Дейвид Хосп
Зодия убиец (39)

Трийсет и осма глава

Фин ги видя да идват от прозореца на кабинета си. Бяха двама и се приближиха от двете страни на сградата. Срещнаха се при входната врата с военна прецизност. Заради тъмните им костюми, слънчеви очила и миниатюрни слушалки първоначално помисли, че са от ФБР. Но косите им бяха твърде дълги. След секунда разпозна бодигарда, който предния ден се беше опитал да му попречи да разговаря с жената от дома на Бюканън.

Частна охрана. Само едно стъпало по-високо от обикновените гангстери. Но пък лоялни.

Той посегна към телефона, готов да се обади в полицията. Очакваше всеки момент да разбият с крак вратата. Бюканън вече беше наредил да убият двама души, защо да се спират точно сега? Но все пак не би било добре да го очистят посред бял ден на оживената улица, Фин се поколеба.

Докато наблюдаваше от прозореца, двамата мъже се приближиха до вратата. Застанаха като на пост с ръце пред слабините си, сякаш се пазеха. Миг по-късно зад тях на улицата спря черна кола. Вратата на колата се отвори и отвътре слезе Джеймс Бюканън. Двамата охранители направиха път на Бюканън, който отиде до вратата и натисна звънеца.

Фин не знаеше какво да предприеме. Докато гледаше през прозореца, през ума му минаха хиляди мисли.

Бюканън звънна отново.

Адвокатът отиде в коридора, бавно завъртя дръжката и отвори.

— Господин Фин — официално се обърна към него Бюканън, все едно че предизборната кампания вече беше започнала и беше дошъл да го агитира защо трябва да гласува за него.

— Да? — Фин беше в шок, не знаеше какво друго да каже.

— Рекох си, че ще е разумно да поговорим.

* * *

Вътре в офиса въздухът беше наелектризиран от напрежение. Дори Бюканън изглеждаше притеснен.

— Нещо против да седнем?

— Разбира се. — Макар и да беше твърде цивилизовано и възпитано, Фин не можа да се сдържи: — Да предложа нещо за пиене? Кафе?

Сенаторът кимна.

— Чаша вода, моля.

— Секунда само. — Фин отиде до малкия кухненски бокс и наля чаша вода. През цялото време ръцете му трепереха. Когато се върна в кабинета, постави чашата на една масичка до Бюканън, за да прикрие треперенето си.

Сенаторът взе чашата и отпи. Огледа офиса.

— Доста добре си се наредил — отбеляза.

— Не е като Луисбърг Скуеър — отвърна Фин.

— Не е, но си го постигнал сам. Накарах хората ми да те проучат. Започнал си от нулата. Всички шансове са били против теб и въпреки това си успял. Възхищавам ти се. Лично аз нямах възможността да докажа какво струвам. Дори не знам дали щях да се оправя сам.

— Вероятно съм бил късметлия.

— Това не е до късмет.

— Не е ли? А какво тогава? — Фин го погледна в очите. — До произход?

Бюканън отново отпи. Остави чашата на масата и погледите им се срещнаха.

— Аз не съм баща ти — каза той.

— Тогава защо си дошъл?

Сенаторът стана и закрачи пред Фин.

— Както казах вече, никога не ми се удаде възможност да се докажа на какво съм способен. Е, свърших добра работа, като опазих богатството и бизнеса на семейството. Мнозина други в ситуация като моята пропиляха това, което имаха. Но въпреки всичко не е същото като да се самоизградиш, да построиш нещо сам от нулата. Като резултат от това, ако ще оставя някакво наследство, то ще е в политиката.

— С други думи, притесняваш се за преизбирането.

Бюканън спря да крачи.

— Да, притеснявам се. В опасни времена като днешните един подходящ човек, поставен на подходящ пост, може да свърши много.

— Ти като сенатор? Подходящ човек на подходящ пост?

— Сега, за в бъдеще… — Той повдигна вежди. — Кой знае накъде ще ме отведе животът.

— Изобщо не ми пука накъде ще те отведе. Имам си собствени проблеми за решаване.

— Именно — твои, а не мои! — повиши тон Бюканън и посочи с пръст към Фин. — Мен не ме замесвай. Имаш ли представа какви вреди ще нанесеш, ако продължиш по този път?

Адвокатът мълчаливо се вгледа в него, объркан, несигурен какви чувства да изпитва към този човек, който му беше дал живот. Човекът, който веднъж вече се беше отрекъл от него и сега искаше да се отрече отново. Гадеше му се от цялата тази работа.

— Каза, че не си ми баща.

— Не, не съм!

— Докажи го. Съгласи се да ти вземат кръвна проба.

Бюканън поклати глава.

— Не мога. Не разбираш ли? Съглася ли се, историята ще излезе наяве. Веднъж излезе ли наяве, вече няма да има значение дали резултатът от теста е положителен или отрицателен. Няма да има значение дали съм убил или не Елизабет Конър.

— Не е вярно.

— Вярно е. Повечето хора все още мислят, че Ричард Джуъл е човекът, който е заложил бомбата по време на олимпиадата в Атланта. Всички още си мислят, че Гари Кондит е убил Чандра Леви. Вече няма значение, че и двамата са невинни и че и в двата случая полицията е открила истинските убийци.

— Не разбирам накъде биеш.

— Натам, че сега от теб зависи съдбата ми.

* * *

Денят в училище мина ужасно. Часовете, които обикновено бяха интересни на Сали, днес й се сториха скучни. Часовете, които обикновено съумяваше да изтърпи, днес бяха непоносими, Фин не й излизаше от главата. Дори го помоли да пропусне часовете, но той беше непреклонен. Съгласи се с него само защото съзнаваше, че той отдава голямо значение на образованието й.

Щом свърши и последният й час, тя скочи в автобуса до гарата и оттам взе влака до Лекмиър. Оттам имаше само километър до кантората на Фин. Тя вървеше целеустремено, изгаряше от желание да разбере как е минала срещата с полицейския детектив. Питаше се защо още не са арестували Бюканън. Надяваше се да го сторят. Не понасяше хора, изоставили децата си.

Видя ги, когато зави на ъгъла на Уорън Стрийт. Двама мъже в костюми и слънчеви очила, застанали пред вратата на офиса. Постоянно въртяха глави наляво-надясно, регистрираха всяко камъче и всяко движение около тях. Гледаха на останалите пренебрежително и заплашително. У нея се надигна гняв. Ускори крачка. Какво ли те търсеха те пред кантората на Фин?

Мъжът отляво я забеляза първи. Въртенето на главата спря и слънчевите очила се фокусираха върху нея. Той се обърна към другия и му кимна. Двамата се съсредоточиха върху Сали и я наблюдаваха, докато тя приближаваше. Тя не им обърна внимание и понечи да мине до вратата, но двамата й препречиха пътя.

— Съжалявам, госпожице — каза този отдясно. Беше застанал върху гранитното стъпало и я гледаше отвисоко.

— Истински ще съжаляваш, ако не ме пуснеш — отвърна тя.

Мъжете се спогледа и снизходително се усмихнаха, което идеше да покаже, че ни най-малко не се плашат от нея. После единият отново я погледна отвисоко и отговори:

— Не можете да влезете.

— Дошла съм при Фин.

— Не, точно в момента не може. Той има среща.

— Добре, тогава ще почакам в кабинета на Козловски. — Отново посегна към вратата, но този вдясно светкавично избута ръката й.

— Не правете така — изрече тя с равен тон.

— Не е за вярване — обърна се десният към партньора си. Онзи поклати глава, но изражението на лицето му остана все така непреклонно. — Господин Фин не иска никой да го безпокои в момента. В среща е.

— Нека той сам ми го каже.

— Той ни нареди така.

— Лъжете. — Сърцето й заби учестено. Дали Фин не беше в опасност? Този вляво се разколеба, но десният се ядоса.

— Няма да повтарям, госпожице. Вървете си.

Тя сведе поглед и се обърна, сякаш наистина си тръгваше. Усети как вниманието и на двамата се насочи към улицата. Явно решиха, че са приключили с нея. Дълбоко грешаха.

Тя бързо се извъртя и с всичка сила настъпи по-близкия до нея бодигард. Беше си обула обувките с дебели и твърди подметки, а пръстите на гарда стърчаха над ръба на стъпалото. Предната част на стъпалото му се огъна надолу и се чу пукане като от счупени кости. Нещастникът извика от болка и коленете му се подкосиха.

Онзи отляво, който усети опасност, се разколеба. Друга грешка. Тя замахна с чантата си, пълна с учебници, и го удари в лицето. Не можеше да му причини тежка травма, но беше достатъчно да го събори на земята.

Сали се втурна към вратата и сграбчи дръжката, но не беше достатъчно бърза. Този със счупеното стъпало се беше окопитил и я хвана за косата.

— Ти, малка кучко! — изръмжа и я издърпа от вратата.

Сали изпищя от болка и отново стовари петата си върху крака на гарда, причинявайки му болка. Той пусна косата й и отново се преви. Сали удари и него с чантата и той се строполи върху вратата. За нещастие успя да се задържи и когато отново се изправи, лицето му беше изкривено от свирепа ярост.

— Ела тук! — извика той.

Хвана я за врата.

— Пусни ме! — изкрещя тя. — Веднага ме пусни!

Бодигардът обаче нямаше такова намерение. Усили хватката, от което й стана трудно да диша.

— Искаш да си играем ли? — продължи той. — Да си играем тогава!

В този миг вратата зад тях се отвори и двамата политнаха вътре.

— Какво, по дяволите, става тук? — извика Фин и помогна на Сали да се изправи. Единият от бодигардовете на Бюканън се опита отново да я сграбчи, но адвокатът го настъпи по ръката.

Мъжът се изправи и понечи да се нахвърли на Фин, но Бюканън го спря:

— Морис!

— Не искаха да ме пуснат — обясни Сали. — Разтревожих се.

Фин погледна към Бюканън, който кимна и отвърна:

— Исках да сме насаме.

— Този офис е мой — ядоса се адвокатът. — Нямаш право.

— Предвид естеството на разговора ни не исках да има други хора…

— Сали не е други хора! Тя е моя… Тя е тукашна. — Той я придърпа към себе си и я закри с тялото си. — Вървете си веднага.

Бюканън миролюбиво вдигна ръце.

— Тръгвам си, но искам да си помислиш върху думите ми.

Фин кимна.

— Това, което ми каза, няма никакво значение за мен. Нямам ти никакво доверие. Искаш да ти повярвам? Трябва да ми дадеш причина. Защото в момента нямам нито една.