Дейвид Хосп
Зодия убиец (4)

Трета глава

Лонг остана в апартамента, докато съдебният лекар и криминалистите вършеха черната работа. Не беше необходимо да присъства — щеше да получи доклада им, когато свършеха. Освен това едва ли щеше да научи нещо ново от доклада. Така или иначе случаят щеше да приключи бързо. Или щяха да открият пръстови отпечатъци, които да съвпадат с данните от системата и щяха да арестуват извършителя същия ден, или нямаше да открият никакви улики и до седмица делото щеше да бъде закрито.

Независимо какъв обрат щяха да вземат събитията, той беше решен да разследва убийството. Имаше принцип да работи по всички случаи, та било то и безнадеждни на пръв поглед. А и винаги имаше шанс под повърхността да излезе нещо неочаквано. В това убийство обаче едва ли щеше да има такъв успех и той го съзнаваше.

Седна на стола пред бюрото на убитата и се зае да наблюдава работата на колегите си. Криминалистите правеха снимки на местопрестъплението от всички възможни ъгли. Поръсваха всички повърхности с тъмносив прах в търсене на пръстови отпечатъци. Всички предмети биваха описвани и заведени като веществен доказателствен материал. В средата на стаята доктор Мърфи, съдебният лекар, провеждаше първичен оглед на трупа на Елизабет Конърс. Наведе над нея високото си и кльощаво тяло с клинична прецизност, граничеща с безразличие, и бавно я преобърна, след което инструктира асистента си кои точно места от тялото да фотографира.

— Какво смяташ, докторе? — попита го Лонг, докато той продължаваше да работи.

— Ами, очевидно е мъртва.

— Много си добър, няма що. Сега разбирам защо са те направили началник. Да имаш някакви предположения от колко време е в това състояние?

— Трябва да направя няколко тестове, за да кажа със сигурност. Поне от четирийсет и осем часа. Значи вторник сутринта. Може да е било и в понеделник през нощта. Вероятно е било тогава.

— Причина за смъртта?

Мърфи сви рамене.

— Ще дам само предположение. Изглежда, фаталният удар е бил нанесен в главата. От години си изкарвам хляба с това и не бих правил категорични твърдения, преди да направя аутопсията. Тялото й може да ни разкаже много неща. — Той смени позата и огледа пръстите й. — От начина, по който кръвта е изтекла от главата й, мога да кажа, че е била още жива, когато е била ударена. По ръжена има кървави петна. Изглежда, раната на главата е причинена точно от ръжена, съдейки по формата и размера. Ти сам си прави заключенията. Но по-интересни са другите рани.

— Други рани?

Мърфи повдигна блузата на жената отзад, за да покаже на Лонг гърба на убитата, който беше покрит със синини и порезни рани.

— Виждаш ли тези тук?

— Да.

— Изглежда, са й били нанесени, след като е паднала от удара в главата. Преброих общо трийсет порезни и прободни рани и като гледам, някои са били причинени, след като старицата вече е била загубила доста кръв и е била мъртва. Виж тук. — Посочи няколко дълги порезни рани. — От тези не е изтекла никаква кръв. Дълбоки, нанесени със сила прорези, но няма кръв. Който и да го е сторил, се е гаврил с трупа в пристъп на ярост минути след като тя вече е била мъртва.

Лонг сбърчи чело.

— Дали убиецът е бил под влияние на наркотици? — попита.

— Би могло. Със сигурност е било някаква психоза.

— Не се сещам за никаква друга причина да млатиш човешко тяло с такава жестокост.

— Когато е била ударена в главата, жената била ли е с лице към убиеца, или е била ударена в тила? — попита Лонг.

— На този етап не може да се каже. Вероятно никога няма и да може.

— Майтапиш ли се? В телевизионните сериали постоянно го правят и всеки път познават.

— Да, бе, знам. — Мърфи въздъхна. — Тези съдебни лекари по телевизията трябва да са доста добри. Може би трябва да повикаме някой от тях, може пък да ни е от полза. За съжаление тя е била ударена в главата отстрани. Мога да разбера повече за ъгъла на удара, когато взема мерки, но пак няма да е сто процента достоверно. Може да се е завъртяла, може да се е навела — няма как да се установи. Какво значение има това?

Лонг поклати глава.

— Никакво предполагам. Просто любопитствам.

Мърфи се изправи и се обърна към асистента си:

— Сложи я в чувал. Ще довършим останалото в моргата. — Той предпазливо погледна Лонг, който неволно по навик извади от джоба си дъвка и я пъхна в устата.

— Ще ти се обадя, ако открием нещо друго — каза лекарят. — Но на твое място не бих хранил големи надежди. По всяка вероятност е така, както ти казвам.

— Добре де.

— Имала ли е роднини?

— Още не сме открили никого. Съседите й не знаят за такива. — Детективът посочи бъркотията на пода. — Тепърва ще трябва да преровя писмата й, може да разберем нещо.

— Дано да не е имала роднини. — Лекарят поклати глава. — Такова нещо… е трудно да се понесе от близките. Как преживяваш?

— Аз не я познавах.

— Нямам предвид нея. По принцип как си? Всичко наред ли е?

Лонг мразеше този въпрос. Напоследък често му го задаваха, а той не беше склонен винаги да отговаря откровено.

— Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Да, благодаря за загрижеността.

Мърфи го погледна в очите и Лонг отвърна лице настрани.

— Ако искаш да споделиш с някого, познавам доста добри специалисти. От службата ти ще платят за терапията.

— Да, знам. Благодаря, добре съм.

— Ако размислиш, знаеш къде да ме намериш. Ти си добро ченге. Не се оставяй да ти отнемат това. — Лонг не отвърна нищо. Лекарят огледа стаята. — Ще те държа в течение и ще ти се обадя, ако открием нещо.

— Добре, благодаря, докторе. — Лонг съпроводи с поглед Мърфи, който напусна стаята. В помещението останаха няколко момчета криминалисти, който правеха последните снимки на сцената на престъплението и почистваха оборудването си, но скоро мястото щеше да опустее. Всички знаеха какви са шансовете да се разплете случай като този, затова и ентусиазмът не беше голям. Униформените полицаи обикаляха из района и разпитваха жителите му, но до този момент не бяха научили нищо съществено. Никой не беше видял и чул нищо, никой не знаеше нищо.

Господи, как му се пиеше само. „Още не — каза си. — Малко по-късно.“

Лонг се наведе и започна да събира листовете хартия, пръснати по пода. Трябваше да прегледа всеки един от тях и като че до този момент не се беше сблъсквал с подобен случай. Колкото по-бързо приключеше с рутината, толкова по-скоро щеше да приключи със самия случай.

Час по-късно откри това, което търсеше. Беше прегледал почти цялата кореспонденция — главно сметки за плащане. Няколко каталога на стоки от евтини вериги магазини, с една дума никаква лична поща. Тъкмо си мислеше, че е свършил работата си тук.

Но то не беше в купчината на пода, нито в чекмеджетата или по рафтовете. Беше залепено на дъното на едно от чекмеджетата на бюрото, което беше захвърлено на пода. Грижливо замаскирано, то се сливаше с дървесината и Лонг за малко да го подмине, ако не беше понечил да върне чекмеджето на мястото му в бюрото. Чекмеджето не искаше да влиза и той го обърна, за да види къде са улеите за плъзгане.

Когато дръпна плика, за да го отлепи, по прозрачното тиксо останаха парченца дървесина. Пликът беше среден на големина, с метален механизъм, за да може да се отваря и затваря многократно. Лонг го отвори и откри вътре старо пожълтяло писмо. Той го огледа внимателно. Пликът беше изцапан с нечии пръстови отпечатъци, пощенската марка беше размазана. Успя да различи само датата на получаване — юли 1991 година. Прочете писмото два пъти. Изглежда, текстът нямаше никаква връзка с убийството, но това само усложняваше разследването. Най-малкото щеше да отложи приключването на случая. Лонг не беше против, та нали за това му плащаха.