Чакай! — възпротиви се Фин и бързо протегна ръка да я хване, но тя вече беше далеч. — Върни се!

— Не — отекна гласът й в тъмното. — Къде се намира предната врата?

— Отпред — отговори Козловски.

Фин го изгледа на кръв.

— Какво, нали е там? — оправда се той.

— От коя страна? — попита момичето.

— От дясната. Почукай три пъти, когато стигнеш — инструктира я Козловски. — Трябва да обезвредя алармата, преди да отвориш. Когато и ние почукаме три пъти, това ще означава, че алармата е изключена и можеш да отвориш.

— Ако не стигна там до десет минути, елате да ме потърсите.

Тя изчезна във вътрешността и Козловски затвори вратата след нея.

— Това не е хубаво — каза Фин. — Тя не трябва да прави такива неща.

— Ако искаш да разбереш какво се е случило с майка ти, трябва да се примириш. Нямаме голям избор. — Партньорът му кимна към ъгъла на сградата. — Да отидем при предната врата. Не бива да я караме да ни чака. Напомня ми на Лиса и затова не искам да я ядосвам.

Двамата се промъкнаха покрай стената, придържайки се към сенките. Козловски първи стигна до ъгъла и понечи да завие, но се закова на място и Фин се блъсна в него. Той го избута навътре.

— Какво има? — попита го адвокатът.

— Макдугъл.

— Какво Макдугъл?

Козловски го погледна уплашено. За първи път Фин виждаше в очите му паника.

— Върна се — отвърна той.

* * *

Спенсър Карелсън седеше в огромния си ъглов кабинет на последния етаж на най-високия небостъргач в центъра на Бостън. Не беше най-високият в целия град — Пруденшъл Билдинг в Бек Бей заемаше челното място — но той предпочиташе градския център. Беше по-близо до водата и предлагаше по-красива гледка. Също така беше по-близо и до съдилищата. Разбира се, когато му се наложеше да отиде до съда, за него усещането беше като поражение. Карелсън беше майстор на компромиса и хитър политически парламентьор. Никой в щата нямаше повече и по-влиятелни връзки от него. Работата му, както смяташе той, беше да не допуска клиентите му да стигнат до съда.

В случая на Бюканън обаче задачата беше доста трудна.

— Беше страхотен, Спенс — каза клиентът му. — Наистина много съм ти благодарен. — Звучеше искрено.

Когато двамата излязоха от конферентната зала, секретарката му ги посрещна със сребърен поднос с топли и влажни кърпи за лице. Тя подаде на всеки от тях кърпа с помощта на щипци, в духа на най-добрата традиция на презокеанските полети. Бюканън повдигна изненадано вежди, но на Карелсън не му пукаше. Топла кърпа след напрегната среща винаги го му действаше освежително.

— Сериозно ти говоря — продължи сенаторът. — Помислих, че онзи детектив ще ти налети на бой. Щеше да е добре дошло за нас. Едва ли ще имам проблеми с него след тази среща.

Карелсън започна да потрива кърпата върху лицето си, вдишвайки от приятната топлина.

— Благодаря, сенаторе — отвърна. — Оценявам доверието ви, но на ваше място засега бих се въздържал от празнуване. Единственото, което направих, е да забавя неминуемия сблъсък.

Бюканън остана шокиран от тези думи:

— Нали не говорите сериозно? Мислите, че ще продължат да ни гонят до дупка ли?

— Мога да се обзаложа.

— Но вие бяхте пределно ясен и категоричен. Те нямат право да…

— Те имат всички права — прекъсна го адвокатът. — Това, което казах, не значи абсолютно нищо. Беше блъф. Те имат трупа на убитата в Роксбъри жена и това им дава право.

— Но аз съм американски сенатор.

— Убийствата бият политическите постове — отвърна Карелсън с въздишка. — Ако изобщо има някакво значение, то е, че позицията на сенатор ви поставя в още по-уязвимо положение. Не можете да се извъртите и да избегнете действията им, както би могъл да стори обикновен гражданин.

— Не мога да повярвам. Може ли изобщо да се направи нещо?

Карелсън метна кърпата на масата.

— Може би. Може да успеем да упражним някакъв контрол по неофициалните канали. Опитайте се да отстраните детектив Лонг от случая и да отложите или да забавите разследването поне докато приключат изборите. — Карелсън изчака да види реакцията на клиента си. — Преди да започнем, има ли нещо, което трябва да знам? Нещо, което искате да ми споделите? Аз съм ваш адвокат и всичко, което ми кажете, ще бъде запазено в тайна.

Бюканън наведе глава и закри лицето си с длани.

— Лонг е прав за Макдугъл. Той дава пари за кампанията ми още от самото начало. Същото важи и за служителите му.

— И той връща парите на служителите, които са дарили? Един от най-лесните начини да се избегнат законите за финансиране на изборите. И един от най-незаконните.

— Не знам какво е правил със служителите си — отвърна Бюканън и вдигна глава. — Никога не съм го питал.

— Просто предположихте, че чистачите и секретарките ви харесват толкова много, че са готови да дават по десет процента от заплатите си, само и само да ви изберат? — Карелсън поклати глава. — Хайде, сенаторе, не се правете на наивен.

Бюканън сви рамене.

— Предположих, но не бях съвсем сигурен. Макдугъл твърдеше, че е дарил общо над един милион долара, но аз не го питах как го е направил.

— И какво трябваше да получи той в замяна?

— Достъп. Като всички останали.

Адвокатът вдигна очи към тавана.

— Даде ви един милион долара и в замяна поиска единствено „достъп“?

— Нищо друго. Искаше да му съдействам за няколко държавни поръчки, които бяха спечелени това лято. Казах му, че ще видя какво мога да направя. Излезе обаче, че не можах да му помогна много. Аз съм сенатор първи мандат, а на опашката пред мен се бяха наредили твърде много хора. Компаниите на Макдугъл не спечелиха нито една държавна поръчка. Може да проверите, ако искате.

— Сигурно не е останал много доволен — каза Карелсън и се почеса по брадичката.

— Меко казано. Ако до този момент нямах охрана, след като ми се развика и ми се закани, реших, че задължително трябва да си наема.

— Значи въпросът е какво общо има всичко това със смъртта на Елизабет Конър.

— Нищо. Кълна се в бог, Спенс, нямам никаква представа какво се е случило с тази жена.

Карелсън се вгледа изпитателно в него. Той се смяташе за специалист по разгадаване на човешките характери. Отчасти поради това беше станал и велик адвокат. Но в случая Бюканън беше същинска загадка и Карелсън осъзна, че едва ли ще може да го разгадае.

В края на краищата това нямаше никакво значение. Виновен или не, Бюканън беше негов клиент. Богат и влиятелен клиент. Ето това имаше значение.

— Добре тогава — каза. — Да седнем заедно и да помислим какво да предприемем.

* * *

Милдред Шъмли разхождаше кучето си в малкия квартал на Ню Хемпшир всяка вечер. Беше едно от нещата в живота й, което тя все още можеше да понася. Всичко останало сякаш се разпадаше.

На теория животът й трябваше да стане по-лесен, когато остаря. Заедно със съпруга си бяха планирали старателно пенсионирането си, бяха предвидили достатъчно средства, за да изживеят старините си спокойно.

Но нещата не се развиха така, както ги беше планирала. За нейно голямо разочарование Робърт продължи да живее много повече, отколкото беше очаквала. Когато бяха готови да се пенсионират, разсейките бяха обхванали тялото му. Лекарите му даваха най-много още година, година и половина живот. Това беше преди две години, а съпругът й по чудо започна да се възстановява, до голяма степен благодарение на чудесата на съвременната медицина, които с шеметна бързина изяждаха спестяванията им. Като се прибавеше и кризата на фондовата борса, Милдред вече не беше много сигурна как ще се оправя, когато Робърт се спомине. По едно време се надяваше синът им да им помогне. Но дори престижната му титла не успя да го предпази, когато инвестиционната му фирма затвори. Сега той вече ги уговаряше да се върне да живее при тях. Само това й трябваше. Умът й изброяваше всичките й проблеми, докато минаваше покрай къщата на Шели Теско. В къщата беше тъмно и Милдред предположи, че съседката й е излязла някъде за вечерта. Още по-добре за нея. Може би, ако си намереше мъж, Милдред щеше да има за какво да сплетничи. Клюките и сплетните бяха единственото й останало удоволствие.

Щом погледна към къщата, видя някакъв мъж да излиза откъм задната част. Първоначално си помисли, че е някаква сянка — целият облечен в черно, той се движеше безшумно, без да издава никакви звуци. Но имаше гъста сива коса, а и лицето му беше прекалено бяло, за да остане скрито. Тя предусети нещо пикантно и се скри зад близкото дърво. Съдейки по лицето му, мъжът беше на възрастта на съседката й, вероятно на шейсет, не повече от шейсет и три-четири години. Но се движеше пъргаво, сякаш беше много по-млад. Може би Шели най-накрая си беше намерила мъж.

След няколко секундно наблюдение Милдред отхвърли тази мисъл. Той не се движеше като любовник, който току-що е имал среща с жена. Той бързо отиде до тежкия спортен седан, паркиран зад ъгъла, без изобщо да поглежда назад към къщата. Не само това, ами и в къщата беше тъмно. Не полутъмно, както когато хората се стремят да спестят електроенергия, а пълен мрак.

„Мъртва“ беше първата дума, която дойда наум на Милдред, когато погледна към тъмната къща. Къщата изглеждаше като мъртва.

Двигателят на колата заработи и мъжът потегли.

Милдред проследи колата с очи, докато тя не се скри в тъмнината, и тогава излезе на улицата.

Дръпна кучето за каишката и го поведе по тротоара пред входната врата на дома на Шели Теско. Натисна звънеца десет пъти и изчака цели три минути, преди да се откаже. Не биваше да се меси. Не беше нейна работа и тя го знаеше. Така щеше да й каже Робърт, когато се върнеше вкъщи. Може би Шели беше на почивка и мъжът беше неин приятел или роднина, изпратен да наглежда къщата.

Милдред обаче нямаше такова впечатление.

Реши да почака. Да навести къщата на сутринта. Може би вечерта също. Ако никой не отговореше, щеше да се обади в полицията, независимо какво щеше да каже съпругът й. В края на краищата нямаше да са добри съседи, ако не се наглеждаха.