Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Фин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Next of Kin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Хосп

Заглавие: Зодия убиец

Преводач: Петър Нинов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-315-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9660

История

  1. — Добавяне

Двайсет и първа глава

Вилата на сенатор Джеймс Бюканън беше най-голямата на Луисбърг Скуеър. Къщата, в която живееше, се намираше на Бийкън Хил и нямаше нищо общо с имитацията, в която Лонг прекарваше самотните си вечери. Бюканън дори не живееше там през повечето време. Отсядаше тук, когато идваше в Бостън, което правеше по-малко от една трета от годината. Останалото си време разпределяше между имението на Ембъси Роуд във Вашингтон, хижата си в Парк Сити и вилата на океанския бряг в Нюпорт, Роуд Айлънд. Носеха се слухове, че също така държал и още един апартамент, за който жена му изобщо не знаела.

Лонг се беше обадил предварително, за да се увери, че Бюканън е тук. Конгресът и Сенатът имаха едномесечна ваканция, на теория, за да позволят на народните избраници да почувстват пулса на обществото, да се запознаят с проблемите на електората и да се върнат с по-добра представа за проблемите и нуждите на онези, които ги бяха избрали. В действителност обаче почивката се използваше за набиране на средства за следващата кампания. Цената да се кандидатираш за място в Сената на Съединените щати беше станала толкова висока, че дори заможните и богатите разчитаха повече на набирането на дарения, отколкото на собствени средства. Бюканън имаше офиси в Кенеди Билдинг, в центъра на Бостън, но част от работата си вършеше от кабинета в дома си тук.

Вратата отвори млада жена, облечена в стилен костюм. Беше висока почти колкото Лонг и имаше ослепителна фигура.

— Мога ли да ви помогна? — попита го тя.

Той й показа полицейската значка.

— Детектив Лонг, полиция на Бостън — представи се. — Днес ви се обаждах по телефона във връзка с едно разследване.

Тя кимна.

— Очаквахме ви — отвърна и отстъпи назад, след което подкани с жест детектива да влезе. — Аз съм Соня Хардинг, една от личните асистентки на сенатора.

— Той и други ли има?

— Сенаторът е много зает човек.

— Не се и съмнявам.

Тя хвърли предупредителен поглед към него.

— Сенаторът е по работа в момента, но скоро трябва да се върне. Помоли да го почакате в библиотеката.

Тя го отведе в зала, която сякаш беше излязла от английско аристократично имение. Махагонови рафтове заемаха стените от пода до тавана, извисявайки се на четири метра над тях. Две стълби на колелца, закрепени на медни релси върху рафтовете, позволяваха достъп до намиращите се нависоко книги. Мебелите бяха кожени, включително и повърхностите на две масички за четене.

Върху две от стените бяха окачени старинни литографии с изображения на някакви изкопни работи. Те привлякоха вниманието на Лонг и той се приближи към тях, за да ги разгледа по-добре.

— Насипи — поясни Соня Хардинг.

— Моля? — попита Лонг.

— Насипи. — Тя посочи с ръка. — Показват насипите в течение на времето. Над седемдесет и пет процента от днешен Бостън някога е бил покрит от вода. По-голямата част от града е върху изкуствени насипи.

— Не знаех, че е толкова много.

Тя кимна и му посочи няколко репродукции.

— Това е сметището на Бек Бей. Прадядото на сенатора е бил инженер. Отговарял е за пресушаването на района от Фенуей до Чарлз Ривър. Близо две хиляди и четиристотин декара блата и мочурища са се превърнали в модерен жилищен квартал. В продължение на близо четирийсет години, на всеки десет минути в Бек Бей са изсипвали по един вагон пръст и чакъл. Така по онова време градът удвоил площта си, а семейството на сенатора станало едно от най-богатите в страната.

— Изглежда знаете доста по въпроса.

— Старая се да науча колкото се може повече за сенатора.

Соня Хардинг го заведе при едно кресло с висока облегалка, за тапицирането на което навярно бяха пожертвани няколко телета. Личната секретарка седна срещу него в друго такова кресло.

— От колко време работите при сенатора? — попита я Лонг.

— От три години.

— Харесва ли ви?

— По-добре е от предишната ми работа.

— Която беше?

Тя се усмихна.

— Когато се обадихте, не ми казахте за какво ще е срещата.

— Не, не ви казах.

— Ще ми кажете ли сега? Може да спестя от ценното време на вас и на сенатора.

— Трябва да говоря лично със сенатор Бюканън.

— Сигурен ли сте? Може да съм ви от помощ, докато го чакате.

— За нищо на света не бих искал да ме обвинят, че съм отхвърлил помощта ви. Може да ми дадете малко обща информация. Вие тук ли работите постоянно?

Тя кимна.

— Сенаторът предпочита да работи оттук. Държим няколко души в офиса в центъра, но най-важната работа се върши тук.

— Това включва ли кампанията по преизбирането му?

— Отчасти. Много внимаваме, разбира се, защото има строги правила кой може да работи за тази кампания и кой не. Не искаме да ни обвинят, че използваме парите на данъкоплатците, за да преизберат сенатора, но всъщност голяма част от предизборния екип е разположена тук.

— Кой отговаря за финансирането на кампанията?

Тя се поколеба:

— Би трябвало да зная, но, уви. Изобщо не се срещам с хора от финансовия отдел. Работата ми е да организирам графика на сенатора. Също така малко машинопис. Доста традиционни задачи.

— В традиционните задачи няма нищо лошо — отвърна Лонг. — Той свестен шеф ли е?

Тя навъси вежди.

— Какво имате предвид?

— Не знам. Мисля, че въпросът ми е достатъчно ясен. Той свестен шеф ли е? Добър ли е? Добре ли се отнася с вас? — Не пропусна да забележи нейното колебание.

— Отнася се добре с мен — отвърна Соня, макар че лицето й си остана мрачно.

— Има репутация. — Не уточни. Можеше да се отнася за добра, а можеше и за лоша репутация. Искаше да провери как ще го разтълкува тя.

— Не знам за какво говорите — отговори тя и скръсти ръце. Освен това не обичам намеците и недомлъвките.

— Аз не намеквам нищо. — Двамата се спогледаха.

— Карам ли ви да се чувствате неловко с моите въпроси?

— Не — отвърна тя, но ръцете й останаха скръстени. — Само дето… — Тя млъкна рязко.

Лонг беше седнал с гръб към вратата, но веднага разпозна рязката смяна на позата на Соня Хардинг, като че някой трети беше влязъл в помещението. Тя се изправи.

— Сенаторе — каза.

Детективът също стана и се обърна към вратата. Мъжът срещу него имаше внушителна фигура. Беше висок към метър и деветдесет, с широки рамене на бивш тежкоатлет. Имаше гъста черна коса, широко чело и изсечени черти на лицето. Сенаторът се усмихна и избелените му зъби блеснаха на светлината.

— Детектив — поздрави го той, пренебрегвайки присъствието на личната си секретарка.

— Сенаторе.

— Благодаря ти, Соня — обърна се Бюканън към жената, без изобщо да погледне към нея. — Можеш да продължиш с другата си работа.

Тя кимна и излезе, без да каже нищо. Бюканън откъсна очи от нея чак когато тя беше при вратата. Лонг забеляза, че погледът му е насочен под кръста й.

— Какво мога да направя за вас, детектив…

— Лонг.

— Детектив Лонг. — Сенаторът се приближи, за да се здрависа с него. — По телефона бяхте загадъчен. Можех да ви отпратя, но вие разпалихте любопитството ми.

— Имам към вас само няколко въпроса.

— За какво?

— Относно разследване, което водя. Вероятно не е нищо особено. — Искаше да накара сенатора да се отпусне. Не че изглеждаше да е от хората, които лесно се смущават.

— Ами добре, ще помогна с каквото мога.

— Оценявам го. Познавате ли Иймън Макдугъл?

Бюканън смръщи чело.

— Не съм сигурен. Името ми звучи познато, но може би само защото е популярно име.

— Иймън според вас е популярно име?

— Макдугъл.

— Аха… а може би ви звучи познато, защото е един от вашите най-големи дарители. Дал е най-голямата възможна сума за кампанията ви.

— Така ли? Не знаех. — Тонът му беше непринуден, но леко предпазлив.

Лонг кимна.

— Удивително колко много неща може да научи човек с помощта на интернет.

Бюканън сви рамене.

— Много хора дариха максимална сума за кампанията ми. Де да познавах лично всеки един от тях. Истината е, че познавам много малко хора.

— Разбирам. Трудно е да им хванете дирите. От друга страна, всеки един от служителите от неговите фирми също е дарил максимална сума. Всички без изключение, дори чистачите. Това не ви ли се струва странно?

Сенаторът се покашля.

— Може и да е странно, но не и нечувано.

— Кога друг път сте чували за подобно нещо?

— Имам чувството, че сте дошли с определена цел, детектив. Може би ще е от полза и за двама ни, ако я споделите с мен.

— Ами, само ми мина през ума, че ако Макдугъл е използвал подчинените си, за да прикрие дарения за кампанията ви, превишаващи законно допустимите, това би се сметнало за сериозно престъпление, нали?

— Предполагам.

— И предвид факта, че сте в Комисията по банките и финансите, която контролира законодателството, което пряко рефлектира върху дейността на няколко компании, контролирани от Макдугъл, това би свършило още по-зле за вас, нали?

Бюканън не отговори. Поколеба се и се усмихна:

— Съжалявам, детектив Лонг, сигурно съм пропуснал заседанието на Конгреса, в което сме гласували финансирането на предизборните кампании да се контролира от бостънската полиция. Доколкото съм осведомен, това е в прерогативите на федералните власти. Което, разбира се, означава, че вие се занимавате с разследване на случай, който не е във вашите правомощия. Споменавам го само защото на ваше място не бих искал да си навлека такива неприятности.

— Благодаря ви за загрижеността, сенаторе. Но не се тревожете, аз не разследвам злоупотреби с предизборно финансиране.

— Тогава какво разследвате?

— Убийство.

Лонг не изпусна от погледа си Бюканън, като внимателно следеше неговата реакция. От сенатора би излязъл чудесен играч на покер, но на него не му убягна мигновеното потрепване на окото и неволното движение на челюстта му.

— Кой е бил убит? — попита Бюканън.

— Една жена на име Елизабет Конър. Живеела е в Роксбъри.

Сенаторът поклати глава.

— Едва ли съм я познавал. Не ходя често в Роксбъри.

— Не бих си го и помислил. Затова ми стана интересно как така тя ви е звъняла пет пъти през седмиците преди смъртта й. — При тези думи Бюканън пребледня като платно. — Но което ми се видя още по-странно? Всеки път, когато е приключвала разговора с вас, веднага е набирала Иймън Макдугъл. Работила е в една от неговите фирми. О, да, трябва да спомена също и че Иймън Макдугъл е една от водещите фигури в света на организираната престъпност в Ню Инглънд. Така че, като съберете на едно място телефонните разговори, даренията за кампанията и убийството на госпожа Конър, сигурен съм, ще ме разберете защо съм дошъл да ви задавам въпроси.

За миг си помисли, че Бюканън си е глътнал езика. Стоеше пред него с увиснала челюст и с ококорени очи.

— Съжалявам, детектив — накрая каза той. — Трябва да проведа телефонен разговор. Няма да ми отнеме много време. Ако нямате нищо против да почакате?

Лонг кимна.

— Разбира се, сенаторе. Не бързам.