Дейвид Хосп
Зодия убиец (2)

Първа глава

2010 година

Скот Фин съвсем не беше щастлив от създалата се ситуация. Седнал в кабинета си в Чарлстън, той погледна към седналия от другата страна на бюрото Иймън Макдугъл. Въпреки че костюмът на Макдугъл беше добре скроен и от скъп плат, сакото не стоеше никак добре върху широките и набити рамене на посетителя. Яката на ушитата по поръчка риза се беше впила в дебелия му врат, а италианските обувки ужасно го стискаха. Той извади копринена кърпичка от джоба и издуха носа си.

— Не мога да го направя, Иймън — каза Фин. Макдугъл беше опасен човек и рискът не беше никак малък.

— Напротив, можеш и още как — отвърна Макдугъл. Ирландският акцент още не беше изчезнал от говора му. — Нещо повече, ти ще го направиш. Не ти ли пращам достатъчно клиенти? Не ти ли давам работа?

— Пращаш ми, защото печеля делата в съда. — Адвокатът беше на около четирийсет и пет години и имаше впечатляващ списък от съдебни победи, който напълно оправдаваше самоувереното му поведение. Висок и слаб, с черна коса и с набраздено от бръчки лице, той притежаваше естествено обаяние, което му помагаше да спечели доверието на съдебните заседатели. Но и цялото обаяние на света не би могло да помогне за случая на Макдугъл. — И когато ми дадеш дело, което не може да бъде спечелено, съветвам хората ти или да се откажат от исканията си, или да си намерят друг адвокат — да се оставят на късмета и да се подготвят за присъда. Не обичам да увъртам и ти много добре го знаеш.

— Точно затова се обърнах към теб. — Иймън разпери ръце, сякаш за да демонстрира добрите си намерения. Жестът му беше комичен и съвсем неуместен.

— Не, не е така. И двамата го знаем. Става дума за сина ти. Искаш гаранция, а аз не давам гаранция за успех. Ако започна да мамя системата, ще загубя репутацията си и вече няма да съм ти полезен.

Макдугъл стана и закрачи напред-назад. Кабинетът беше ремонтиран наскоро — знак за успешната кариера на Фин и все повече засилващата се репутация. Стените от сиво бяха пребоядисани в бяло. Репродукциите по стените бяха заместени от оригинални картини, купени от скъпа галерия. Паркетът на пода беше лакиран отново и покрит с персийски килими. Почти всичко в кабинета беше подновено — като се започна с компютрите, мине се през завесите и се свърши с креслата. Единственото, което остана от предишните дни на Фин, беше бюрото му — очуканото, светло на цвят бюро, което преди години беше купил от един магазин за офис мебели втора употреба. Декораторката, пушеща като комин разведена жителка на Нютън, го беше помолила да й позволи да му намери „нещо подходящо“. Тя настояваше, че му е необходимо нещо, което да олицетворява неговия авторитет — нещо огромно, тъмно и мъжествено. Тогава той й отговори, че му трябва нещо функционално и удобно. Така бюрото остана.

Пушачката също така искаше да прегради със стени просторния първи етаж, за да създаде отделни кабинети за Фин и неговата секретарка Лиса Кранц. Двамата с Лиса обаче предпочетоха да делят едно и също работно пространство. Обичаха да си викат един на друг, а стените щяха да им пречат.

Лиса се възползва от възможността да се сдобие с ново бюро. Избра старинен чипъндейл от лакирано черешово дърво, с меден обков. Тя имаше вкус към скъпото, беше отгледана в богато семейство и не се оплакваше от недоимък, Фин нямаше нищо против.

Кантората се развиваше добре и успехът до голяма степен се дължеше на Лиса.

В момента тя седеше зад скъпото си бюро в другия край на стаята и наблюдаваше Макдугъл, който, издокаран със скъпия си английски костюм и тесни италиански обувки, продължаваше да се кара на шефа й. Предпочете да си държи устата затворена и да не се меси, което се оказа голямо изпитание за нея.

— Отказваш ли ми? — настоятелно попита Макдугъл. Погледът му беше помрачнял, което не беше добър знак.

— Казвам само, че синът ти няма да се съгласи с мнението ми. И фактът, че той ти е син, не променя позицията ми.

— Ти още не знаеш нищо за делото и вече си готов със съвет?

— Знам това, което прочетох.

— Вестниците винаги изопачават нещата.

— И знам това, което ти ми каза.

— И аз понякога изопачавам нещата. Просто поговори с него. Не искам да се забърква в лайната повече, отколкото е затънал в момента.

— Долавям ирония в думите ти, Иймън. — Фин осъзна, че е прекачил чертата и млъкна.

— Мери си приказките, момче! — Ирландецът заканително размаха пръст. Лицето му стана яркочервено. — Такава ми е работата и не се чувствам виновен за нищо — повиши тон Макдугъл. — Помагам на доста хора да станат по-богати, включително и на теб. Щом искаш да се правиш на господин „чиста вода ненапита“, така да е. Но знай, че дълбоко в душата си ти не си по-различен от мен и хората ми. — Той направи няколко крачки, после си пое дъх и седна отново срещу Фин. Наведе се към него и го изгледа застрашително. — Май забрави миналото, Фин. Двамата с теб не сме роднини, но аз си те спомням още като хлапе на улицата. Още оттогава бях неизменно до теб. Не ми обръщай гръб сега, поговори с момчето заради мен.

Фин изгледа продължително Макдугъл, преди да даде отговора си. Ирландецът казваше истината — той беше един от първите, които започнаха редовно да му пращат клиенти и все още си оставаше важен източник на приходи за него. Вярно, че малката му фирма щеше да оцелее и без подкрепата на Макдугъл, но едва ли щеше да продължи да процъфтява като досега. Запита се дали си струваше. Никак не му харесваше да бъде длъжник на човек като Макдугъл.

— Аз не мамя — отвърна накрая той. — Разбираш ли?

— Да, естествено. Дума да няма. Ако ти изгубиш лиценза да практикуваш, момчетата ми ще се лишат от най-добрия адвокат по наказателни дела в Бостън. На мен трябва ли ми това?

Фин гледаше в очите събеседника си. Онзи не мигна нито за част от секундата.

— Добре, ще говоря с него.

Макдугъл стана.

— Ти си голяма работа, Фин.

— Благодаря за високата оценка.

Макдугъл изръмжа. Обърна се и кимна на Лиса, която изобрази любезна физиономия специално заради него.

— Чао засега — каза той. — Продължавайте все така. — Отвори вратата и излезе на хладния октомврийски въздух, след което се запъти към кадилака, паркиран на Уорън Стрийт. Двама едри мъже, подпрели се на бронята, се изправиха и се опънаха като струни, веднага щом го зърнаха. Единият му отвори задната врата на колата, а другият седна зад волана, Фин застана до прозореца и съпроводи с поглед кадилака.

— Браво, шефе! — каза Лиса. — Постави го на мястото му.

— А ти как би постъпила на мое място?

— Не знам, казвам само, че идеята не е добра.

— Да, не е добра.

* * *

Вятърът брулеше пожълтелите листа и ги струпваше на купчини пред триетажната сграда на Масачузетс Авеню, точно след кръстовището с Мелнея Кас Булевард, когато детектив Закари Лонг паркира отпред. Погледна записаното в тефтера си. Петстотин седемдесет и девет. Това беше мястото. Наведе се и извади изпод седалката малка плоска бутилка, отпи от нея и я върна отново под седалката.

Стълбищните площадки пред входа на сградата бяха изпълнени с лица в най-различни кафяви нюанси на кожата. В очите им се четеше тревога, докато го гледаха как слиза от колата. Един човек беше излязъл пред самата сграда. Полицай Рей Уошингтън стоеше като часови пред входа на блока, като не даваше на никого да влиза и от време на време хвърляше поглед към недоволстващото множество около него.

Лонг погледна към сградата. Десет пресечки по на север, в модерния Бек Бей, постройката щеше да украсява квартала като бижу. Масивна, с високи заоблени прозорци на четириетажната фасада, загатващи за една останала в миналото гордост. Малко по-нататък по улицата имаше подобна сграда, която стоеше празна и със заковани дъски на вратите и прозорците. По претъпканите с коли улици пълзяха линейки с виещи сирени, откарващи нуждаещите се от медицинска помощ в разположената наблизо Метрополитън Хоспитал. Във винарския магазин от другата страна на улицата се очертаваше да избухне скандал, извисяваха се сърдити гласове на хора, говорещи със силен акцент. От близката Саут ийст Експресуей се чуваха клаксони.

Лонг извади от джоба си дъвка, лапна я, смачка хартиената опаковка и я пъхна обратно в джоба си. Направи го по-скоро по навик. Не му пукаше дали някой знаеше за пристрастеността му към алкохола или не.

Приближи се бавно, попивайки обстановката наоколо. Стигна до стълбите, спря се и насочи погледа си към събралите се на входа на съседната сграда. Набеляза си лицето на най-едрия сред тях и му кимна. Онези, които също стояха на площадката, с любопитство се вторачиха в него. Мъжът сякаш се поколеба за миг, заби очи в земята, но после също кимна на Лонг. Добро начало. Детективът се нуждаеше от помощта и сътрудничеството на съседите и затова беше важно да ги спечели на своя страна колкото се може по-скоро.

Когато отново се обърна към входната врата, с периферното си зрение забеляза едно друго лице. Не можа да се сети къде, но го беше виждал. Като призрак-фантом, който се изпарява от съня му в ранните часове на утрото, смътен и отдалечен. Беше белокож, със стоманеносива коса, в унисон с цвета на небето. На челото си имаше светлорозов белег във формата на буквата V. Но това, което го открояваше от останалите, беше, че гледаше право към Лонг, без никакво стеснение или страх. Това предизвика необяснимо тревожно предчувствие у детектива. Когато се обърна отново и го потърси сред тълпата, беше изчезнал.

Лонг стисна силно ръждивото перило и се подвоуми дали да не се заеме с преследването му. Но после си зададе въпроса: „За какво да го преследвам? Какво незаконно е сторил? В края на краищата да гледаш вторачено в някого не е престъпление.“

Огледа за последно тълпата, след което се заизкачва по стълбите.

Полицай Уошингтън го погледна притеснено. По челото му под фуражката беше избила пот въпреки хладното октомврийско време.

Лонг разбра защо.

— Бързо пристигнахте, детектив — обърна се към него Уошингтън.

— Бях тръгнал в тази посока, когато получих повикването — отвърна той. — Само отбих от магистралата.

Полицаят нервно погледна часовника си и сконфузено се усмихна. Лонг знаеше, че минава единайсет часът.

— Значи сега идвате? Трябва да се преоблека в цивилни дрехи.

— Бях на погребение.

— Извинете. Някой близък ли?

Лонг поклати глава.

— Баща ми.

— Дявол да го вземе, не исках да ви… Моите съболезнования. Съжалявам.

— И той също. Какво имаме тук?

Уошингтън се поколеба. Лонг усети, че на полицая му стана неловко да го занимава със случая. Съболезнованията бяха напълно достатъчни.

— Не се тревожи. Само ми кажи с какво си имаме работа.

— Един от съседите се обади преди час. Елизабет Конър, апартамент 2С в задната част. На петдесет и девет години. Живее тук от петнайсет години. От няколко дни никой не я бил виждал да излиза. Вчера усетил миризмата. Тази сутрин домоуправителят взел ключ и влязъл в апартамента. Освен него никой друг не е бил вътре. Аз само хвърлих поглед, за да запечатам жилището, но не съм пипал нищо. Казах на хората от другите апартаменти да си стоят кротко и мирно, докато не ги повикаме. Казах им, че може да ги разпитаме.

Лонг кимна.

— На какво ти прилича?

— Сложно е. Има доста кръв. Нищо, което да не сте виждали преди. Признаци на борба и съпротивление, но не много. Струва ми се, че е протекло и е свършило бързо.

— Добре. Криминалистите и подкрепата трябва да дойдат всеки момент. Освен тях никой не трябва да се качва горе, разбра ли?

— Да, разбира се.

Детективът отново погледна към тълпата.

— Щом започнат да се връщат по жилищата си, заеми се да събираш показанията им. Престъпниците понякога обичат да се навъртат около местопрестъплението и да наблюдават за случващото се отстрани. Ако не ти кажат нищо съществено, поне запиши имената и координатите им. Хвърли по едно око на документите им за самоличност, ако е възможно. За да си сигурен, че не ти дават лъжлива информация. Кажи им, че може да се върнем. Все някой трябва да е видял нещо.

— Мислите ли?

— В този квартал ли? Не, не мисля.

— Ще влезете ли?

Лонг кимна.

— Добра идея. Така и така съм тук, а и нямам какво друго да правя.

* * *

Реджи Хил пристигна точно за обедното хранене на бебето, Фин не знаеше поради каква причина Реджи се грижеше за сина на Лиса, но, изглежда, вършеше добра работа и тя зависеше от него. Екипиран като шерп от армията на Ханибал, той влетя през вратата с три чанти преметнати на рамото, с бебешка седалка за кола в ръка. Фин се полюбува на гледката.

Лиса стана и взе седалката с бебето.

— Как беше тази сутрин? — попита тя. След като роди, Лиса си взе почивка две седмици. Нямаше никакво съмнение, че ще се върне на работа. Тя беше любяща майка, но не от тези, които биха си останали вкъщи. Той подозираше, че ще прекарва по-голямата си част от времето в офиса заедно с бебето. Тя сложи седалката на земята и извади спящото бебе от нея, прегърна го и го погали по гърба.

— Беше много послушен — отвърна Реджи и остави торбите на пода. — Винаги ме слуша. Кълна се, дори и да му извадиш зъб, ако са му поникнали, пак няма да се разплаче.

— На баща си се е метнал — отвърна тя.

— Пази боже! — Реджи потрепери. — Нека да бъдем по-амбициозни, а?

— Ако Коз те чуе, че говориш така, Реджи, ще те уволни на секундата — намеси се Фин.

— Няма да чуе. — Реджи седна в едно от кожените кресла до стената. — Той тайно ме желае като повечето мъже.

Фин поклати глава.

— Ако разбере, че говориш така, няма да те уволни — направо ще те застреля.

Лиса се изкиска.

— Тц-тц… Май някой е доста притеснен днес — каза Реджи.

— Той не е притеснен, повярвай ми — обади се тя.

— Може би този някой прикрива омразата си към стереотипите — продължи Фин.

— Ами, друг път — с фалцет изрече Реджи. — Знам, че за теб не съм просто ютиите.

Фин се усмихна дружелюбно.

— Напротив.

Реджи посегна към махагоновата етажерка за списания и взе оттам вестник, след което шумно го разтвори.

— Лиса Кранц, обичам това дете, но ако си мислиш, че ще търпя подобни обиди заради жалкото заплащане, което ми даваш, жестоко се лъжеш. Настоявам да ме защитиш.

Бебето се размърда.

— Извини се на Реджи, Фин — каза тя. — Или ще ти отрежа топките.

— Няма. Ще те съдя.

— Добре, тогава ще напусна и ще трябва сам да си движиш кантората.

Въпреки че заплахата беше произнесена на шега, на Фин му се сви сърцето.

— Извинявай, Реджи — каза той. — Ти си олицетворение на мъжествеността в един несигурен и непонятен свят.

— Ти пък като че ли разбираш от тези неща. — Реджи сгъна вестника и го върна на етажерката. — Отивам в „Старбъкс“, за да излекувам наранената си гордост. Някой иска ли нещо?

— Аз искам безкофеиново кафе с обезмаслено мляко — каза Лиса.

— Фин?

— Там продават ли нормално кафе?

— Варварин.

— Зарежи.

Реджи отвори вратата и излезе.

— Не започвай пак — каза секретарката. — Вярно е, че си има странности, но се грижи превъзходно за Андрю. Без него съм загубена.

— Ама какво искаш? Нищо не съм казал. И съм почти сигурен, че е прав: Коз много си пада по него.

— Много смешно. — Бебето се беше събудило и започна да плаче. Лиса го постави изправен върху коленете си. — Чичо Фин иска никой да не му се бърка в живота, нали така, Андрю? Да, така е. — После го постави отново в седалката и се зае да търси бутилка из детските торби. — Като стана дума за това, наистина ли ще представляваме хлапето на Макдугъл в съда?

— Първо ще говорим с него.

— Има ли разлика?

— Може би няма да му хареса това, което ще му кажа, и ще можем да се измъкнем. Знаеш ли го?

— Да, знам, както и ти.

Вратата се отвори и двамата едновременно се обърнаха. Мъжът, застанал пред тях, изглеждаше като излязъл от романите на Стивън Кинг. Беше на петдесет и няколко години, с гъста прошарена разрошена коса. Дрехите му бяха измачкани и лекьосани. Лицето му беше мръсно, но не достатъчно, че да скрие дългия и дълбок, назъбен белег, който започваше от ъгъла на окото му и свършваше точно под ухото. Беше едър и набит. Вдигна някаква мръсна компютърна разпечатка над главата си и възкликна:

— Имам го!

— Здрасти, скъпи, как прекара вечерта? — попита Фин.

— Майната ти.

— Коз! — скара му се Лиса. — Съобразявай се с детето!

— Извинявай, не го видях.

Тя се приближи и го целуна по бузата.

— Няма нищо. Я, ама ти вониш.

— Защото пълзях из боклука.

— Е, всеки си има някакво хоби — обади се Фин.

— Да, всеки — отвърна Том Козловски. — Моето е да ти спасявам задника. Прекарах нощта да наблюдавам апартамента на Спенсър и да чакам да видя как ще реагира на ареста на партньора си.

Фин се заинтригува. Уил Спенсър беше съдружник на Карло Манели — клиент на Фин, който беше арестуван за търговия с наркотици пред ресторанта на Спенсър и Манели. Обвинението срещу Манели беше бетон.

— И? — попита адвокатът. — Как го понесе?

— Не много добре. Рано тази сутрин излезе от апартамента си с един сандък и се качи в колата си. Потегли към ресторанта, зави откъм задната страна и изхвърли сандъка в кофата за боклук.

— И ти влезе в кофата?

Козловски се намръщи.

— Не ставай глупав. Мислиш, че нямаше да забележи, ако бях тръгнал да ровя в кофата зад ресторанта му?

— Имаш право.

— Щях да изчакам до късно през нощта, но докато седях, един голям боклукчийски камион спря и изпразни кофата. Последвах камиона. На следващото му спиране дадох на шофьора петдесетачка и той ми позволи да се кача отзад.

— Хитро — отбеляза Фин и погледна към Лиса — Сега разбирам защо толкова много го обичаш.

— Трудно е да му устоиш.

— И на вируса ебола е трудно да се устои.

— Продължавай в същия дух и няма да ти кажа какво открих.

— Извинявай, Коз. Продължи, моля те.

— Всичко е тук. Дати, суми, клиенти. Цяло едно черно счетоводство. Всичко съвпада с уличните сделки с наркотици, за които ФБР обвинява Карло Манели. Спипахме го. Не е бил нашият клиент, а съдружникът му в ресторанта Спенсър.

— Странно. — Фин намигна на Лиса. — Аз бях заложил на Мустака.

— Това не оневинява ли Манели? — попита Козловски съвсем сериозно.

— Откъде да знаем, че не са били замесени и двамата? Те са съдружници в ресторанта, защо да не са и в търговията с наркотици? Как така Манели не е забелязал, че в ресторанта е имало пари в повече всяка седмица? Ако отидем с това при федералните, те ще вдигнат мерника и на Спенсър и ще обвинят и двамата като съучастници. Вероятно обвинението ще издържи, независимо дали е вярно или не.

— Значи няма да ходим при федералните. Остави ги да продължат да водят делото срещу Манели. Когато се стигне до съдебен процес, ще извадиш коза. Така ще объркаш изцяло тезата на прокурорите и, воала, ще имаш основателни съмнения.

Фин се замисли.

— Може и да проработи — отвърна скептично. — Но нямаме по-добър вариант.

— Виждаш ли? Струваше си нощната смяна, петдесетте долара и новите дрехи. Всичко това ще го пиша на твоята сметка.

— Хубаво. Аз ще го пиша на сметката на Манели като разходи за подготовка на делото.

Козловски свали якето и се опита да изтрие с пръст едно тъмно петно на ревера.

— Все ми е тая, за мен е важно да си получа парите.

— Че по колко върви едно спортно яке в „Уолмарт“?

— Подигравай се колкото искаш, но хората, с които си имам работа, не се доверяват на човек, облечен в костюм за хиляда долара. Щом искаш да говорят с теб, трябва да изглеждаш като един от тях. — Той сви якето на топка и го хвърли в кошчето за смет. — Нещо да се е случило, докато ме нямаше?

— Фин се съгласи да представлява сина на Иймън Макдугъл — каза Лиса.

— Не, не съм — възрази той. — Само се съгласих да разговарям с него.

— Да му дадеш правна консултация? — попита Козловски.

— Да.

— Това не означава ли, че ще го представляваш?

— Технически — да — призна Фин. — Но не е като да се съгласиш да поемеш делото пред съда. Казах на Иймън, че няма да прекрача чертата. Ще се отнасям към хлапето му като към всички останали клиенти. Той прие.

— Ти си малоумен.

— Благодаря, жена ти вече ми го каза.

— Тя добре знае какво говори. Макдугъл не иска да се отнасяш към сина му като с останалите. Той иска да измъкнеш сина му. Каквото и да става. И ако не го направиш, той много ще се ядоса.

— Знам — отвърна Фин.

— А като се ядоса, ще е доста неприятен. Той е опасен и непредсказуем.

— И това знам.

— Тогава защо се съгласи да го представляваш?

Адвокатът сви рамене.

— Може би защото вярвам, че всеки има право на най-добрата правна защита, каквато може да си позволи.

— Глупости. Съгласил си се, защото за теб това е предизвикателство.

Вратата се отвори и Реджи влезе и застана зад Козловски.

— Донесох кафето! — каза радостно, но щом направи няколко крачки навътре, сбърчи нос. — Уф! Мили Боже, какво смърди така гадно!

Фин и Лиса посочиха към Козловски.

— Той! — едновременно отговориха те.

Реджи изгледа с погнуса Козловски.

— Какво е станало с теб? Да не си плувал в боклука?

— Ъхъ — сконфузено отвърна той. — Нещо такова.

Реджи забели очи, след което погледна към Лиса:

— Мила, кълна се, не си длъжна да търпиш това. Само ми кажи и моите хора за два часа ще ви вземат, и ще ви изпратят заедно с детето на сигурно място в провинцията. Давам ти дума, никога няма да те намери.

Тя се усмихна.

— Напротив, ще ме намери. — Погледна съпруга си и усмивката й стана по-широка. — Без него бих умряла.