Дейвид Хосп
Зодия убиец (25)

Двайсет и четвърта глава

Помощник-окръжният прокурор Питър Мичъл произлизаше от низините. Беше израснал в Дорчестър, син на водопроводчик с ямайски корени и медицинска сестра, родена от Еквадор. В местното държавно училище, където над две трети от учениците имаха проблеми с оценките, той беше пълен отличник. В прощалната си реч в деня на дипломирането той отдаде успеха си на решимостта на родителите си. След като завърши Масачузетския университет в Бостън с пълна стипендия и отново беше в групата на най-добрите студенти, той беше приет да следва право в Харвард. Конкуренцията там беше още по-жестока, но той отново съумя да завърши в челните редици на курса по успех и да бъде избран за редактор на „Правен преглед“. Когато дойде време да избира от многото професионални позиции, които се предлагаха на новозавършили юристи с академични постижения и произход като неговия, той избра да работи в Окръжна прокуратура.

На някои този избор се стори доста странен. В частна кантора би могъл да печели пет пъти повече от трийсетте хиляди долара заплата като помощник-окръжен прокурор. Мичъл обаче си даваше сметка, че не би издържал дълго в разредения въздух на която и да било от старите престижни адвокатски кантори в града. Не че му липсваше интелигентност. Като завършил университет от Бръшляновата лига той беше изчел предостатъчно книги, а фактът, че не принадлежеше към богатите, му даваше реализъм и прагматизъм, каквито липсваха на повечето от неговите състуденти. Тези богаташчета нямаха представа от истинския живот.

Но той не би могъл да издържи, защото дълбоко в душата си беше сърдит млад човек. Цял живот беше правил това, което другите искаха и очакваха от него. Беше учил, следвал, усмихвал се, беше си скъсвал задника, за да си осигури стандарта на живот, който другите му бяха отредили. Само мисълта да прекара следващите седем години в целуване на белокожите задници на онези, които неминуемо биха го сметнали за конформист, беше достатъчна да му се иска да влезе в някой от местните оръжейни магазини в Западен Масачузетс и да се сдобие с пистолет. Даваше си сметка, че би издържал най-много месец, без да удари някого в лицето.

И така, вместо да избере работа, в която би се провалил, той избра такава, която да му позволи да разгърне целия си талант. Окръжната прокуратура беше идеална за тази цел. Той беше умен и мотивиран, политически осъзнат. Не беше от значение, че е чернокож, напротив, това способстваше за убедителността на пледоариите му върху съдебните заседатели. Съдбата му беше белязана със слава и величие в мига, в който той прекрачи прага на прокуратурата. Три години по-късно вече можеше да си подбира делата, по които да работи. Делото на Кевин Макдугъл му беше дадено като награда за положения от него упорит труд. Кевин не беше играч от голямо значение, но татенцето му заемаше почетно място в сенчестия мафиотски свят на Бостън. Ако успееше да тикне синчето зад решетките за немалък период от време, това щеше да е истински удар срещу организираната престъпност.

И Питър Мичъл, и Скот Фин знаеха всички тези подробности, седнали един срещу друг на маса в „Кепитъл Грил“ на Нюбъри Стрийт, близо до Масачузетс Авеню. Ресторантът беше избран нарочно. Беше достатъчно далеч и в същото време разумно близо до сградата на съда в Роксбъри. Беше приятно място, но не прекалено луксозно, с дебели пържоли и дървени въглища, които олицетворяваха управлявания от мъжете свят — свят, в който се сключваха сделки.

Не бяха подминали задължителното обсъждане на незначителни теми, докато се справяха с пържолите. Споделяха си информация и мнения за съдии, политици и други адвокати, демонстрираха добрите си намерения и поставяха границите на мъжкото другарство и доверие. Едва когато сервитьорът отнесе празните чинии, започна истинският разговор.

— Аз представлявам по делото Кевин Макдугъл — каза Фин, когато им сервираха кафето.

Мичъл кимна и разбърка кафето си.

— Прочетох го в документите по делото. Лиса Кранц разговаря със секретарката ми.

— Как гледате на предложение за сделка. Ако подсъдимият признае вината си, делото да се прекрати.

Прокурорът се усмихна.

— Не съм мислил по този въпрос. Смятах да го изправя пред съда и да му издействам присъда.

— Сериозно? — Фин поклати глава. — Свидетелката ви не става за нищо. Тя е излязла от полицейската академия преди колко време? Шест месеца? Направо си мирише на подставяне.

Мичъл се изсмя.

— Момчето се е приближило до нея близо до училищна спортна площадка и й е предложило да й продаде няколко дози. Мислите, че съдебните заседатели ще се хванат на аргумента за подставяне?

— След като се заема с нея. — Адвокатът тихо подсвирна. — Ще има късмет, ако заседателите не осъдят нея. Досега никога не се е явявала в открит съдебен процес, нали?

Мичъл поклати глава.

— Не, но това няма значение. Тя изглежда като четиринайсетгодишна. Достатъчно е заседателите само да я видят и ще побеснеят, няма дори да изслушат кръстосания ви разпит. Ако ли не, ще побеснеят, че изобщо се осмелявате да я нападате.

— Вие никога не сте ме виждали в съдебната зала, нали?

— Виждал съм ви. Впечатляващо е, но няма да е достатъчно. Не и в този случай.

— Говорите толкова убедено, но забелязвам съмнение в очите ви. Предстои ви блестяща кариера. Ако не оплескате нещата, пътят ви към политическата кариера ще е открит. Единственото, което може да ви извади от този път, е клиентът ми да бъде напълно оневинен. — Фин отпи от кафето. — А аз нямам навика да губя дела.

Мичъл мълчаливо разбърка отново кафето си.

— Какво сте намислили? — попита след малко.

— Мога да го накарам да се признае виновен за притежание на наркотици, дребно престъпление с незначителна обществена опасност. Ще получи осемнайсет месеца пробация. — Той произнесе думите така, сякаш поднасяше подарък на заместник-окръжния прокурор.

Мичъл изпусна лъжичката в чашата и тя силно издрънча в порцелана.

— Благодаря за обяда, господин Фин — каза, — но ако ме поканихте само за да се занасяте с мен, можехме да отидем в някое място по-близо до съда. — Понечи да стане.

— Чакайте, чакайте. Седнете.

— Защо? За да продължите да издевателствате над достойнството ми? Случаят е чист като сълза. На момчето лесно ще му дадат от петнайсет до трийсет години лишаване от свобода при строг режим. Дори студент по право първи курс би спечелил делото, а вие си мислите, че ще можете да промените нещата само като ме черпите с един обяд? Повече не ме търсете.

— Моля ви. — Адвокатът посочи стола.

Прокурорът поклати глава, сякаш двамата да бъдат отново на една маса беше равносилно на лудост, но в същото време издърпа стола и седна.

— Какво? — попита. — Сега ще ми поръчате и десерт ли?

— Трябва да спечеля това дело — тихо каза Фин. Тонът му беше отчаян и самият той дори не можа да повярва, че думите са излезли от устата му. — Имам нужда да приключа това дело.

Младият прокурор го изгледа с любопитство.

— Шегувате ли се с мен? — Той се огледа. — Къде е Аштън Кътчър, защото имам чувството, че ме снимат в „Голямото прецакване“.

Фин поклати глава.

— Не се шегувам. Нуждая се от помощта ви.

Мичъл се намръщи.

— Не мога да ви обещая такава помощ и вие го знаете. — Той се наведе към адвоката: — Не ни записват, нали?

Фин кимна.

— Не харесвам това, с което се занимавате — каза Мичъл. — Трябва да го знаете. Адвокатите на обвиняемите стават богати, защото отървават клиентите си от затвора дори и те да са виновни. И не ми излизайте с изтърканото оправдание „всеки гражданин има право на защита“. Чувал съм го хиляди пъти, но не ми звучи убедително. За мен това е прах в очите на обществото, начин вашата гилдия да оправдае занаята си. — Казаното приличаше на предизборна реч, само дето думите бяха изречени с истинска злъч. Помощник-прокурорът се овладя и продължи вече по-спокойно: — Но що се отнася до вас, винаги съм ви смятал за един от добрите. Един от онези, които на никаква цена не биха престъпили закона. И ето сега седя и се чудя защо, по дяволите, ме молите да се откажа от делото. За пари ли?

Фин поклати глава.

— Няма нищо общо с парите.

— И аз така си помислих. Тогава какво е?

— Ще кажа само, че имам основателна причина.

— И мислите, че това ще ме трогне? Съжалявам, но трябва да се постараете много повече.

— Добре тогава. Майка ми беше убита миналата седмица.

— Господи, много съжалявам.

— Няма нищо. Аз не я познавах. Но въпреки това трябва да разбера какво й се е случило.

— И?

— И единственият начин да разбера какво се е случило е, ако направя така, че Кевин Макдугъл да отърве затвора.

Мичъл объркано се почеса по челото.

— Ще трябва да ми обясните по-подробно каква е връзката.

— Не мога. Мога само да кажа, че е много по-важно от някакъв нехранимайко, който продава дрога на улицата. Не искам да оправдая извършеното от Кевин Макдугъл. Той е едно малко лигаво лайно, но ако не беше той, на негово място щеше да дойде друг — и двамата го знаем.

Прокурорът се почеса по главата.

— Да допуснем, че ви повярвам. Да предположим, че разберете истината за смъртта на майка ви — цялата или част от нея. Забравяте какви чувства изпитват хората от моята страна на съдебната зала към бащата на това хлапе. Дебнат го и при първия удобен момент биха го пратили на топло за много дълго. Досега нямаха възможност да спипат баща му, но пък са хванали синчето му за топките. Те няма да го оставят, докато не пропее алт във Виенския хор на момчетата. Дори и да исках да ви направя тази услуга, не бих могъл да получа одобрението на който и да било от началниците си. Не и без да получа нещо в замяна.

— Като например какво?

— Като например Иймън Макдугъл. — Мичъл се облегна назад. — Искате от мен да сваля каишката от врата на сина, дайте ми тогава бащата.

— Той ми е клиент, не мога.

— Ах, да. Значи аз мога да правя компромис с принципите си, но вие — не? Вървете на майната си.

— Не е така. Но каквото и да ви дам, то няма да ви послужи като доказателствен материал, защото като адвокат аз съм длъжен да пазя в тайна всичко, научено при или по повод защитата на мои клиенти.

Мичъл избърса устата си с ленената кърпа.

— Тогава няма за какво повече да говорим.

— Няма ли?

— Не, освен ако не искате да ми предложите нещо друго.

— Не мога да ви предложа нищо, което да използвате в съда. Няма ли друг вариант?

Прокурорът се изправи.

— Без да получа нещо в замяна, не мога да направя нищо за вас дори и да исках. Помислете и ако се сетите как да ми предоставите голямата риба, ще говорим пак. — Той извади портфейла си и хвърли две двайсетачки на масата.

— Аз ще платя — каза Фин. — Аз ви поканих.

— Не, не смятам. Не искам някой да си помисли нещо само защото ме черпите един обяд, за да ми предложите незаконна сделка. Разбирате ли какво имам предвид?

Фин кимна.

— Напълно.

— Добре. Обадете ми се, ако измислите нещо. — Мичъл се обърна и излезе от ресторанта, без да се обръща назад.

* * *

Мястото представляваше стара кафява сграда северно от Спрингфийлд. Всичко в нея беше депресиращо. Коул седеше в колата си, паркирал на улицата, и наблюдаваше. Неколцина минувачи се бяха спрели, за да се полюбуват на колата му, но един остър поглед от негова страна беше достатъчен да ги прогони.

Мъжът излезе от сградата малко след пладне. Изглеждаше по-млад, отколкото Коул очакваше. От досието му знаеше, че е на четирийсет и няколко години, но той очакваше да е състарен — бирен корем и оплешивяващо теме, прояден от молци пуловер. Щеше да му пасне по-добре. Вместо това мъжът изглеждаше млад и енергичен, с гъста кестенява коса и слабо стройно тяло. Коул слезе от колата и се приближи до него.

— Господин Олби?

Мъжът се спря и се обърна.

— Господин Джеймс Олби? — повтори Коул.

— Да.

— Вие ли сте директорът на Центъра по осиновяване в Спрингфийлд?

Мъжът неловко се усмихна и погледна към сградата.

— Аз съм.

Коул протегна ръка за поздрав.

— Аз съм Джо Уилсън. Бих искал да поговорим за няколко минути, ако имате време.

Олби пое ръката му.

— Всъщност съм тръгнал да обядвам.

Коул посочи към колата си.

— Мога да ви закарам. Няма да отнеме много време. Важно е.

— За какво става дума?

— За Шели Теско.

Олби кимна разбиращо.

— Познавам я. За документите по нейното осиновяване ли е?

— Да.

Докторът поклати глава.

— Казах й вече, че не мога да й дам никаква информация. Иска ми се да не беше така, но законът си е закон. Останах с впечатлението, че ме е разбрала.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Коул. — И все пак бих искал да поговорим. Къде ще ходите на обяд?

— В „При Мартингано“ на Мейн Стрийт.

— Ще ви закарам дотам. Моля ви, качете се в колата.

Олби се отнесе с подозрение към предложението, но накрая тръгна към мерцедеса.

— Добре, но ви уверявам, че няма да ви кажа нищо по-различно от това, което вече казах на госпожа Теско. Не мога да ви дам никаква информация.

Коул се усмихна.

— Не знам. Ще видите, че мога да съм много по-убедителен от госпожа Теско.

* * *

— Отстранен ли съм от случая? — попита Лонг.

Капитан Таунсенд вдигна глава към тавана, сякаш за да потърси помощ оттам.

— Господи, ти май не разбираш. Говорим не за кой да е, а за шибан сенатор. Да оставим настрана, че е един от най-богатите хора в този щат. Не можеш просто така да влизаш в дома му и да му отправяш обвинения!

— Не съм му отправял никакви обвинения. Ти не отговори на въпроса ми: отстранен ли съм от случая?

— Не! Не си отстранен от скапания случай! Но отсега нататък ще ме държиш в течение на всичко, което правиш. И следващия път, когато решиш да разпиташ някой от ранга на Бюканън, ще го съгласуваш с мен, ясно ли е?

— Да не би вече да имам нужда от бавачка?

— Имаш нужда от свидетел, глупак! Хората на Бюканън ми подпалиха телефона вчера и тази сутрин се оплакаха на всеки в града, който би ги изслушал. Сега си на къса каишка. Ако се стигне до ситуация, в която твоята дума е срещу неговата, познай кой ще спечели и кой ще загуби. — Таунсенд потри челото си. — Кълна се в бог, Лонг, направо ме побъркваш. Сега разбра ли?

— Да, разбрах. Стига случаят да е още мой.

— Още е твой. Не знам защо толкова държиш на него. Знам само, че на мен не ми трябва. — Шефът сякаш щеше да получи инфаркт всеки момент. Пое си дълбоко въздух. — Тази зацепка с финансирането на кампанията ще доведе ли до разплитане на случая?

Детективът сви рамене.

— Не знам. Някак странно се преплитат служителите на Макдугъл и кампанията на сенатора. Онази Конър е звъняла и на Макдугъл, и на Бюканън, преди да я убият. Като събереш всичко това…

— И то не доказва нищо за убийството й. Може да е само съвпадение. Напълно е възможно в крайна сметка убиецът да е бил наркоман и убийството да е случайно. Тази версия звучи по-логично и смислено.

— Може и така да е. Има обаче още нещо. На местопрестъплението не бяха открити никакви отпечатъци.

— И с какво ни помага това?

— Ти не разбираш. На мястото нямаше никакви, повтарям, никакви отпечатъци. Нито дори отпечатъци на Елизабет Конър. Нито на който и да било друг. Мястото е било старателно почистено. Почистено професионално. По начин, по който наемници на Иймън Макдугъл биха го сторили.

— Още си мислиш за мъжа от фоторобота, така ли? Призрака? Обсебен си от мисълта, че си го видял пред блока на Конър.

— Каквото съм видял, видял съм. Имаш ли по-добро обяснение?

— Да. Че си въобразяваш разни неща. Това е по-добро обяснение, отколкото твърдението, че фантом отпреди две десетилетия е цъфнал отново и е очистил Елизабет Конър. Какво толкова е направила тя, че да наемат убиец за нея?

— Казах ти. Знаела е неща, които е можела да използва срещу силните на деня.

— Значи сега ще наблегнем на предизборното финансиране?

Лонг сви рамене.

— Поне трябва да проследя тази версия докрай. Да видя къде ще ме отведе.

— Добре, направи го. Само проследявай по-внимателно.

* * *

Сали беше сама в апартамента, когато пристигнаха Фин и Козловски. Имаше свободни часове следобед и се беше прибрала по-рано от училище. Обикновено отиваше направо в кантората на Фин, но тъй като днес имаше повече свободно време, отиде първо в апартамента да остави учебниците и да се наслади на усамотението. Това беше едно от малкото неща от предишния й живот, които й липсваха. Преди никой не се интересуваше какво прави или къде ходи. Ако изчезнеше за ден, за да е сама, на никого не му правеше впечатление. Сега обаче, когато в живота й влязоха Фин, Лиса и Козловски, тя рядко имаше спокойни моменти. Те постоянно искаха да знаят какво прави и къде го прави, както и с кого го прави. На нея това й беше чуждо и означаваше, че вече не можеше да има уединение, когато си поиска. Дори и да имаше възможност, не би се върнала към стария си живот, но беше хубаво да остане за малко насаме със себе си.

Седеше в стаята си и пишеше домашното си, когато чу вратата на апартамента да се отваря. Веднага разпозна гласовете. Първата й мисъл беше да отиде и да поздрави дошлите, но нещо в тона им я накара да размисли.

— А ти какво очакваш? — попита Козловски. — Да не мислеше, че ще ти благодари за възможността да прекрати дело срещу отявлен боклук, който по една случайност е и син на едър престъпен бос?

— Не, не мислех това — отвърна Фин. — Но можеше да се съгласи да разменим наркопласьор за убиец.

— Можеше, ако му го беше дал. Но ти дори не знаеш кой е убиецът. Според мен Макдугъл те разиграва, за да измъкне сина си от затвора.

— Не, не мисля.

— Защо? Защото му имаш доверие ли? Глупости. Той е мошеник и винаги ще си остане такъв. Нещо повече, той е социопат. Не играе по твоите честни и ясни правила.

Настъпи продължително мълчание и Сали се запита какво ли е станало. После Фин заговори отново:

— Добре тогава, как предлагаш да постъпя?

— Не ти, а ние. Ще вземем нещата в свои ръце. Ще вземем сами досието на майка ти, което пази Макдугъл.

— Как?

Бившето ченге сви рамене.

— Досието е в онзи шкаф в офиса на „Уотърстрийт Корп“, нали?

Фин се намръщи.

— Искаш да проникнеш с взлом и да го откраднеш? Ти си луд.

— Не, не съм. Не е толкова трудно. Ще влезем и ще излезем за по-малко от петнайсет минути.

— Да проникна с взлом в офиса на мой клиент, за да се сдобия с поверителна информация? Не е най-добрият ход от гледна точка на професионалната ми кариера.

— Имаш ли по-добра идея?

Отново настъпи тишина. На Сали й се прииска сега да можеше да види какво става в хола, да разбере по израженията им какво са наумили. Накрая Фин попита:

— Кога?

— Тази нощ.

— Лиса ще трябва отново да вземе Сали при себе си.

— Ще го уредя.

Пак тишина. Момичето се напрегна, за да не изпусне нещо.

— Как ще го направим? — попита Фин.

— Ще влезем, след като Макдугъл си тръгне вечерта. Тихо и бързо. Ако имаме късмет, той изобщо няма да разбере, че някой е бил там. Всичко необходимо ли си взел?

— Да. Забравих само една писмена защита, по която работех. Да отидем в кантората и да говорим с Лиса, преди Сали да се е върнала от училище.

И после двамата излязоха. Сали чу как вратата на апартамента се затвори, но остана в стаята си още няколко секунди. През главата й минаха хиляди мисли. Тя се огледа. Когато се премести при него, Фин боядиса стените в бледорозово и купи от някакъв скъп специализиран магазин ленени калъфи за леглото в същия цвят. Тя мразеше розовото, но оценяваше факта, че той полага такива грижи за нея. Сега, след като живееше тук вече от година, стаята беше изпълнена с нейните вещи, нейната личност и дух. Остана права няколко секунди, замислена за всичко, което Фин беше направил за нея. После взе раницата с учебниците и тръгна към офиса му.